извиниш! — изрече той. — Бях много изморен от пътуването. Ядосвах се и от факта, че закъсняваме с два дена. Това, разбира се, не ме оневинява. Истината е, че ужасно се изплаших, като видях Фиона да тича към конете, а после и теб — след нея. Мисля, че животът ми се съкрати поне с десет години. До утре сутринта сигурно ще имам доста бели коси. Прощаваш ли ми?
Изведнъж Бранди се почувства невъзпитана, глупава и изостанала. Той беше направо чудесен. Такъв трябваше да бъде всеки херцог. Беше мил и искрен, вероятно и много благороден. Най-лошото беше, че я мислеше за дете.
— Разбира се, че съм ви простила! Вие не викате ли понякога?
— Да викам?
— Да. Много си ядосан, лицето ти е червено, вените на врата ти пулсират до спукване. Гласът ти става остър и студен.
— Да, викам понякога. Но не и по… — Едва не изрече „по деца“. Но това не беше вярно. Бранди беше на осемнадесет години, вече почти жена. Чудеше се дали не я боли глава, след като беше пристегнала така силно косите на тила си. Овехтялата й рокля щеше да отива повече на някое четиринадесетгодишно дете. А от къде беше измъкнала този смешен шал? Изглеждаше по-стар и от лейди Адела. Тогава се почувства виновен. Нямаха пари, разбира се! Не можеха да купят рокля на момичето. Наложи си да се усмихне и насочи вниманието й към камината.
— Тези вълчи глави не са ли те плашили като малка? Не си ли гледала на тях като на някакви нашественици?
— Дори и сега, когато ги гледам, се чудя. Да, радвам се, че някога са били живи и са защитавали замъка. Сега сякаш са жертва на зла магия и са застинали безжизнени. Това е приятно и романтично усещане.
Досега не беше виждал очи като нейните. В топлото кехлибарено блестеше богатото, интригуващо минало на Шотландия. Почувства нещо удивително. Нещо наистина топло и истинско. Чудеше се какво е.
— Това цветовете на Робъртсънови ли са? — попита той.
— Да. Някога червеното беше пурпурно. Старата Марта вече не ги поддържа.
— Старата Марта?
— Тя е прислужничка на баба. Мисля, че е стара колкото замъка и почти толкова здрава. Чух веднъж баба да й крещи, че я държи единствено по волята на дядо ми. О, Господи, май не трябваше да казвам това!
— Всичко е наред — успокои я херцогът. Внезапно видя, че всички вече са в трапезарията. — Хайде, Бранди! Не трябва да караме другите да ни чакат.
Всъщност не го беше грижа за никого. Изведнъж усети, че топлината изчезва. Бранди каза с учудваща искреност:
— Чудех се защо нямам топла вода за банята си. Обвиних Пърси за това. Той винаги има безкрайно много изисквания към прислугата.
Ян повдигна вежди. Топлината се беше върнала. Приличаше на сладък мед. Момичето леко потупа ръкава му.
— Вие нямате вина за това, Ваша светлост! Чудя се защо Марта не ми каза, че сте пристигнали!
— Това онази мърлява жена ли е, дето постоянно си чеше главата?
— Тя не се чеше постоянно. Може би от време на време. Сигурно по тази причина не се къпе.
— Това обяснява всичко.
Той отново изгледа Бранди. Нослето й беше вирнато гордо. Брадичката й издаваше упоритост. Момичето беше преждевременно развито. Не му липсваха ум и чар. Може би след време, в подходящи ръце, би се превърнало в красива жена. Изведнъж осъзна, че всъщност й е настойник.
— Елате тук, Ваша светлост — провикна се лейди Адела. — Трябва да седнете на стола на графа. Бранди, ти ще седнеш на обичайното си място.
Херцогът огледа дългата трапезария. С голямата маса и кръгли столове изглеждаше като средновековна. Високата дървена ламперия и тежките мебели бяха тъмни. В ъглите бяха поставени свещници, които придаваха уют. Липсваха само килимът на пода и огромни догове, легнали край камината. Ян помогна на Бранди да заеме мястото си и се насочи към централната част на масата. Украсеният с орнаменти графски стол беше висок почти колкото него. Сякаш изискваше груба сила, за да бъде използван. Трите вълчи глави, символът на Робъртсън, бяха инкрустирани в средата на облегалката му. Когато седна, го боднаха по гърба.
Припомни си непретенциозната елегантност на трапезарията в Кармайкъл Хол и се размърда неспокойно.
— Наливай виното, дърт пияницо такъв — провикна се лейди Адела от другия край на масата. — Надявам се, че не си го изсмукал всичкото, докато си лъскал среброто?
Ян се зачуди дали всички слуги бяха свикнали с обидите на старицата. Краби невъзмутимо напълни чашата му.
Господарката тропна по дървената маса.
— Всички вие, хайде да вдигнем тост за новия граф Пендърлей!
В гласа й долови присмех. Ян видя как тя насочва чашата си първо към Пърсивал, после към Клод и Бъртранд. После се обърна към него.
Това беше нещо повече от приятелско посрещане. Старицата дразнеше мъжете.
— Благодаря на всички — изрече тържествено Ян и отпи глътка от тежкото вино.
Мораг постави димяща чиния пред него. Херцогът предположи, че това е супа. Обаче му се струваше рисковано да я опита. Не беше сигурен, че иска да усети вкуса й.
— Сега сте в Шотландия и не може да очаквате обичайната английска кухня, ваша светлост — избоботи Клод.
— Това е супа от раци — поясни любезно Бъртранд. — Надявам се да ви хареса.
— Ние, бедните шотландци, сме щастливи, че имаме поне морето — обади се Пърси. — Дори англичаните не могат да ни го отнемат.
— Нито пък викингите или келтите и британците. Бих добавил и някои кланове от самата Шотландия — поясни Ян.
— Пърси, внимавай какво говориш — намеси се лейди Адела. — Както гледам, Ян ще те постави на мястото ти. Много сте умен, Ваша светлост. В наши дни е рядкост да срещнеш схватливи мъже.
Херцогът се приведе, като си даде вид, че разглежда супата. Пърси му беше представен като внук на лейди Адела. Защо, по дяволите, той не беше наследил графската титла? Може би с това се обясняваше злобната му забележка за англичаните. Опита от супата. С изненада установи, че месото беше меко, а бульонът — ароматен. Поне засега нямаше основание да се оплаква от шотландската кухня.
— Братовчеде Ян — обади се Констанс с мекия си, женствен глас, — къде са слугите ви? Винаги съм мислила, че английските джентълмени имат стотици слуги. След като сте херцог, сигурно не можете да се придвижите до съседната стая, без да ви помага някой?
— За нещастие по пътя счупихме оста на каретата. Надявам се, че камериерът ми Мабли се справя успешно с ковача в Галашил. Както видяхте, пристигнах с двуколката.
— Взели сте само един прислужник?
Без съмнение беше разочаровал тази девойка-жена.
— Та аз съм сам, не водя цялото домакинство — поясни усмихнат той. Същевременно се запита какво ли щеше да каже Мабли за раздърпаната Мораг.
— От Лондон ли идвате, Ваша светлост? — попита Бранди.
— Да. Пътуването беше дълго. Близо шест дена отсядахме в изпаднали ханове, и се срещахме с всякакви отрепки.
— Но защо? — поинтересува се пак момичето.
— Защо дойдох тук ли искаш да попиташ?
Бранди го погледна в очите и се наведе напред.
— Да, Ваша светлост. Мислехме, че след като сте херцог, няма да пътувате чак до Пендърлей, а ще изпратите свой човек, който да уточни рентата. Все пак сте тук. Защо?
