да не го изпратят преждевременно у дома. Така че на кого му пукаше дали хората го забелязват или не? Нямаше никакво значение. Нека те си се притесняват за класирането в листата. Бийн беше спечелил битката за оцеляване, никоя друга конкуренция вече нямаше значение.
Но още щом си го помисли, разбра, че не е вярно. Защото му пукаше. Не беше достатъчно само да оцелееш. Никога не беше. По-голяма от нуждата му за храна беше нуждата му от ред, от това да открие механизма на нещата, да разбере света около себе си. Докато гладуваше, той разбира се използва знанията си, за да се присъедини към бандата на Поук, да й осигури достатъчно храна, че и до него да стигне малко — на дъното на обществената йерархия. Но дори когато Ахил ги превърна в свое семейство и започнаха да ядат всеки ден, Бийн бе останал нащрек — опитваше се да разбере промените, динамиката в групата. Дори и със сестра Карлота бе хвърлил много усилия в опити да проумее защо и как тя притежава властта да прави всичко това за него и основата, на която го бе избрала. Той не се нуждаеше от знания. Искаше да проумее всичко и да го подреди в главата си.
И тук също. Можеше да се върне обратно в спалното и да подремне, но вместо това рискува да си навлече неприятности, само за да разбере неща, които без съмнение щеше да научи в нормалния ход на събитията.
Защо дойдох тук? Какво търсех?
Ключа. Светът беше пълен със заключени врати и той искаше да се докопа до всеки ключ.
Застана неподвижно и се ослуша. Наоколо цареше безмълвие. Имаше само някакъв едва доловим шум — сподавен тътен и съскане, заради които звуците не отекваха из цялата станция.
Със затворени очи той определи източника на лекия шум. Отвори ги и тръгна към отдушника. Застана пред решетка, от която излизаше малко по-топъл въздух и предизвикваше едва доловим ветрец. Жуженето обаче не беше съскането на въздуха тук, а идваше от по-силния и по-далечен шум на машините, помпащи въздуха из цялото Военно училище.
Сестра Карлота му беше казала, че в космоса няма въздух, затова на местата, където живееха хора, те да държаха корабите и станциите си здраво затворени и да запазят вътре всяка капчица въздух. Налагаше се постоянно да сменят въздуха, защото кислородът, каза тя, се изхабявал и трябвало да бъде възстановяван. За това служеше въздушната система. Сигурно покриваше целия кораб.
Бийн седна пред решетката на отдушника и опипа краищата й. Не я придържаха никакви видими болтове или пирони. Вкара ноктите си под ръба й, внимателно приплъзна пръсти около нея и натисна няколко пъти към себе си. Пръстите му влязоха под ръба. Той силно дръпна. Решетката изхвърча, а Бийн се прекатури по гръб.
Без да губи време, той я остави встрани и надникна в отдушника. Каналът бе дълбок само петнайсетина сантиметра от входа до долния отвор. Горният край беше солиден, но дъното беше отворено и водеше към системата от канали.
Прецени на око отвора на отдушника, както преди години беше застанал на тоалетната чиния и бе разгледал вътрешността на казанчето, обмисляйки дали ще се побере вътре или не. И сега изводът беше същият — щеше да е тясно и мъчително, но се побираше.
Той бръкна дълбоко вътре. Не напипа дъно. Но с тези негови късички ръце това не означаваше нищо. Нямаше как да се види накъде продължава каналът, когато стигне пивото на етажа долу. Бийн си представяше канал, водещ под пода, но нещо не му се връзваше. Сестра Карлота бе споменала, че всяко парченце материал, използван за построяване на станцията, се доставяло от Земята или от фабриките на Луната. Нямаше да си позволят големи пролуки между палубите и таваните долу, защото така щеше да се загуби пространство, в което безценният въздух трябва да се изпомпва, без никой да го диша. Не, системата от канали би трябвало да е скрита във външните стени, вероятно навсякъде на не по-голяма дълбочина от петнайсет сантиметра.
Затвори очи и си представи въздушната система. Машини, които изпращат топъл полъх през тесните канали, преминаващи през всяка стая и разнасящи навсякъде свеж въздух, годен за дишане.
Не, не ставаше. Трябваше да има и място, където въздухът да се всмуква и изтегля обратно. И ако въздухът се вкарваше през външните стени, то всмукването трябваше да става през… коридорите.
Бийн стана и изтича към вратата на залата за игри. И, разбира се, таванът на коридора беше поне двайсет сантиметра по-нисък от тавана вътре в стаята. Но отдушници нямаше. Само осветителни тела.
Той се върна в стаята и я огледа. Покрай горния край на стената, граничеща с коридора, имаше тесен отдушник, който изглеждаше по-скоро декоративен, отколкото практичен. Отворът му беше широк около три сантиметра. Дори и Бийн не би могъл да мине през системата за всмукване.
Той се спусна обратно към отворения отдушник и свали обувките си. Нямаше причини да отлага, защото стъпалата му бяха много по-големи от нужното.
Застана с лице към отдушника и провря крака надолу в отвора. После се загърчи, докато и бедрата му потънаха в дупката, а хълбоците му опряха в ръба на отвора. Краката му все още не напипваха дъно. Не беше добър знак. Ами ако отдушникът водеше право към машините?
Той се измъкна навън, обърна се с гръб към отвора и пак влезе. Беше по-трудно и по-мъчително, но сега можеше да изплъзва повече ръцете си и да се залови здраво за пода, докато не потъна до гърди в дупката.
Краката му напипаха дъното.
Той заопипва с пръсти. Да, каналите минаваха наляво и надясно покрай външната стена на стаята. А отворът бе достатъчно висок, за да може да се плъзне надолу, после да се запромъква — винаги на една страна — от стая към стая.
Засега нямаше нужда да знае повече. Подскочи леко, за да може да се залови с ръце малко по-нататък и така да използва триенето, за да се измъкне. Вместо това хлътна в отдушника.
Прекрасно, няма що! Е, все някой щеше да го потърси по някое време или щеше да го намерят следващата група деца, дошли да играят игри — но той не искаше да го намерят така. По-точно, каналът щеше да му осигури само алтернативен маршрут през станцията, ако можеше да излиза през отдушниците. Представи си как някой отваря отдушник и насреща му се облещва черепът на Бийн, а мъртвото му тяло е напълно изсъхнало в топлия вятър на отдушниците, където е умрял от глад или от жажда, докато се е опитвал да се измъкне навън.
Но докато стоеше там, можеше да пробва дали може да затвори отвътре решетката на отдушника.
Пресегна се и много трудно успя да закачи с пръст решетката и да я издърпа. След като най-сетне я хвана здраво, изобщо не беше трудно да я намести върху отвора. Можеше дори да я издърпа навътре и тя да се прилепи о отвора достатъчно, че да няма забележима разлика за случайните наблюдатели от другата страна. Но когато отдушникът беше затворен, Бийн трябваше да си държи главата извърната на една страна. Дори и за него нямаше достатъчно място да я завърти. Значи, когато влезеше в каналите, трябваше да си държи главата през цялото време обърната или наляво, или надясно. Страхотно.
Той бутна отново решетката, но внимателно, за да не падне надолу. Сега вече беше време да излезе наистина навън.
След още два неуспешни опита той най-сетне разбра, че тъкмо решетката е помощното средство, от което се нуждае. Той я постави на пода пред отдушника и се вкопчи с пръсти в далечния й край. Тя му послужи като лост, така че да може да издърпа тялото си, докато се измъкне от отвора до гърдите. Болеше — Бийн висеше с цялата тежест на тялото си върху един остър ръб, но сега, когато можеше да се изправи на лакти, а после и на ръце, успя да измъкне цялото си тяло през отвора обратно в стаята.
Замисли се подробно върху последователността от мускули, която бе използвал, а после и за уредите в гимнастическия салон. Да, можеше да направи по-силни тези мускули.
Постави решетката на отдушника обратно на мястото й. После издърпа нагоре ризата си и огледа червените белези по кожата си там, където ръбът на отвора безмилостно се беше врязал. Имаше и кръв. Интересно. Как щеше да обясни, ако някой го попиташе? Трябваше по-късно да провери дали не би могъл да се удари по същия начин, докато се катери по койките.
Той изтича навън от залата за игри и се спусна по коридора към най-близкия стълб, а после се спусна до нивото на трапезарията. През цялото време се чудеше откъде беше това настоятелно желание да се промъкне в каналите. Винаги, когато в миналото му се беше случвало да върши нещо, без да знае защо изобщо трябва да го върши, бе излизало, че е усетил някаква опасност, но все още не я бе възприел със съзнанието си. Каква ли беше опасността тук?
