далечното и неясно бъдеще, но просто е назовала някое идеално място, в което да се изкопае дупка, ако ме разбирате какво искам да кажа. Нали точно ти ни беше информирала, Джеси, че първата Валантайн била част от онази колония Роаноук и че заселниците в тази колония се придвижвали заедно с местните индианци? Може пък тези индианци да са били тук. Кой знае?
— Да — произнесе бавно Джеси, втренчила поглед в Чарлз, който беше успял да си изрови едно раче и то панически бягаше от него. — А и тя самата може би също е била тук. Много е възможно. — Джеси скочи на крака. Втренчи се с ококорени очи в Маги и дукесата, но всъщност изобщо не ги виждаше. — Да, дори е повече от възможно! — Тя внезапно се втурна с луд бяг към брега, където мъжете се замеряха с мокър пясък, смееха се и с цяло гърло ревяха една от песничките на дукесата. Джеси неистово им изкрещя:
— Сампсън е гениален! Идвайте, идвайте всички, чака ни работа, а и цяло съкровище!
Тъй като идеята беше на Сампсън, на него му беше оказана изключителната чест сам да разчете невероятно избледнелия и тънък почерк от шестнадесети век, с който беше писала първата Валантайн. Той дълго време чете мълчаливо, без да вдига глава, докато накрая ги погледна, усмихна се и прочете на глас:
Вече почти месец сме заедно с индианците от племето кроатоа. Без тях нямаше да оцелеем, защото нямахме храна и мнозина от нас бяха болни. Тези индианци ни помогнаха да си съберем багажа и ни отведоха в тяхното село. Лекуваха нашите болни с местни билки и смески, които се използват тук от стотици години.
Мантоа ми е приятел. Днес той ме взе с него да ловим риба в онова заливче, което се намира в края на редицата от острови. След като препълни до краен предел малката си лодка, той започна да гребе през един тесен пролив, от двете страни на който растяха дебели магнолии. Виждаше се и един висок връх от сушата, който стърчеше над дърветата. После проливът се вля в някакъв много по-голям залив. Мантоа ми каза, че вече плуваме по посока към континента, не към океана. Обясни ми също, че тесният пролив го нямало там преди двадесет години, че тук всичко непрекъснато се променяло.
— Мислите ли, че това може да е Дупката на Тийч? — попита дукесата, докато изваждаше юмрука на Чарлз от устата му.
— Твърде вероятно е — отвърна Джеси. — Чувала съм че преди много, много години тя е изглеждала по съвсем друг начин. Днес там били останали съвсем малко магнолии, а и онзи висок връх бил изчезнал.
…Според Мантоа пясъчна дюна можела да изчезне само за една нощ. Бурите можели да издълбаят пролив през цял остров или направо да го разцепят на две, ако там вече е имало пролив. След буря понякога изчезвали цели малки горички — корените им оставали разкъсани, а дърветата били завличани в морето. Според Мантоа самият той никога не криел нищо под земята, защото нямало да се задържи. Напомни ми да не забравям това.
…Днес Мантоа ми показа едно от многото тресавища й ме предупреди никога да не газя в него, нито да си топя ръката в гадната вода, даже и при прилив, защото там гъмжало от змии точно под повърхността, които, ако ме ухапят, веднага ще умра. Разказа ми и други неща за това проклето блато. Един ден някакъв техен съселянин дотичал при тях и взел да им обяснява, че тресавището било празно. Това не се било случвало никога дотогава. Всички останали тресавища се пресушавали или в тях почти не оставала вода при отлив, но не и точно това. Хората предполагали, че под него имало някакъв подземен извор, който непрекъснато го захранвал, но никой не знаел нищо със сигурност. Мантоа ми разказа как всички отишли да видят това чудо на чудесата. Там, в черната кал, се виели змии, пълзели раци, а дъното било покрито с тънък слизест слой от морска растителност, която воняла ужасно. Хората решили, че това или е чудо, или съдбоносно знамение. Никой обаче не знаел какво точно. Един от приятелите на Мантоа бил нагазил в онази черна кал и открил огромни купчини камъни на дъното. И всичките били кръгли. Той се ужасил. Аз бях единствената, с която Мантоа сподели това. Страхувал се да каже на някой друг от племето. Можели да пропъдят приятеля му за такава глупава постъпка, ами ако било някакво злотворно прегрешение? Чрез подобно свое действие той можел да предизвика проклятие върху цялото племе. Мантоа ми каза, че тези камъни били здрави и големи и че нямало да помръднат оттам независимо от всички бури. Обясни ми, че те били на дъното на онова тресавище от много, много отдавна. Щом като досега не били изчезнали, едва ли някога това щяло да се случи. Каза ми още, че според него тези скали са единственото нещо на тукашните острови, което ще оцелее завинаги.
— За какъв вид камъни става дума? — попита Джеймс.
— Камъните, които са останали от замъка на Черната брада, са варовикови, изкопани са от континента близо до Чарлстън — отвърна му Джеси. — Спомням си как веднъж дочух господин Гаскил да обяснява това на господин Бъръс. Що се отнася до скалите в онова тресавище, за тях не знам. Кръгли, значи? Колко странно…
— Никак даже не е странно — отчетливо произнесе Маркъс, като изтупа някаква прашинка от ръкава си и се ухили като пират, загубил превръзката над окото си. После скочи на крака и разпери важно ръце. — Баласт, Джеси. Това просто са били камъни от баласт.
— Точно като онези камъни, на които Черната брада и някои от неговите хора са седели, докато са горели сярата в трюма — досети се Баджър. — Мили Боже!
— Валантайн наистина е дала идея на своя правнук, Черната брада, къде да зарови плячката си, без да я излага на опасност от изчезване в подвижните пясъци — каза Сампсън. — Та това е просто великолепно.
— И ти си този, който го измисли, скъпи мой — погледна го Маги разнежено. После взе дланта му и целуна всеки пръст поотделно. — Ти си превъзходен!
Антъни изглеждаше възмутен. Чарлз пък триеше юмруче в новото си зъбче.
— Джеси — каза Джеймс със спокойния и отмерен глас на владика, но в същото време ръцете му човъркаха някаква дантела върху ръкава й, — къде обаче се намира това тресавище?
Вече се здрачаваше. Тримата разузнавачи застанаха до тресавището и се втренчиха в мътните му води. Бяха само трима, за да не привличат вниманието на хората. Последното нещо, което някой от тях искаше, беше жителите на Окракоук да започнат да ги разпитват какво точно правеха. Разузнавачите. — Джеймс, Джеси и Баджър — стояха на ръба на тресавището, което се намираше на около половин миля път от селото, на брега на острова. То беше препълнено с миризлива черна вода, която накара Джеси да потръпне само при вида й.
— Изглежда зловещо — изкоментира тя.
— Вони, това поне е сигурно — добави Баджър, Той приклекна и се вторачи в неподвижната повърхност. Внезапно водата леко се накъдри и на повърхността щръкна главата на една отровна змия, при което Баджър се хвърли назад по гръб, а дъхът му направо пресекна.
— Как Черната брада е извадил двете огърлици за Валантайн, ако водата е била толкова дълбока? — попита Джеси. — Със сигурност не е бъркал с ръце там, долу.
— Естествено — отвърна бавно Джеймс, като хвана Баджър за ръка и го вдигна. — Използвал е дълъг прът, може би, с лъжичка накрая. Или пък нещо подобно.
Баджър каза:
— Изглежда, че господин Сампсън е прав в своите заключения. Той смята, че съкровището трябва да е поставено в нещо метално, така че гадната блатна вода да не достигне до него, и че това метално сандъче е здраво прикрепено с верига към баласта.
— Аз и Джеси също сме на това мнение — кимна с глава Джеймс. — Трябва да дойдем по време на отлив. А междувременно пък ще трябва да си направим един много здрав и много дълъг прът, с който, щом напипаме металното сандъче, ще можем да го измъкнем без проблеми.
— Е, стигнахме поне до началото — каза Джеси, прегърна Джеймс и тримата поеха обратно към къщата на Уорфийлд, която вече не им изглеждаше чак толкова разнебитена. — Наистина е вълнуващо.
— Да, почти колкото и това, че ти носиш моето дете — отвърна мъжът й. После погледна към окосената
