Сянката на Ендър

— Днес ти е първият ден тук, затова няма да бъдем много строги. Но порциите ти са научно изчислени така, че да удовлетворяват хранителните ти нужди и за в бъдеще ще изяждаш и последната хапка от сервираната ти храна.

Бийн погледна безмълвно мъжа. Вече бе взел решение. Ако от гимнастическата програма огладняваше, той щеше да яде повече. Но ако очакваха от него да се тъпче, щяха да имат много здраве. Лесно щеше да изсипва излишната храна в чиниите на хленчовците. Те много щяха да се зарадват, а Бийн щеше да яде само толкова, колкото иска тялото му. Много добре си спомняше глада, но бе живял месеци наред със сестра Карлота и знаеше, че трябва да има доверие на собствения си апетит. Отначало й бе позволявал да го кара да яде повече, отколкото беше гладен. После му ставаше тежко, спеше лошо и му беше трудно да стои буден, когато поиска. Започна отново да яде само толкова, колкото тялото му иска, оставяше се гладът да го води и това поддържаше остротата и бързината на реакциите му. Гладът бе единственият диетолог, на когото имаше вяра. Хленчовците нека си се размекват.

След като неколцина от тях приключиха с яденето, Димак се изправи.

— Когато приключите, върнете се в спалните. Ако мислите, че ще се ориентирате до тях. Ако имате някакви съмнения, изчакайте ме — аз ще заведа дотам последната група.

Когато Бийн излезе навън, коридорите бяха празни. Другите деца поставиха длани върху стените и зелено-кафяво-зелените ивици се появиха. Бийн ги гледаше как се отдалечават. Едно от тях се обърна назад:

— Ти няма ли да дойдеш?

Бийн не отвърна нищо. Нямаше нищо за казване. Очевидно той не помръдваше. Въпросът беше тъп. Детето се обърна и се затича по коридора към спалното.

Бийн тръгна в противоположната посока. По стената нямаше ивици. Знаеше, че няма да има по-сгоден момент за проучване от сегашния. Ако го заловяха извън новобранската територия, щяха да му повярват, че се е загубил.

Коридорът бе под наклон и пред него, и зад него. За очите му изглеждаше сякаш той непрекъснато се изкачва нагоре, а когато се огледаше назад, тръгнеше ли да се връща обратно, пак щеше да се изкачва нагоре. Странно. Но Димак вече беше обяснил, че станцията представлява едно огромно колело, въртящо се в космоса, така че центробежната сила да замества гравитацията. Това означаваше, че главният коридор на всяко ниво представлява голяма окръжност и ти винаги се връщаш там, откъдето си тръгнал, а „надолу“ винаги беше насочено към външния край на кръга. Бийн започна да наглася всичко мислено. Отначало чак му се зави свят, като си представяше как се гледа отстрани, докато върви, но после смени наум ориентацията и си представи станцията като колело на каруца. Той през цялото време бе най-отдолу, без значение накъде се върти колелото. Това поставяше хората над него с главата надолу, но какво от това? Бийн винаги се намираше най-отдолу и така долу си беше долу, а горе си беше горе.

Новобранците се помещаваха на нивото на столовата, но по-големите деца нямаше как да са там, защото след столовите и кухните имаше само класни стаи и врати без обозначения със скенери, разположени достатъчно високо, че явно не бяха предназначени за деца. Други деца вероятно можеха да стигнат до тях, но Бийн не би могъл да ги докосне дори и ако подскача. Нямаше значение. Те не биха откликнали на отпечатъка от дланта на никое дете. Сигурно щяха да извикат някой възрастен да разбере какво си мисли, че прави това хлапе, та се опитва да влезе в стая, където си няма работа.

По стар навик — а не беше ли инстинкт? — Бийн смяташе подобни бариери за временни пречки. Той знаеше как да се катери по стени в Ротердам, как да се изкачва на покривите. Макар и дребничък, той намираше начини да се добере там, където трябваше да отиде. Тези врати нямаше да го спрат, ако решеше да проникне отвъд тях. В момента нямаше представа как ще го постигне, но изобщо не се съмняваше, че ще намери начин. Затова не се дразнеше. Просто трупаше информацията, докато измисли как да я използва.

На всеки няколко метра имаше стълб за слизане или стълба за изкачване. За да слезе по стълба в гимнастическия салон, трябваше да постави длан върху скенера. Но тук повечето нямаха скенери. Имаше смисъл. Повечето стълбове и стълбища просто те водеха по етажите — не, тук ги наричаха палуби. Това тук беше Международният флот и затова всичко беше уж като на кораб — а до гимнастическия салон водеше само един стълб, за да контролират достъпа до него, иначе щеше да се препълва с хора, които влизат там не по график. Щом го проумя, Бийн нямаше нужда да мисли повече за това. Заизкачва се по една стълба.

На следващия етаж трябваше да са спалните на другите деца. Вратите бяха по-широки и на всяка имаше знак. Използваха цветовете на някои униформи — без съмнение по подобие на ивиците, макар той да се съмняваше, че на по-големите деца им се налага да поставят длан върху стената, за да се ориентират. Имаше също и силуети на животни. Някои от тях не му бяха известни, но разпозна онези, които се използваха като символи на табелите в Ротердам — птици, котки, куче, лъв. Гълъб нямаше. Муха — също. Само благородни, смели животни. Силуетът на кучето приличаше на ловно животно — много тънък в хълбоците. Не като помияр.

Значи тук се срещаха бандите. И те си имаха животни-символи, което означаваше, че вероятно се наричат с имена на животни. Банда „Котка“. Или може би банда „Лъв“. Вероятно не бяха „банди“. Бийн скоро щеше да научи каква е точната дума. Той затвори очи и опита да си спомни цветовете и знаците на бандата, която по-рано го бе подигравала на минаване в коридора. Представяше си ясно силуета, но не го видя на никоя от вратите, покрай които беше преминал. Нямаше значение — не си струваше да обикаля целия коридор, за да го издири, когато това само щеше да увеличи риска да го заловят.

Пак нагоре. Още спални помещения, още класни стаи. По колко деца спяха в едно помещение? Това място беше по-голямо, отколкото той си мислеше.

Разнесе се тих звън. Няколко врати се отвориха на мига и в коридора нахлуха деца. Време за смяна.

Отначало Бийн се чувстваше по-сигурен сред големите деца, защото си мислеше, че може да се слее с тълпата, както винаги успяваше в Ротердам. Но тук този навик беше безсмислен. Това не беше случайна тълпа от хора, всеки тръгнал по своите си работи. Нямаше значение дали са деца — те бяха войници. Знаеха къде трябва да се намира всеки и Бийн в новобранската си униформа съвсем не беше на място тук. Почти веднага една двойка от по-големите деца го спря.

— Нямаш работа на тази палуба — каза единият. Начаса още няколко спряха и заоглеждаха Бийн, сякаш беше предмет, довлечен на улицата от буря.

— Я го вижте този колко е голям!

— Горкото хлапе, души задниците на всички!

— Леле!

— Излязъл си от своята територия, заек.

Бийн не каза нищо, само гледаше всяко момче, което говореше. Или момиче.

— Какви са цветовете ти? — попита едно момиче.

Бийн не отговори нищо. Най-доброто извинение би било, че не си спомня и затова не е сигурен, ако ги каже.

— Толкова е дребен, че може да ми мине между краката, без да ми докосне…

— Ох, Динк, млъкни! Същото каза, и когато Ендър…

— Да, да, Ендър.

— Това да не би да е хлапето, за което…

— Ендър толкова ли беше мъничък, като пристигна?

— …разправят, че е втори Ендър?

— Да, разправят, че това хлапе щяло да стигне до върха на листата.

— Ендър не е виновен, че Бонсо му забранява да стреля.

— Аз мога да кажа само, че ми прилича на картофче!

— За този ли говорят? Че бил като Ендър? С най-високите резултати?

— Дайте да го свалим на нивото на новобранците.

— Ела с мен — подкани го едно момиче и го хвана здраво за ръката.

Бийн я последва послушно.

— Казвам се Петра Арканян — представи се тя.

Бийн не каза нищо.