която изяждаше, вече бе започнала да се разваля и не можеше да си позволи да я повърне. Затова приложи редовния си номер против гадене — дълбоко дишане и съсредоточаване върху мърдането на пръстите на краката. След изненадващо кратко време вече свикна с нулевата гравитация. Тъй като не очакваше никоя посока да сочи надолу, се чувстваше добре.
Останалите деца не знаеха неговото упражнение или може би бяха по-податливи на внезапната и безмилостна загуба на равновесие. Сега причината за забраната да се яде преди полета стана ясна. На всички им се повдигаше, но нямаше какво да повърнат, затова нямаше нито мръсотия, нито воня.
Димак отново се върна в пасажерския отсек — този път застана върху тавана. Много хитро, помисли си Бийн. Започна нова лекция — този път как да се отървем от планетарните схващания за посока и гравитация. Можеше ли тези деца да са толкова тъпи, че трябваше да им се обясняват подобни очевидни неща?
По време на лекцията Бийн си запълваше времето, като проверяваше колко налягане е нужно, за да мърда в хлабавите ремъци. Всички останали бяха достатъчно големи, че ремъците да им прилягат плътно и да им пречат да се движат. Само Бийн разполагаше с пространство за малко маневри. Възползва се максимално от това. Когато пристигнаха във Военното училище, той вече бе убеден, че поне мъничко е овладял движението при безтегловност. Разбираше, че в космоса оцеляването му някой ден можеше да зависи само от това дали знае колко сила е необходима, за да задвижи тялото си, и колко — да го спре. Ала да знае това с ума си не бе и наполовина толкова важно, колкото да го научи с тялото си. Да анализираш нещата си беше хубаво, но добрите рефлекси можеха да ти спасят живота.
6
СЯНКАТА НА ЕНДЪР
През онзи първи ден във Военното училище Бийн мислеше само за оцеляването си. Никой нямаше да му помогне — малката драматизация на Димак в совалката го беше изяснила. Наредиха го така, че да бъде заобиколен от… какво? В най-добрия случай съперници, в най-лошия — врагове. Значи, пак беше на улицата. Е, добре. Бийн не се бе предал на улицата. Щеше да оцелее и тук — без помощта на сестра Карлота. Без дори тази на Пабло. Нямаше значение, че портиерът го бе намерил в тоалетната на Чистото място.
И затова той наблюдаваше. Вслушваше се. Всичко онова, което научаваха останалите, той трябваше да научи също толкова добре, дори по-добре. Отгоре на всичко искаше да научи онова, на което другите не обръщаха никакво внимание — как работи групата и каква е системата във Военното училище. Как се разбират учителите помежду си. Къде е властта. Кой от кого се бои. Всяка група си имаше шефове, подмазвачи, бунтовници, овце; силни и слаби връзки, приятелства и лицемерие. И лъжи вътре в лъжите. Бийн трябваше да ги открие до една възможно най-бързо, за да разполага с ниши, в които да оцелее.
Отведоха ги в казармата, дадоха им легла, шкафчета и малки портативни чинове, много по-сложно устроени от онзи, който използваше при уроците със сестра Карлота. Някои от децата мигом започнаха да играят с тях — опитваха се да ги програмират или изследваха вградените в тях игри, но това ни най-малко не интересуваше Бийн. Компютърната система на Военното училище не беше човек; овладяването й би било полезно в дългосрочен план, но за днес не беше важно. Бийн имаше нужда да разбере какво е всичко онова извън новобранските казарми.
И много скоро те отидоха там. Пристигнаха „сутринта“ според космическото време — което за раздразнение на мнозина в Европа и Азия означаваше времето във Флорида, защото първите станции се контролираха оттам. За децата, идващи от Европа, беше късен следобед, което означаваше, че щяха да имат сериозен проблем с часовата разлика. Димак обясни, че лекарството за това е да се заемат с енергични физически упражнения, а после да подремнат за кратко — не повече от три часа — в ранния следобед. След това отново ги очакваше много гимнастика, за да могат вечерта да заспят в редовния час за лягане на учениците.
Те се подредиха в редица в коридора.
— Зелено, кафяво, зелено — каза Димак и им посочи как тези линии по коридорните стени винаги ще ги отвеждат обратно в техните спални помещения. На няколко пъти избутваха Бийн от редицата, накрая остана последен. Не му пукаше — блъскането не пускаше кръв, от него не оставаха синини, а последен в редицата беше най-доброто място за наблюдаване.
Покрай тях в коридора минаваха други деца — понякога сами, друг път по двойки и по тройки, повечето с униформи в ярки цветове и най-разнообразни кройки. Веднъж минаха покрай цяла група, облечена еднакво. Войниците бяха с шлемове на главите, носеха екстравагантни револвери и тичаха с целеустременост, която заинтригува Бийн. Те са банда, помисли си той. И са тръгнали да се бият.
Не бяха чак точкова съсредоточени, че да не забележат новаците, които вървяха по коридора и ги гледаха със страхопочитание. Незабавно започнаха да им подвикват — „Зайци!“, „Прясно месо!“, „Кой ака в коридора и после не чисти?“, „Даже миришат на тъпотия!“. Но всичко това бяха само безобидни закачки — по-големите деца утвърждаваха превъзходството си, нищо повече. Нямаше истинска враждебност. Всъщност, беше почти дружелюбно. Самите те си спомняха как са били новобранци.
