Сянката на Ендър

— Хайде, може да си дребен и уплашен, но нямаше да те допуснат тук, ако си глух или тъп.

Бийн сви рамене.

— Кажи ми как се казваш, преди да съм ти счупила дебелите пръстчета.

— Бийн — отговори той.

— Бобец, значи! Това не е име, а гадно ядене.

Той не каза нищо.

— Няма да ме преметнеш — продължи тя. — Това, дето ми се правиш на глухоням, е просто прикритие. Дошъл си тук нарочно.

Той продължи да мълчи, но го глождеше, че тя толкова лесно го е разконспирирала.

— Децата в това училище ги избират заради ума и инициативността им. Следователно, разбира се, ти си искал да изследваш. Работата е там, че те го очакват. Вероятно знаят, че го правиш. Значи няма смисъл да се криеш. Какво толкова ще ти направят — ще ти пишат няколко големи черни точки ли?

Значи, ето какво мислеха другите деца за позорния списък.

— Това, дето така мълчиш като риба, само ще ядоса хората. На твое място бих го зарязал. Може би е вършило работа при мама и татко, но тук просто те превръща в инат и смешник. Ако има нещо важно, така или иначе ще ти се наложи да го кажеш, затова — почвай да говориш!

— Добре — съгласи се Бийн.

Сега, когато й показа, че я слуша, тя спря да му опява. Очевидно бе решила, че лекцията върши работа.

— Цветове? — попита момичето.

— Зелено-кафяво-зелено.

— Тези новобрански цветове звучат като нещо, дето можеш да го намериш в мръсен клозет, не мислиш ли?

Значи, тя беше поредното глупаво хлапе, което си мисли, че е много забавно да се майтапиш с новобранците.

— Май всичко тук е разработено така, че да подтиква по-големите деца да се бъзикат с новобранците.

Или може би не беше. Може би тя просто бе от приказливите. По улиците рядко се срещаха такива. А сред децата — почти никак. Виж, сред пияниците ги имаше в изобилие.

— Системата тук е шибана. Сякаш искат от нас да се държим като малки деца. Не че това ще притесни точно теб. По дяволите, ти вече разиграваш тъпия номер със загубилото се малко детенце.

— Сега не — отрече той.

— Запомни едно: без значение какво правиш, учителите знаят за това и вече разполагат с някаква тъпа теория, която обяснява какво означава то за твоята личност и не знам си какво. Те винаги намират начин да го използват против теб, ако поискат, така че по-добре въобще не се пробвай. Без съмнение в рапорта за теб вече пише, че си предприел този малък излет по времето за „лека нощ, деца“ и вероятно от това са заключили, че ти „реагираш на несигурността, като търсиш самотата, докато изследваш границите на новото си обкръжение“ — това последното тя изговори с превзет глас.

Сигурно можеше да му се похвали и с други имитации на гласове, но той нямаше намерение да остане с нея достатъчно дълго, за да го разбере. Тя очевидно беше човек, който обича да се грижи за някого, но досега е нямало за кого. Бийн нямаше интерес да се превръща в неин проект. Не беше зле да бъде проект на сестра Карлота, защото тя можеше да го измъкне от улицата и да го прати във Военното училище. Но какво ли можеше да му предложи тази Петра Арканян?

Той се плъзна надолу по един стълб, спря пред първото отверстие, промъкна се в коридора, изтича до следващата стълба и притича през две палуби, а после влезе в един коридор и побягна с всички сили. Тя вероятно беше права за онова, което каза, но едно беше сигурно — той нямаше да търпи тя да го държи за ръка чак докато се върне в кафяво-зелено-кафявата зона. Последното, което му трябваше, ако искаше да се отстоява на това място, беше да се появи, воден за ръка от какичка.

Намираше се четири палуби над нивото на столовата, където в момента би трябвало да се намира. И тук обикаляха деца, но далеч не толкова, колкото на долната палуба. Повечето от вратите нямаха обозначения, но няколко стояха отворени, включително една голяма арка, водеща към игрална зала.

Бийн беше виждал компютърни игри в някои барове в Ротердам, но само отдалече — през вратите и между краката на мъжете и жените, които влизаха и излизаха в безкрайното си търсене на забрава. Никога не беше виждал дете да играе на компютърна игра, освен на видеоигрите по витрините на магазините. Тук това ставаше наистина — имаше само няколко играчи, дошли да изиграят набързо някоя игра в междучасието, затова звуците на всички игри отекваха ясно. Няколко деца играеха на индивидуални игри, а четирима играеха заедно на някаква космическа игра с холографски дисплей. Бийн застана достатъчно далече, за да не навлиза в зрителното им поле, и започна да ги наблюдава как играят. Всеки от тях командваше ескадрон от четири малки корабчета и целта на всеки беше да унищожи всички останали флотилии или да плени — но без да унищожава — бавноподвижния кораб-майка на всеки. Той научи правилата и терминологията, като слушаше разговорите на момчетата по време на играта.

Играта завърши с победа от изтощение, не от хитрост — последното момче просто използваше корабите си по най-малко тъпия начин. Бийн ги гледаше как започват нова игра. Никой не пусна монета. Тук игрите бяха безплатни.

Бийн изгледа още една игра. Беше също толкова бърза, колкото и първата — всяко момче водеше тромаво кораба си и забравяше за всички останали, които не бяха активно ангажирани. Сякаш мислеха, че флотилиите им се състоят от един действащ кораб и три резервни.

Може би командното табло не позволяваше по-различни действия. Бийн се приближи. Не, беше възможно да зададеш курса на един кораб, да поемеш управлението на другия, после на следващия, а накрая да се върнеш на първия и да смениш курса му по всяко време.

Как тези момчета бяха постъпили във Военното училище, щом и за това не можеха да се сетят? Бийн никога досега не бе играл на компютърна игра, но веднага забеляза, че всеки компетентен играч бързо би победил, ако това беше най-силната конкуренция.

— Хей, джудже, искаш ли да играеш?

Един от тях го беше забелязал. Разбира се, и другите го бяха забелязали.

— Да — отвърна Бийн.

— Бъгер да го вземе — изруга момчето, което го беше поканило. — Ти за кого се мислиш, за Ендър Уигин?

Те се разсмяха, а после и четиримата си тръгнаха за поредния учебен час. Стаята беше празна. Време за уроци.

Ендър Уигин. И децата в коридора също говореха за него. Нещо в Бийн ги бе накарало да се сетят за Ендър Уигин. Понякога с възхищение, понякога с яд. Този Ендър сигурно беше победил по-големи деца на компютърна игра или нещо такова. И беше начело на листата — някой го беше споменал. Каква листа?

Деца в еднакви униформи, тичащи в пакет, на път за битка — около това се въртеше животът тук. Имаше една основна игра, на която играеха всички. Живееха в казарми според това към кой отбор принадлежат. Класирането на всяко дете в листата се обявяваше на всеослушание. И каквато и да беше играта, управляваха я възрастните.

Значи така бе устроен животът тук. А този Ендър Уигин — който и да беше — стоеше на върха и оглавяваше листата.

Бийн напомняше на хората за него.

Да, това го караше малко да се гордее, но и го дразнеше. По-безопасно беше да не те забелязват. Но тъй като другото малко дете се беше справило блестящо, видеха ли Бийн, се сещаха за Ендър и затова Бийн се запомняше. Това значително щеше да ограничи свободата му. Тук нямаше начин да изчезнеш, както успяваше да изчезне сред тълпите на Ротердам.

Е, на кого му пукаше? Не можеха да сторят нищо лошо — поне не наистина лошо. Каквото и да се случеше, докато беше във Военното училище, той никога нямаше да остане гладен. И винаги щеше да има подслон. Бе попаднал в рая. Всичко, което трябваше да прави, беше да покрива необходимия минимум, за