Синджан трябваше да научи истината.
— Ти ли нае човек да го убие в Лондон?
— Да, но онзи глупак не можа да си свърши работата. Дойдох да видя моя скъп братовчед и го намерих щастлив, спокоен и невредим в дома на проклетия граф Нортклиф. Въпреки това аз не се отказах да действам. Мислех, че ако умре в Лондон, далеч от Шотландия, нещата ще се наредят по-удобно за мен наистина щеше да бъде така, по дяволите. Само ако бях имал късмет. Брат ти реагира точно така, както предполагах, когато му изпратих писмото, с което обвинявах Колин в убийството на Фиона. Но ти, Синджан, ти беше напълно непредвидима. Ти бързо отведе съпруга си далеч от Лондон, далеч от намесата на семейството ти, далеч от мен. Колин обвини за всичко Робърт Макферсон, въпреки че единственото, което Роби беше направил, бе да открадне няколко овце и да убие някой и друг от неговите селяни. Опита се да застреля Колин в Единбург, без малко да не оплеска всичко. Непохватният му глупак рани теб. Роби се мисли за много жесток и зъл. Мисли се за такъв, защото го е яд, че е много красив. Мисли си, че колкото е по-зъл, толкова по-малко красив ще го виждат хората. Казах му, че Колин е убил Фиона и той повярва, защото освен това му казах още нещо, което е вярно — казах му, че съм обичал сестра му и не мога да понеса Колин да се измъкне ненаказан за нейната смърт. Убедих го, че е длъжен да отмъсти за смъртта на сестра си.
След като каза това, Макдъф се обърна на другата страна и се прозя.
— Не ми се приказва повече. Казах ти повече неща, отколкото съм казвал на някое друго живо същество. Ако имаш още въпроси, мила моя, можеш да ги отправиш към Господ, когато отидеш на небето — ако разбира се реша да те изпратя там. Реших да поспя — той се разсмя. — Мисля да дремна малко. А може и много. Ти просто си почивай, мила моя, слушай как плъховете си гризкат. Ще се опитам да не хъркам.
Той разгъна няколко одеяла и ги постла на пода. Легна отгоре им, като внимаваше да не опира дрехите си до земята. Беше обърнат с гръб към нея.
Тя му даде двадесет минути. Трябваха й не повече от десетина, за да си освободи ръцете. Китките й бяха разранени и разкървавени. Но това нямаше значение. Още малко, оставаше й още съвсем малко.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Той не хъркаше, по дяволите. Ако го беше направил, тя щеше да е спокойна, че е заспал.
Не можеше да си позволи дълго да чака. Ако се преструваше на заспал, само за да я изненада, значи така е трябвало да се случи. Беше длъжна да опита. Синджан се наведе бавно напред и започна да развързва въжетата около глезените си. Успя да разхлаби възлите за много повече време, отколкото плъховете успяха да прегризат торбите и да се доберат до трошичките.
Най-после тя се освободи. Стана безшумно от стола, но веднага беше принудена да се отпусне отново върху него. Краката й не я държаха. Тя започна да разтрива първо стъпалата, после глезените, после колената, като неотстъпно разделяше вниманието си между ръцете си и Макдъф. Той изведнъж се размърда. Дъхът секна в гърлото, й. Той се обърна по гръб.
О, Боже, не му позволявай де се събуди.
Отново се опита да се изправи. Този път успя. Тръгна бавно към вратата на колибата.
Един от плъховете изписка. Синджан замръзна на място.
Макдъф се размърда, после изпъшка в съня си.
Пръстите й се бяха вкопчили в бравата. Тя я натисна. Нищо не се случи. Натисна отново и я бутна.
Чу се остро изскърцване Макдъф подскочи и седна върху одеялата.
— Ах ти, малка кучко — изкрещя той и скочи на крака.
Синджан изпита истински ужас, но това й помогна. Тя рязко отвори вратата и се стрелна навън, в непрогледния мрак. Слава Богу, че зловонната нощ беше толкова черна. Земята под краката й изведнъж омекна, после около ходилата й започна да се пълни с вода. Калта се лепеше по пантофите й, които при всяка стъпка издаваха шумно пльок-пльок. Краката й изведнъж затънаха в тресавището, влажната мръсотия се лепеше по полите й и я теглеше надолу. От всички страни я душаха зловонни изпарения, носеха се странни звуци, издавани от същества, които тя предпочиташе да не вижда. Той беше по следите й и крещеше.
— Проклета кучка! Ще умреш в блатото! Казах ти, че няма да те убия! Върни се, искам единствено парите, ти ще си свободна! Не вярвам да мислиш, че бих могъл да се справя с всички. Да убия и теб, и Колин, а сигурно и братята ти! Не бъди глупава, върни се!
О, не, мислеше тя, в никакъв случай. Гласът му се чуваше все по-близо. Тя чувстваше как той се удря в клоните зад нея. Обърна се обезумяла, за да го види колко наблизо е, и се блъсна в дънера на едно дърво. Едва не се преби. Стоеше, опитваше се да си поеме дъх и прегръщаше проклетото дърво. То беше наклонено към застоялата гъста тиня и тя усети с опипване, че стъблото му е много тънко. Почувства как започва да потъва все по-дълбоко в гъстата кал. Сграбчи стъблото и се опита да се изтегли нагоре. Не успя. Тя потъваше, лепкавата тиня вече заливаше колената й. Грандиозният й план беше отишъл по дяволите. Или щеше да потъне в блатото, или Макдъф щеше да я убие. Защо той не вземе да потъне като камък. Нали тежеше три пъти повече от нея, защо, по дяволите, още не беше потънал?
— Господи, каква глупава кучка си била. Трябва да те оставя тук, трябва да оставя блатото да те погълне.
Макдъф я изтегли от тинята и без да се колебае я метна през рамо.
— Ако отново ми създадеш някакъв проблем, да знаеш, че пак ще те ударя.
Тя дишаше тежко, лицето й се удряше в рамото му. Повръщаше и се, но тя нямаше намерение да се предаде. Преглътна, после дълбоко си пое въздух. Трябваше да направи нещо. Искаше единствено да избяга от него. По дяволите, всичко беше отишло на вятъра.
Изведнъж тя политна от раменете на Макдъф, удари се в земята и се претърколи по корем. Чу гласа на Колин, който направо сечеше въздуха. — толкова бе леден и студен от ярост.
— Добре, проклетнико, вече всичко свърши.
Синджан бързо се извъртя. Видя, че Колин беше насочил пистолет срещу Макдъф. Слава Богу, че не се бе нахвърлил да се бие с него. Макдъф щеше да го пречупи на две. След това се появиха двамата й братя, следвани от Софи и Алекс. Наредиха се в полукръг около тях и наблюдаваха безмълвно развръзката с пистолети в ръце.
Колин коленичи и я взе на ръце.
— Синджан, как си?
Тя се ококори срещу мъжа си.
— Какво каза?
— Попитах те как си, по дяволите. Цялата си оплескана с тиня и кал.
— Така е, Колин. Ти ме нарече Синджан.
— Това беше грешка на езика. Направил съм я от вълнение. А сега, Макдъф, всички ще отидем в онази малка мрачна колиба, за да ми отговориш на няколко въпроса!
— Върви по дяволите, мръсно изчадие на дявола! Как успя да направиш това? По дяволите, аз те видях да заминаваш за Единбург възседнал Гъливер, видях те да се връщаш обратно в замъка. Наистина те видях! Не е възможно да си знаел, че съм в колибата!
Дъглас се намеси за първи път.
— Видял си мен, За да открием скривалището ти, поставихме на пост около замъка дузина момчета. Джейми те откри. Всичко беше много лесно оттам нататък.
Макдъф погледна смаян Дъглас, след това се обърна към Колин.
— Аз нямаше да убия нито теб, нито Синджан. Просто исках да се махна от тук. Баща ми не ми остави никакви пари, когато умря, Колин. Ти можеш да си позволиш да отделиш петдесет хиляди лири от състоянието си, след като се ожени вече за нея. Просто исках една малка част от твоето богатство. За всичко е виновна единствено леля Арлет.
— Ти си я убил — каза Колин с треперещ от ярост глас. Беше като обезумял заради предателството на Макдъф. — Господи, а аз ти вярвах. Вярвах ти през целия си живот. Аз вярвах, че ти си ми приятел.
— Да, бях твой приятел. Само че нещата се промениха. Станахме големи мъже — той погледна надолу към краката си и в следващия миг нададе обезумял рев и се нахвърли върху Колин. Сграбчи ръката му с
