— Е, Каролайн, какво се е случило? Изглеждаш така, като че се готвиш да застреляш някого.
Тя крачеше напред-назад из всекидневната на Норт все още задушаваща се от гняв.
— Да! Бенет! — отвърна тя, като се опитваше да овладее треперенето на гласа си.
Спря за миг и отново продължи нервно да ходи из стаята.
Норт замръзна на място.
— Да не би това долно копеле да те е обидило?
Резкият му тон я накара да се закове на място. Ако тя беше една от обидените, това дали би могло да го вбеси? Може би… Младата жена се усмихна на домакина си, с широка красива усмивка, и на него му се при иска да бе държал затворена проклетата си уста. Колкото и странно да се стори това на Каролайн, гневът й към Бенет в миг се разнесе като дъждовен облак. Отговорът й вече съвсем не беше така разгорещен:
— Не, не ме е обидил, поне не директно. Поиска от мен пет хиляди лири, за да отиде в Лондон и да си потърси богата съпруга. После ми предложи да откупя неговата половина от наследството, което, естествено, ще му донесе доста пари. А той ще може да продължи да живее като пройдоха.
— Това не е всичко. То само щеше да те накара да се разсмееш, Каролайн. Хайде, кажи какво още има?
— Рече, че ако не му дам парите, щял да изчака моите дами
Норт откри, че отново е вперил поглед в повдигащата се гръд на събеседницата си. Пръстите го боляха от желание да я докосне, да мачка гърдите й, да ги държи в дланите си, да затвори очи, усетил мекото й тяло до своето. Опита се да се овладее и се изправи.
— Какво искаш да сторя с него?
— О, това не твой проблем, Норт. Прости ми, но бях толкова ядосана, че забравих за Реджайна. Тя обаче тръгна сама насам, без да съм й казала къде искам да отида. Какво друго направи на кобилата ми, освен че й смени името? Тя си е загубила ума по теб. Това е възмутително! Аз я обичам и я храня откакто се е родила само след няколко дни с теб цялата й вярност към мен изпари в… твоя полза.
— Наистина, защо не ми дадеш Реджайна.
— Не, няма. Защо Трийтоп не се влюби в мен? Отнасях се добре с него, дори му пеех. Но още щом те видя, се спусна към теб. Нямаше търпение да се отърве от мен. Не е честно.
— Наричай ме магьосник.
— Това може би би било справедливо, но все пак, само за конете…
— Каролайн, престани.
Тя въздъхна.
— О, това ще ти хареса. Кум едва не издъхна на място, когато отвори вратата и ме видя как удрям с камшика по ботушите си, представяйки си, че това е гърбът Бенет.
— Каролайн, какво искаш от мен?
Тя го изгледа внимателно и каза тихо:
— Искам да ме прегърнеш, само да ме прегърнеш, Норт. А после, ако пожелаеш, може и да ме целуваш и милваш, както правеше преди. Беше прекрасно. Харесах всичко, което направи с мен.
Той потрепера, но не се помръдна от мястото си. Беше стиснал ръце от двете страни на тялото си.
— Каролайн, чака ме много работа. Нямам време за тези неща. Ако искаш да убия Бенет, просто ми кажи. Колкото до другото — върви си. То изобщо не ме интересува.
— Не, няма да си отида… — приближи се към него младата жена.
Той стоеше изпънат като струна, но това не я смути, изправи се на пръсти и го целуна по устата. После докосна с пръсти брадичката му, носа и веждите, като ги приглаждаше бавно.
— Толкова си красив, Норт… Моля те, целуни ме.
— Проклета да си! — рече той. — Аз съм мъж. Не съм красив. Казах ти, мъжете са големи и тромави, и… — И я целуна. Опита се да не я докосне, но не издържа.
След миг тя беше в обятията му, ръцете му диво се разхождаха по гърба й, притискаха я към него, а после отслабиха натиска, но само за да обхванат задните й части да я повдигнат. Дишаше тежко. Езикът му беше в устата й, докосваше я, вкусваше я. Искаше му се да крещи от удоволствие.
Искаше му се да вдигне полите на роклята й за езда, да усети меката кожа на бедрата й, да събере фустите около гърдите й, да я разголи до кръста, а красивите й крака да се разтворят, така че да може…
— Милорд!
— О, по дяволите — каза, все още без да се отделя от устните й, той.
Трепереше като парализиран, така вглъбен в усещанията, които Каролайн пораждаше в него, в това, което искаше да направят заедно, да бъде негова още в този момент, тук, във всекидневната. Подлудяваше от желанието да докосва тялото й, да усети влагата й, нетърпението й да го има, да целува прекрасната усмивка на устните й и да я накара да стене…
— Милорд, това е крайно неблагоприлично. Недопустимо е от всякаква гледна точка. Трябва да се овладеете и да се отдръпнете от тази особа от женски пол. Имате гости и не може да не им обърнете внимание.
Бавно, като си поемаше дълбоко въздух, за да възвърне самообладанието си, Норт пусна на земята доброволната си пленничка. Тя не се помръдна и го гледаше в упор. Видя в зелените й очи нещо, което го стресна. Разпознаваше безпогрешно надеждата в хорските погледи и сега виждаше точно това. Виждаше го толкова ясно, колкото ясно бе пламнала и страстта помежду им.
— Каролайн — каза много тихо той. — Всичко това не трябваше да се случи и аз наистина съжалявам. Само стой спокойно. Опитай се да останеш права. Ще успееш ли?
Тя кимна, няма като смокинов лист. Лорд Чилтън се обърна към Кум.
— Излез незабавно и затвори вратата зад себе си. Кои са гостите?
— Сър Рафаел и лейди Виктория Карстеърс, милорд.
Норт изруга много тихо и много обилно.
— Кажи им, че след малко ще бъда при тях. Покани ги за обяд и ги въведи в трапезарията.
— Да, милорд.
— А сега излез оттук, Кум.
— Да, милорд.
Младият мъж изчака вратата да се затвори, след което бързо се приближи до нея и я заключи. Обърна се да я погледне, нея, това момиче, накарало го да почувства неща, които не бе предполагал, че могат да му се случат. Тя стоеше права, с ръце край тялото, гърдите й все още се издигаха, устните й все още бяха леко разтворени. Отчаяно му се искаше да се върне при нея, да я притисне към себе си, да я целува — по устата, по шията, по гърдите. Носеше свежа зелена шапка за езда, украсена с перо, което се виеше около лицето й. Тъмнозеленият цвят подхождаше великолепно на очите й. Кичури от гъстата й кестенява коса висяха по врата й. Имаше вид на пияна. Норт се запита дали и той не изглеждаше по същия начин. Господи, трябваше да намери начин да се откъсне от нея. Опитваше се да се овладее.
— Каролайн, съжалявам.
— Само това повтаряш, Норт. Изобщо не е необходимо. Няма защо да съжаляваш, защото аз изобщо не съжалявам. И тъй като аз съм девицата тук, тази, чийто опит се простира до това, което ти й подхвърляш неохотно в малки количества, не е ли редно най-голямо значение да имат моите желания?
— Не, ти нямаш капка разум. Една девственица би трябвало да пищи възмутено и да кръстосва ръце пред гърдите си. Би трябвало да зашлеви мъжа, който е постъпил спрямо нея така, както току-що постъпих аз… А не да стене и да ме притиска, като че от това зависи животът й, както правиш ти, и да се гали, и да притиска корема си към моя… Каролайн, ти си луда. Ще останеш ли за обяд, за да се запознаеш с нашите съседи?
— Естествено — отвърна тя и се опита да пооправи дрехите си.
Приближи се до камината, прибра и приглади косата си, като се гледаше в огледалото.
— Колко мило от твоя страна, че беше така снизходителен да ме поканиш.
— Не исках да го правя — каза той и взе ръката й. — Но не виждам друг изход. Ако си тръгнеш, без да ви запозная, те ще си помислят, че си ми любовница, някаква незначителна жена. Ти също си им съседка.
