огромния човек. — Наистина си „ваша светлост“, а не просто господар като дядо Енгъс!
Ян изгледа слабичкото момиченце, което стоеше пред него с ръце на кръста. Косата му беше гъста и ярка като пурпурно кадифе. Очите му бяха сини като лятно небе.
— Да, аз съм херцогът. А ти си Фиона, най-малката ми братовчедка?
— Да, но Бранди ме нарича „кукличка“. Мога ли да те назовавам с момичешкото ти име?
Беше забравил, че децата говорят, каквото мислят. Той погали буйните червени къдрици.
— Не, не искам името на някое момиче. Какво ще кажеш за Ян, Фиона?
— Ян? Това е по-добре от „ваша светлост“. Искаш ли малко овесена каша, Ян? Тази сутрин не е толкова рядка, въпреки че още се стича по брадичката ми. Но не съм изцапала роклята си!
— Тези неща се случват понякога — каза той. — Досега кашата трябва да се е втвърдила. Колко време седи тук тази купа?
— Не повече от десет минути — отговори Бранди. — Да, водата е започнала малко да се отделя, но никак не е лоша.
— Ще бъде добре да опитам малко. Върни се на масата, Фиона. Аз прекъснах закуската ти.
— В леглото на дядо Енгъс ли спа, Ян? Знаеш ли, той умря там? Повече от месец вървяхме на пръсти из къщата. Чувах го как кашля и проклина баба.
— Фиона, стига толкова! Дядо Енгъс ругаеше всички. Знаеш много добре, че всеки граф Пендърлей умира в леглото си. Ето, вземи си кифличка. Точно така! Сега намажи и малко масло върху нея.
— Нямаше нито един призрак, който да ме безпокои тази нощ — каза херцогът. Като гледаше недоверчиво кашата, той хапна малко от нея. Въпреки че беше малко рядка, наистина беше вкусна. Вдигна поглед и видя, че Фиона се мръщи.
— Има ли каша върху лицето ми?
— О, не, Ян! Попитах Бранди защо си дошъл тук, след като трябва да ни напуснеш. Тя мисли, че няма с какво да те заинтересуваме и скоро ще си тръгнеш.
Голямата сестра разглеждаше кифлата си. Ако Фиона беше по-близо, щеше да я удари през устата.
— А според Бранди, защо съм дошъл?
Тъмните му очи за момент се спряха на профила на Бранди. Носът й беше хубав. Освен това веждите й бяха добре извити. Косата й беше тъмноруса, а брадичката — малка. Дали не издаваше големия й инат? Тази сутрин беше със същите стегнати плитки и кариран шал.
— Каза, че не знае. Ти ще ми кажеш ли?
Той се почувства в капан, заложен невинно от детето. Как би могъл да обясни, че Сезонът в Лондон щеше да го умори от скука? Трябваше да замине някъде, за да се спаси. В Турция или в Шотландия, нямаше никакво значение. Не, не би могъл да сподели това. Ян отговори без колебание:
— Защото сте мои братовчедки и исках да се запозная с вас.
Бранди го погледна в очите. Беше убедена, че лъже.
Херцогът изви вежди и си придаде невинен вид, почти като този на Фиона. Малкото момиче правеше фигурка от салфетката си.
— Е, Фиона, задоволих ли любопитството ти?
— Да, но кога ще мога да видя конете ти?
— Когато ми обещаеш, че няма да се втурваш срещу тях. Прекалено млад съм, за да имам бели коси.
— О, разбира се, че обещавам!
— Кукличке — каза Бранди. Тонът й беше майчински като на леля му, която имаше седем деца. — Трябва да разбереш, че негова светлост има много работа. Не можем да го задържаме излишно.
Не успяваше да звучи като майка, помисли херцогът, като й се усмихна. Тя се опитваше да изглежда строга, но не успяваше. Усети симпатия към нея. И защо не? Все пак беше негова братовчедка. Освен това беше и много млада. Не на години, разбира се. Все още й липсваха твърд характер и опит.
— Знаете ли, не е ваша вината, че сте наследили Пендърлей — каза Бранди. — Не сте виновен и че не сте шотландец. Няма нищо лошо в това да бъдеш англичанин. — Девойката му наля чай.
— Благодаря — отговори Ян, като вдигна чашата си.
Той се обърна към Фиона. Бранди веднага се възползва от това, за да го разгледа хубаво. Той беше огромен мъж. Такъв не беше виждала никога през живота си, но това й харесваше. Обличаше се толкова хубаво! Сигурно ги мислеше за диваци? Нейната рокля сигурно беше на пет години. Панталоните му добре прилягаха на краката му. Ризата му беше бяла като снега, навалял една нощ през февруари. Сакото му стоеше идеално. Всичко в него беше елегантно, включително и черните му ботуши. Бранди оправи роклята си. Той беше всичко това, което тя самата не беше. Никой от тях не приличаше на него. Те просто бяха бедните роднини и нищо повече.
Херцогът наблюдаваше променливото изражение на лицето й. За негова изненада то внезапно стана болезнено. Трябваше да направи нещо.
— През първия ден би ми харесала най-много една обиколка — каза Ян. — Бурята премина. С удоволствие бих се разходил до скалите, за да видя морето. Ако искате, може да ми покажете и друго нещо?
— Точно това щяхме да правим с Бранди — възкликна Фиона, оставила салфетката. — Обичаш ли да строиш замъци от пясък, Ян?
Херцогът си спомни, че днес беше облякъл последния си чист костюм за езда. Не можеше да се надява, че Мабли ще пристигне скоро с останалия багаж.
— Бих предпочел, ако не възразяваш, просто да постоя на влажния пясък. В противен случай ще трябва сам да се пера. Това няма да е никак лесно, защото нямам представа как да го направя.
— Аз също — оплака се тя.
Колко учтив и внимателен беше, възхити се мислено Бранди, като му се усмихна.
— Хайде, кукличке, върви да вземеш шала си!
Фиона се измъкна от трапезарията, като се провикна весело:
— Ще се върна, преди мишката да се е хванала в капана!
— Не ти ли е топло с този шал? — попита херцогът. За негова изненада изражението й стана такова, сякаш й беше казал, че по лицето й има петна от кашата.
— Не! Просто винаги ми е студено. Свалям го понякога през август, но и тогава е хладно. Почти цяла година е на раменете ми. — Тя сви рамене, при което плитката й се измъкна и падна в купата с овесена каша.
— Плитката ти, Бранди — извика Ян и се пресегна да я измъкне.
Девойката се стресна и рязко се отдръпна, преди да е пуснал косата й. Наложи й се да стисне зъби, за да прикрие болката.
Той й подаде чаша с вода.
— Ето, изплакни я тук. Не исках нито да те изплаша, нито да те заболи.
— Знам — отговори, без да го гледа. Изтри плитката си със салфетката. — Чувам Фиона. Готов ли сте, Ян?
— Да.
— Няма да ми се подигравате, нали, ваша светлост?
— Негова светлост никога не се подиграва с братовчедките си. Той е възпитан и учтив. Между другото, той много харесва своите братовчедки. Тръгваме ли?
Тримата се запътиха към скалите край морето. Вървяха по калдъръмената пътека, покрай която цъфтяха рододендрони.
Ян се загледа в морето, сега спокойно и ведро. Близо до брега водата беше плитка и прозрачна, а в далечината беше с различни нюанси на синьото. Ян вдигна поглед към отрупаното с бели облачета небе. Ветрецът галеше лицето му и рошеше косите му. Пое дълбоко дъх.
— Внимавай, кукличке, защото ще се изцапаш!
Бързо го изтръгнаха от неговия унес. Фиона тичаше по пътеката надолу към брега.
— Надявам се, че няма да си счупи нещо — каза Ян. — Пътеката ми изглежда доста стръмна.
— Тя е като козичка. Не се безпокойте.
