Трябва да се запознаеш с тях.
— Да — отговори Каролайн и му се усмихна така, че на Норт му се прииска едновременно да я целуне и да я удари. — Сега вече разбрах, макар да не съм сигурна, че само преди няколко минути щях да схвана нещо толкова заплетено.
Каролайн си тръгна от Маунт Хок към четири следобед. Беше валял дребен дъждец, но сега вече слънцето се показваше плахо зад облаците. Младата жена подкара Реджайна към Сейнт Агнес Хед. Там слезе от гърба на кобилата и се отправи към края на скалата. Спря и се загледа в развълнуваното море, чиито вълни се разбиваха в черните камъни. Водните пръски се издигаха високо нагоре.
— Кой постъпи така с теб, лельо Елинор?
Реджайна изцвили тихичко зад нея.
Каролайн въздъхна и започна да се движи по края на скалата, внимавайки да не стъпва на пръстта, която изглежда се бе размекнала доста от дъжда. На петдесетина метра от мястото, където беше наръгана леля й, тя откри някаква пътечка, която водеше надолу, към огромния плаж, който й беше показал Норт. Мястото приличаше на огромен полумесец, обграден от високи голи скали. Бавно и много предпазливо тя започна да слиза по тясната пътека. Беше осеяна с по-големи и по-малки камъни, някои от които трябваше да отмества, за да си проправи път. По тази пътека не беше минавал никой, вероятно от лятото, когато по нея слизаха децата, за да се къпят. Бяха й нужни десетина минути, за да стигне до брега. Пясъкът беше мокър от започналия прилив. Всичко изглеждаше мрачно и мръсно, може би защото нямаше слънце, което да подсили и освежи цветовете. Навсякъде бе осеяно с коренища и камънаци Плажът беше наистина много дълъг и широк и във вътрешната си част се губеше под тъмната сянка на скалите. Каролайн се запита доколко навътре под тях се простираше пясъчната ивица. Следващия път трябваше да дойде със свещ, за да разучи това. Скалите бяха глинесто-песъчливи и това обясняваше защо се бяха изронили толкова много. Тя се обърна и се загледа към морето. Приливът сигурно заливаше по-голямата част от брега, може би водата стигаше чак до скалите.
Разположи се на един голям черен камък и притисна колене към гърдите си. Беше доста хладно, но въпреки това й беше приятно. Наблюдаваше търкалящите се вълни, никоя от които не си приличаше с друга. Всички те обаче свършваха по един начин, когато достигне ха брега — плисваха се възможно най-далеч, като част от тях попиваше в пясъка, а останалата се връщаше в морето.
Каролайн не искаше да губи времето си в колебания, не искаше да остави животът й сам да си теме, вместо тя да го управлява. Не й допадаше да бъде като мистър Трибо, който очевидно не беше направил кой знае какво. Желаеше тя да управлява съдбата си. Не искаше животът да й се изплъзне и да я остави да съжалява за нещо. Мъжът, когото искаше повече от всичко друго на света обаче, като че не чувстваше към нея друго, освен сладострастие. И въпреки че тя се бореше за този човек с всички сили, като че нямаше особени надежди. Въздъхна и притисна още по-силно коленете към гърдите си. Пред очите й един крив рак повървя малко и след това се зарови в пясъка.
Какво трябваше да нрави? Как да накара Норт да я направи най-щастливата жена на света?
— Каролайн! Изкара ми акъла, дявол да те вземе!
Седемнадесета глава
Тя подскочи. Сърцето й щеше да се пръсне от уплаха, но това трая само миг. Норт не можеше да е чак толкова безразличен към нея, щом се бе разтревожил и я бе потърсил. Каролайн се обърна усмихната и каза:
— Здравей, Норт. Съжалявам, ако съм те изплашила. Исках да поразмишлявам на спокойствие, затова слязох на брега. Помниш ли, ти ми показа тази пътечка? Защо си тук?
За момент той като че не знаеше какво да отговори. После подхвърли:
— Не знам. Бях излязъл да пояздя. Исках да посетя Хуийл Дейвид и затова минах оттук. Когато забелязах Реджайна, а от теб нямаше и следа, помислих, че си паднала от скалата. Не ме плаши никога вече така, Каролайн.
Тя се усмихна още по-широко.
— Няма.
— Постарай се, иначе ще те удуша.
— Добре — отвърна все така усмихната тя, защото знаеше не по-зле от него, че ако допуснеше пръстите му да докоснат шията й, той по-скоро щеше да я целува.
— Престани с това, Каролайн.
Тя само вдигна рамене и погледна към тъмните води на морето.
— Семейство Карстеърс ми харесаха. Лейди Виктория е изключително интересна жена — и хубава, и очарователна. Съпругът й я обожава. Красив е почти колкото теб.
— Освен всичко друго, тя е и бременна.
— Така ли? Съвсем слаба е. Откъде знаеш, че е бременна?
Младият мъж се намръщи.
— Не можеш ли да се досетиш?
— Е, не мога. Но ти как разбра?
Лицето му се проясни и той отвърна с типична мъжка арогантност:
— Има особен вид, изглежда някак си сияеща. А и съпругът и я докосваше извънредно предпазливо. Беше повече от очевидно.
Замисли се, след което добави:
— Бих казал, че е в третия месец.
— Нямах представа, че си толкова наблюдателен. Норт. Не е трябвало да притеснявам доктор Трийт. Можеше само да погледнеш към моите бременни момичета и да им кажеш какво трябва и какво не трябва да правят.
Той се раздразни не на шега.
— Много добре, виждам, че не ми вярваш. Ще опитам да бъда по-подробен. Чух Рафаел да й казва, че колкото и да й се иска, няма да я милва по гърдите, защото сега били много нежни и чувствителни и можел да ги нарани. Каза й да бъде търпелива, защото доктор Трийт му казал, че след около месец вече нямало да е нужно да бъде толкова предпазлива. Тогава щял да я гали колкото искала. И тогава тя отговори, че не можел да я нарани, защото знаела колко внимателен може да бъде, стига да не танцува из стаята, докато краката й били увити около неговия… ъъ, извинявай за последното. Така, сега доволна ли си, че успя да изкопчиш всичко от мен?
— Нямах представа, че гърдите на жената ставали по-нежни.
— Каролайн! Но дяволите, мери си приказките! Това е неблагопристойно, не би трябвало да знаеш за…
— За гърдите ли? Или за бременността?
— Замълчи! Така, а сега ми кажи какво правиш тук.
— Мисля.
— За леля си ли?
Младата жена поклати глава, без да отмества поглед от огромната вълна, която стигна само на около половин метър от камъка, върху който седеше.
— Не, мислех за теб. Мислех и за това, че човек трябва сам да управлява живота си. Спомнях си колко самотна бях в продължение на дълго време. А сега ми се случиха толкова много неща и не мога да повярвам, че предишният живот е бил моят, а предишното момиче съм била аз.
Норт стоеше мълчалив и неподвижен.
— Промените в живота ти наистина са много, Каролайн. Но дори и да си мислила за мен насред това блато, вече трябва да престанеш.
— Защо?
— Просто защото аз не се интересувам от теб.
