— Ще видя как се справят Краби и Мабли — каза Бъртранд и се отдалечи към каретата.
— Не знаех, че ще заминеш толкова рано. Ще ми отделиш ли няколко минути?
Какво й ставаше? Нямаше вид на жена, готова да се моли за честта да бъде негова херцогиня. Ян кимна и я последва. Влязоха в замъка и се насочиха към дневната.
Бранди видя, че той иска да каже нещо, и побърза да го изпревари.
— Имам нужда от пари!
— Какво каза?
— Може би ще стигнат сто лири, ако това не е прекалено голяма сума за теб. — Видя как се присвиват тъмните му очи. Нямаше да му позволи да й откаже. Докосна ръкава му. — Ти каза, че ще осигуриш зестра на мен и на Фиона. Парите ми трябват сега. Ще можеш ли да ги приспаднеш от зестрата ми?
— Защо точно сто лири? — Господи, говореше като безчувствен негодник! Отново долови аромата на лавандула.
Бранди го погледна в очите.
— За дрехи, сър.
Защо трябваше да го лъже? Какво, по дяволите, ставаше тук? Понечи да спори с нея, но се взря по- внимателно в лицето й. На него бяха изписани едновременно страх и решителност. Не устните, очите й го молеха за тези проклети сто лири. Пръстите й се бяха вкопчили в шала. Прииска му се отново да докосне ръкава му. Господи, тя беше толкова топла и нежна! Обичаше да го докосва.
— Добре. Донеси хартия и мастило. Глупаво е да ти дам такава сума на ръка. Ще напиша платежна заповед. Макферсън ще преведе парите на твое име.
Бранди веднага излезе от стаята. Като че се страхуваше той да не промени намерението си. Когато се върна след няколко минути, Ян още не си беше отговорил на въпроса, защо й бяха нужни точно сто лири.
Той пое хартията и мастилницата и написа инструкции на Макферсън. Преди да впише сумата, спря за малко. Бранди със сигурност не знаеше цената на стоте лири. За каквото и да й бяха необходими, той трябваше да бъде сигурен, че ще й стигнат. Вписа двеста лири, подписа се и й подаде листа.
Тя едва не го изпусна, когато видя цифрата.
— Дрехите са много скъпи, дори и тези в Единбург. Трябва винаги да изглеждаш добре.
— Това е вярно. Много благодаря! Ще се погрижиш да ги получа, нали?
— Бранди… — Пристъпи към нея, но тя бързо го възпря с ръце. Гласът му стана студен: — Много добре. Сега, когато се завръщам в Лондон, не вярвам някой да се загрижи да мен. Ти беше прекалено ясна. Виждам, че с нищо не мога да променя намерението ти. Пожелавам ти всичко хубаво, Бранди. Надявам се да срещнеш своя рицар на бял кон, без минало и болезнени спомени.
Кимна и тръгна към изхода. Не се обърна назад. Мъжът има достойнство все пак!
Бранди бавно се приближи до прозореца. Ян и Бъртранд си стиснаха ръце. Зад натоварената карета Мабли разговаряше с Краби. Херцогът с лекота скочи в колата. Махна още веднъж на Бъртранд и пое юздите на Херкулес. Не след дълго каретата изчезна зад рододендроните на алеята.
Беше си отишъл! Тя можеше да се омъжи и да тръгне с него, но цената беше прекалено висока. Погледна към изписания лист в ръцете си. Целта й беше по-висока от стойността на тези двеста лири.
Сълзите й потекоха. Те никога не помагаха, само правеха очите й подпухнали и зачервени. Не беше разбрала, че плаче, докато не усети соления вкус на сълзите. Нямаше време за това. Трябваше да свърши много неща. Макферсън живееше чак в Беруик. Пеша можеше да стигне там за два часа.
Бранди изправи рамене. Забърза по стълбите към стаята си. Трябваше да смени сандалите с кожените си ботуши.
Пет дена по-късно херцогът на Портмейн спря Херкулес и Кантор пред огромната си, градска къща. Тя изправяше бели колони в източния край на Йорк Скуеър. Беше ясен априлски следобед с безоблачно небе и свеж въздух. Все пак не толкова свеж, както в Шотландия. Не можеше да се каже, че настроението му беше ведро. По-добре беше да вали. Дъждът и мъглата щяха повече да му подхождат.
Вечеря сам в огромната трапезария, като преглеждаше натрупалата се в негово отсъствие кореспонденция.
Сезонът беше в разгара си и имаше множество покани за балове и събирания. Беше готов да хвърли лъскавите, позлатени покани в коша, когато реши, че не може да се погребе сам в къщата си. Беше напуснал Шотландия. Трябваше отново да се превърне в истински англичанин. Трябваше да се забавлява. Щеше да открие жена, която да удовлетворява мъжката му страст.
През следващите няколко седмици херцогът на Портмейн се появи на десетина бала. Приятелите му, които го наричаха шотландския граф, го виждаха да танцува с десетки привлекателни дами. Някои дори мислеха, че се старае да забрави Фелисити. Херцогът не споменаваше и дума за нея. Обществото се възхити на благородството му. Все пак не даваше да се разбере каква безсърдечна жена беше тя. Хората съвсем се объркаха, като я виждаха постоянно в компанията на маркиз Хардкасъл. Възхищаваха се на издръжливостта му.
Носеха се различни слухове. Изглежда, херцогът нехаеше за това. Всеки път го срещаха в компанията на различни дами, коя от коя по-хубави. Освен това явно беше придобил интерес и към операта. Често го виждаха в ложата му, разбира се, с някоя красива жена. Деколтето й неизменно беше разкошно и явно добре се забавляваха. После наблюдаваха как спокойно излиза от апартамента й. Без съмнение не го интересуваше кой ще го види.
На всички стана ясно, че херцогът на Портмейн пропада. В началото на юни, когато Сезонът свърши, никой не се изненада, че Ян не предложи брак на нито една от тези, с които беше флиртувал. В „Газет“ обаче се появи съобщение относно лейди Фелисити. Тя беше хванала маркиз Хардкасъл. Никой не обвиняваше херцога за нищо. Колкото по-разпуснат беше, толкова повече му прощаваха. Той беше благороден и добър. Хората нямаха нищо против забавленията му.
Когато прочете съобщението за сватбата на Фелисити, той само поклати глава. Джеймс, неговият иконом, беше единственият, забелязал усмивката на устните му.
— Горкият заслепен нещастник — чу да си мърмори херцогът. — Той ще разбере, но ще бъде късно.
Една сутрин в средата на юни остана в леглото си до обяд. Имаше най-тежкия махмурлук в живота си. Не му се беше случвало дори и в Оксфорд, където на практика рядко биваше трезвен. Замисли се за оперната певица и четирите куртизанки, с които се развличаше. Вече беше прекалил и трябваше да се спре.
Пиеше силното кафе, направено от състрадателната му готвачка. Джеймс донесе подноса с обяда му.
— Господи, защо тези хора още не заминават за Брайтън? Толкова много покани! Изморих се от тези непрекъснати събирания. Изморих се дори от себе си.
Джеймс не си направи труда да коментира чутото, въпреки че беше съгласен с господаря си. Всички прислужници в домакинството биха се съгласили с него. Икономът стоеше зад херцога, докато той ровеше из множеството пликове. С изненада видя, че негова светлост измъкна един, пристигнал от далечната Шотландия. Колко странно! Ръцете на господаря му трепереха, докато го отваряше.
Херцогът прочете написаното два пъти и се засмя.
— Е, Джеймс, изглежда, Пърси е постигнал една от целите си.
— Да, ваша светлост?
— Пърси е един мой роднина от семейство Робъртсън и е копеле, Джеймс. След две седмици ще се жени за госпожица Джоана Макдоналд в замъка Пендърлей. Било необходимо и моето присъствие. Сигурно баща й иска да се увери, че новият господар на имението е истински англичанин, а не поредната измислица на бъдещия му зет.
— А-ха — каза икономът.
Няколко минути херцогът мълча. Джеймс го наблюдаваше как барабани с пръсти по масата и гледа нежната дрезденска фигурка, закачена в ъгъла на трапезарията.
— Ще се върне ли ваша светлост в Шотландия? — Нещо се беше случило там. Нещо, което имаше връзка с разтрогването на годежа с лейди Фелисити. Трябва да е било и добро, и лошо. Доброто беше, че
