— Можеш да ми казваш всичко отсега нататък, нали помниш, Херцогиньо? — той я погледна косо. — Не трябва да има тайни между нас, независимо какви са те.
Тя не отговори, само го погали по лицето и Маркъс се запита дали ще чуе някога от устата й историята, свързана с псевдонима Р. Л. Куутс.
Но сега не господин Куутс беше важен, а тя. Някой ден сигурно щеше да му бъде разказано и за написването на песничките, и за странния избор на името на автора. Искаше му се само да й каже колко се гордее с нея. Целувките му бързо изтикаха мисълта за Р. Л. Куутс и остана само желанието да й даде колкото е възможно повече от себе си, да й покаже, че я обича.
XXIX
Следващата, която завари госпожа Уиндъм да лежи насред Зелената кубовидна стая, беше Херцогинята. Свекърва й не отделяше поглед от тавана, сякаш изпаднала в транс. Това я принуди и тя да погледне нагоре. Тази стая беше единствената с рисуван таван. На него бяха изобразени няколко различни сцени, всяка една от тях разположена между отделните греди. Още като дете ги беше разглеждала — особено я интригуваха средновековните. Но никога не ги беше смятала за нещо повече от украса на къщата.
Вниманието на Патриша Уиндъм беше съсредоточено върху група от свързани рисунки, отразяващи средновековния селски живот. Боите бяха избледнели, но фигурите все още си личаха. На първата картина се виждаше красива девойка, изцяло облечена в бяло, заобиколена от слуги, седнала на нещо, приличащо на каменна ограда. Беше привела леко тялото си напред, заслушана в звуците на лютнята, на която неин ухажор свиреше, седнал в краката й. На човек му се струваше, че долавя мелодията, толкова изразително беше нарисувана омаята, обхванала девойката. Следващата сцена беше със същите действащи лица, само че младежът бе протегнал ръце, за да откъсне предмет, скрит в гъстите клони на дъб. На третата рисунка слуга подаваше чаша вода на девойката, която сега се забелязваше, че седи не върху каменна ограда, а на ръба на кладенец. От клоните на дървото се беше появила друга лютня. Лютня в клоните на дъб?
По-нататък. Четвъртата картина изобразяваше младежа, стиснал по една лютня във всяка ръка, да предлага усмихнато едната на девойката. Все още цялото му внимание беше насочено към нея. За разлика от следващата сцена, в която уплашеният му поглед беше насочен през рамо. Очевидно зад гърба му се беше появило нещо застрашително. Двата инструмента се намираха в едната му ръка и бяха притиснати с гръб един към друг с издутите си дъна. Учудващо, защото това не беше никак удобно.
— Здравей, скъпа моя. Вярвам, лошото вече се е разминало? Сигурно е така, иначе милото ми синче нямаше да допусне да се мотаеш сама наоколо. Аз пък се занимавам с разглеждане на тавана. От първото ми посещение в Чейз Парк тази стая ме привлича с рисунките. Толкова много са и разказват за различно време — от Завоевателя30 до началото на шестнадесети век. Точно тези, най-късните сцени, ме интересуват най-живо, защото на тях присъства любимата ми Мери, шотландската кралица, толкова смела пред лицето на безкрайни предателства. Но преди три дни най-сетне ми просветна, че в нарисуваното има повече от просто илюстриране на исторически събития. Виждам, че и ти си го забелязала. Удивително е и по-лесно се вижда, когато си в моето положение. Нека ти покажа какво виждам.
Херцогинята легна по гръб до свекърва си.
— Девойката седи на ръба на кладенец и над главата й има дъб. Както в стиховете. А какво ще кажеш за обърнатите деветки и чудовището?
— Загадката с деветките най-много ме притесняваше. Едва вчера ми проблесна истината и за тях. Погледни лютните, Херцогиньо.
— Точно за тях се чудех: защо ги държи по такъв неудобен начин, със заоблените им страни една към друга?
— Разбираш ли от музика, мила? През целия си живот съм свирила на пиано и сега за първи път съм наистина благодарна на майка ми, че ме караше насила повече да се занимавам с музика, отколкото да ходя по танци и да се разхождам на лунна светлина, което кръстоса пътищата ни с бащата на Маркъс, този чудесен човек. Погледни на изобразеното с очите на музикант.
— От дете гледам тези рисунки, а нищо не съм виждала — възкликна развълнувано Херцогинята. — Държани по този начин, лютните образуват нотния басов ключ фа, който прилича на две обърнати с гръб една към друга деветки.
— Така е наистина. Картините са били нарисувани с определена цел, поне тези със средновековните сцени. Погледни сега там, където младият мъж изглежда уплашен.
— Чудовището го е изплашило.
— По-нататък той сочи към лютнята. Недоумявам защо.
— Опитва се да ни покаже басовия ключ, който ние сме били слепи да видим, както и предшествениците ни в продължение на векове. Госпожо, мисля, че вие сте най-умният човек, когото познавам.
— Благодаря ти, скъпо дете, но всичко това не ни дава все още съкровището в ръцете.
— Ще разрешите ли да се поинтересувам какво вие, Херцогиньо, и вие, госпожо Уиндъм, правите върху току-що почистения килим?
— Ела тук, Спиърс, легни до мен и погледни нагоре. Ще бъде истинско откритие за теб. По-рано ме попита какво знам; сега ще научиш, както това се случи на Херцогинята.
Десетина минути по-късно в стаята надникна Баджър и премигна. Към групата на тримата почитатели на изобразителното изкуство се бе присъединила и Есми, проснала се удобно върху гърдите на Спиърс.
— Хиляди дяволи, какво става тук?!
— Чудни работи, господин Баджър. Може да се каже, че госпожа Уиндъм знае почти всичко, каквото има да се знае. Легнете до мен и ще ви обясним.
Маркъс, който търсеше съпругата си, се присъедини към групата секунди по-късно — точно, когато Спиърс попита.
— А кое е чудовището?
Граф Чейз си глътна езика пред странната гледка. Без да помръдва, Херцогинята подхвърли.
— Маркъс, ела тук. Почти разплетохме загадката на съкровището. Лягай до мен.
Маркъс се подчини и зяпна рисунките.
— Ето защо майка ти е лежала тук преди три дни. Свързала е рисунките и другите упътвания за съкровището, с които разполагаме. Знаеш ли откога е тази стая, Маркъс?
— В най-старата част на къщата е. Мисля, че една от малкото оцелели след пожара в началото на миналия век.
— Аз изчетох дневниците на Артър Уиндъм, трети виконт на Берисфорд, скъпи синко. Отегчително четиво, но полезно като информация. Пожарът е бил през 1723 година и цялата къща, строена по времето на Елизабет, е била унищожена. С изключение на Зелената кубовидна стая и библиотеката, където сте намерили книгата. В дневника пише дословно:
— Защо стаята е наречена Зелената кубовидна? — попита Маркъс замислено. — Никой не знаеше, дори чичо ми.
— Аз самата се чудех. Сампсън предположи, че може да е заради прозорците, чиито обикновени стъкла са били заменени със зелени стъклени плочи.
— Не забелязвате ли, че самата стая има стени във формата на квадрати? — това беше Маги, седнала незабелязано зад Спиърс, с ръце, обгърнали колената й.
— А когато слънчевите лъчи преминават през зелени стъкла в стая с квадратни стени…
— Пред наблюдателя се оформя един зелен куб, господин Баджър — довърши мисълта му Спиърс. — Преди години цветното стъкло е било доста популярно.
— Всички стари къщи имат стаи с най-причудливи имена, както е Помещението на присъствието в Хардуик Хол — огромна стая, в която не можеш да престанеш да трепериш. Без съмнение свързано с
