ръждясалия пирон, на който висеше. Макдъф свали ръкавиците си и влезе вътре. Подът беше от пръст. Имаше едно тясно легло, една маса и два стола. Синджан беше вързана здраво за единия от тях. Макдъф сам бе донесъл столовете и масата. Той не можеше да си представи да се храни седнал върху пръстения под. В колибата имаше и плъхове, които се грижеха за остатъците от храната. Той си помисли, че сигурно са правили отлична компания на Синджан, докато него го е нямало.
Синджан забеляза огромния мъж, чак когато той се появи на вратата. Беше толкова едър, че не се побираше в рамката. Изглеждаше доволен от себе си проклетникът. Тя затвори за миг очи и си представи Колин и братята си. Те щяха да я открият. Не се съмняваше и за миг, че ще го направят. От друга страна, тя самата на всяка цена щеше да се опита да избяга. Почти беше готова.
— Не остава много време — заяви Макдъф, настани се на другия стол и потри една в друга огромните си ръце. Столът изскърца зловещо под тежестта му. Той изпъна пръстите си и пукотът от кокалчетата разцепи тишината. Отвори някаква кафява торба и извади от нея един хляб. Отчупи голямо парче от него и започна да яде.
— Не — каза с пълна уста той, — не остава много. Преди малко видях Колин да се връща от Единбург. Оставих писмото на стълбите пред главния вход. Нямаше смисъл да чакам до сутринта. Може би той ще пожелае да те получи обратно жива, мила моя. Кой може да знае това?
— Той е много почтен — каза Синджан, като се стараеше да запази неутрален тон. Тя не беше глупава. Страхуваше се от Макдъф.
Макдъф изсумтя и преглътна залъка си. Не спря да дъвче, докато не изяде целия хляб. Синджан усети как стомахът й се присвива от глад. Този негодник не го беше грижа дали тя умира, защото не е яла.
В този миг тя се замисли дали той наистина възнамерява да я освободи, както беше обещал.
— Гладна съм — каза тя, когато забеляза другата кафява торба.
— Жалко. Аз съм доста едър и няма достатъчно храна, за да дам и на теб. Може би за плъховете е останало нещичко, но не и за теб. Да, много жалко.
Тя го наблюдаваше как продължи да яде, докато и двете торби се изпразниха. Той ги смачка на топка и ги запрати в ъгъла. Въздухът беше пропит с миризмата на наденица и хляб.
— Ако плъховете искат да си хапнат от трошичките, ще трябва да прегризат първо торбите — каза той и се засмя доволно на остроумието си.
Почти беше свободна, помисли тя. Оставаше й малко. Той стана и се протегна. Достигаше изтърбушения покрив на колибата, както беше вдигнал ръце над главата си.
— Може би сега ще ми кажеш защо правиш това?
Той погледна синината на челюстта й, където я бе ударил предния следобед.
— Изкушавах се да те ударя отново, когато снощи ми зададе същия въпрос — той сви юмрук и го притисна в дланта на другата си ръка. — Вече не изглеждаш изискана дама, мила моя графиньо Ешбърнхам. По-скоро приличаш на раздърпана уличница от Сохо.
— Страхуваш ли се да ми кажеш? Да не би да си мислиш, че мога да се измъкна по някакъв начин и да те убия? Ти май се страхуваш от мен, така ли е?
Той отметна назад глава и се разсмя. Синджан чакаше. Молеше се той да не се нахвърли отново върху нея и този път да я убие.
— Дразниш ме, за да ме предизвикаш да говоря, а? Е, добре. Защо пък не? Ти не си глупава, Синджан. Трябва да си даваш сметка, че ако исках, нищо не ми пречи да убия и теб, и Колин. Ти си толкова различна от Фиона. Колин сигурно си мисли, че вече си мъртва и си тръгнала към царството небесно. Ти имаш не само пари, имаш и свободен дух. Това е една непоклатима комбинация. Ще помисля върху това. Но нали ти е ясно, че всичко това, което ти казвам, по никакъв начин не променя изхода от това положение. Правя го просто защото трябва да запълним по някакъв начин времето. Тъй че защо да не ти кажа?
Той се протегна отново и след това огледа малкото помещение.
— Какво мизерно място — каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея.
Тя чакаше и работеше усилено с ръцете си, които бяха вързани зад гърба й.
— Колин е копеле — каза изведнъж Макдъф и избухна в гръмогласен смях. — О, да, той е истинско копеле, тъй като майка му е била курва и е спяла с друг мъж. Арлет знаеше за това, но понеже хранеше надежди да се ожени за графа, когато майката на Колин умря, тя се страхуваше да му каже истината, за да не се обърне заради това срещу нея. Затова тя просто скалъпи онази история за майката на Колин и нейния любовник-келпи. Да, келпи. Нищо подобно — любовникът й е бил мъж от плът и кръв, а и най-важният му атрибут също си е бил от плът и кръв. Старият граф никога не се ожени за Арлет. Той спеше с нея, но нищо повече от това. След това той умря и Мелкъм стана граф. Арлет обичаше Мелкъм и никой от нас не успя да разбере защо. Мелкъм беше покварен, той беше дребнав и зъл. Понякога беше доста жесток. Да, но после и той си получи заслуженото, като отиде в ада и Колин стана новият граф Ешбърнхам. Но нали разбра вече, че той е копеле? Аз бях този, който трябваше да стане следващият граф Ешбърнхам. Аз трябваше да наследя замъка
Синджан не помръдваше върху стола. Дори не мигаше. Той беше побеснял, направо вече не се владееше. Тя се страхуваше за живота си повече от всеки друг път.
Той сякаш изведнъж се успокои. Целият бе облян в пот.
Когато отново заговори, гласът му звучеше напевно, като че ли казваше нещо, което дълго време е репетирал и знаеше наизуст всяка думичка. Нареждаше без да спира. Може би се опитваше да се оправдае, да се освободи от чувството си за вина.
— Арлет се опита да те убие, като те лиши от грижи, когато ти имаше нужда от тях. Това беше нейното отмъщение към Колин за това, че той беше жив, а Мелкъм — мъртъв. За голямо съжаление ти оцеля. Тогава старата вещица изпита силни угризения на съвестта. След всички мръсни години тя изпита угризение на съвестта! Убих я, защото отказа да ми даде доказателството, което ми беше обещала. Исках да й счупя кокалестия врат, но реших, че ако я обеся, ще си помислите, че се е самоубила, защото е виновна за смъртта на Фиона.
— Направил си много здрав възел на полилея. Тя не би имала сили да го направи.
Той вдигна рамене.
— Това вече е без значение. Така или иначе аз ще получа петдесет хиляди лири и ще замина с тях за Америка. С тези пари там ще бъда богат, много богат. Реших, че няма смисъл да убивам нито теб, нито Колин, освен ако не ме принудите да го направя. В такъв случай, разбира се няма да се колебая. Иначе нямам причини да ви убивам. Никога не съм мразил нито теб, нито него. Но когато убивам, аз изпитвам някаква странна възбуда, някакво оживление. В тези безценни мигове се чувствам истински щастлив.
— Ти ли уби Фиона?
Той кимна. Лицето му беше замечтано.
— Може би трябваше да убия Колин все пак. Той винаги е имал това, което аз съм искал, въпреки че никога не си е давал сметка, че е така. Фиона беше лудо влюбена в него, а той не даваше пукната пара за нея. Тя направо го побъркваше с нескончаемите си сцени на ревност. Пищеше му, дори само ако погледне в посока, в която е застанала някоя жена. Тя не се интересуваше нито от замъка, нито от хората, които живееха там. Тя се интересуваше единствено от Колин. Искаше той да се превърне в нейното галено кученце. Той просто трябваше да я пребие поне веднъж от бой. Това сигурно щеше да помогне, но той не го направи, а просто се оттегли от нея. Но аз я желаех, обичах я, а тя ме отхвърли. Да, Арлет ми даде някаква отвара, която излях в чашата с бира на Колин. След като старият граф и Мелкъм бяха мъртви, Арлет не се интересуваше дали всички в проклетия замък ще умрат. Тя беше готова да помогне на всички да се озоват в гробовете си. Колин изпи бирата и припадна. Аз счупих красивия врат на Фиона и я хвърлих от скалата. Тя ме умоляваше да не го правя, кълнеше се, че ще обича само мен, но аз не й повярвах. Сякаш за миг-два бях склонен да й повярвам, но бързо ме обзе онази странна възбуда. Не можех да се спра, щом веднъж вече бях започнал. Постъпих майсторски, Синджан. Наместих тялото на изпадналия в безсъзнание Колин близо до ръба на скалата, но не е било достатъчно близо. Ако бях имал късмет, той също щеше да падне от скалата. Ако бях имал късмет, щяха да го обесят за убийството й. Но аз въобще нямам късмет.
Потокът на думите му изведнъж секна, сякаш някой беше завъртял кранчето, от което се изливаше. Но
