след него. Не се огледа дали са го забелязали — ако беше така, скоро щяха да се издадат. Тръгнеше ли да се озърта наоколо, веднага щеше да привлече внимание към себе си — така щяха да го заподозрат хора, които инак нищо не биха забелязали.
Разбира се, възрастните щяха да разберат какво е направил. Всъщност, Димак със сигурност вече се досещаше — едното от децата се оплака, че шкафчето му не се отваряло. Това означаваше, че компютърът в станцията е знаел колко ученици има там и е спрял да отваря шкафчетата, щом свободните са се запълнили. Но Димак не се обърна и не настоя да му кажат кой е отворил две шкафчета. Вместо това постави собствената си длан върху шкафчето на последния ученик. То се отвори. Той пак го затвори и този път то реагира на дланта на ученика.
Значи щяха да му позволят да запази второто шкафче, втория чин и втората си самоличност. Без съмнение щяха да го наблюдават с особен интерес, за да видят какво прави с него. За да им поддържа заблудата от време на време щеше непохватно да си поиграва с него. Нека си мислят, че знаят за какво му е тази втора самоличност. Можеше да е за някакви лудории. Или пък за да си записва тайни мисли. Това би било забавно — сестра Карлота вечно се мъчеше да разбере тайните му мисли. Без съмнение така щеше да е и с тукашните учители. Каквото и да напишеше, щяха да го лапнат.
Ето защо те нямаше да бърникат в истинската му лична работа, която той щеше да изпълнява на собствения си чин. Или, ако беше рисковано, на чина на някое от момчетата, настанени точно срещу него — беше видял и запомнил внимателно паролите и на двамата. Димак им набиваше в главите постоянно да си пазят чина, но децата неизбежно щяха да проявят нехайство и да оставят чинове неприбрани.
Засега обаче Бийн нямаше да предприеме нищо по-рисковано от досегашните си действия. Учителите си имаха собствени причини да му го позволят. Нямаше никакво значение, че не знаеха неговите.
В края на краищата, той не познаваше себе си. Беше като с отдушника — ако се сетеше за нещо, което би могло да му е от полза по-късно, той го правеше.
Димак продължаваше да говори за начина, по който се изпращат домашните, за указателя с имена на учители и за мисловната игра, която била инсталирана на всеки чин.
— Не бива да играете играта в учебно време — обясни той. — Но след като приключите с уроците, ви се позволяват по няколко минути да я изследвате.
Бийн веднага разбра. Учителите
В този случай обаче Бийн разбираше, че всичко, което той прави с тази игра, ще им разкрие неща, които той не искаше да знаят за него. Затова изобщо нямаше да играе, освен ако не го принудят. А може би дори и тогава. Едно беше да се бори със сестра Карлота, но тук без съмнение разполагаха с истински експерти и Бийн нямаше да им даде възможност да научат повече неща за него, отколкото сам знаеше.
Димак ги поведе на обиколка и им показа повечето от онова, което Бийн бе вече видял. Останалите деца направо пощуряха в залата за игри. Бийн едва удостои с поглед отдушника и продължи да следи играта, която по-големите момчета играеха. Изучаваше командното табло и проверяваше дали всъщност би могла да се приложи неговата тактика.
Последва гимнастика в салона и Бийн моментално се зае с упражненията, които смяташе, че ще са му нужни — лицевите опори и набирания с една ръка бяха най-важни, макар че се наложи да му донесат табуретка, на която да стъпи, за да стигне по-ниския лост на успоредката. Нямаше проблеми. Съвсем скоро щеше да я достига със скок. С всичката храна, която му даваха, бързо щеше да заякне.
А те като че бяха обзети от мрачна решителност да го тъпчат с храна, при това — смайващо често. След гимнастиката се изкъпаха и стана време за вечеря. Бийн все още не беше гладен, а подносът му бе отрупан с толкова храна, че можеше цяла седмица да храни бандата си в Ротердам с нея. Бийн веднага се запъти към две деца, които се оплакваха от малките си порции, и без дори да попита за разрешение, изсипа излишъка в чиниите им. Когато едно от тях се опита да го заговори за това, Бийн допря пръст до устните си. В отговор момчето се ухили. На Бийн пак му остана повече храна, отколкото искаше, но върна чинията си празна. Диетологът щеше да се зарадва. Оставаше да се провери дали чистачите щяха да докладват за храната, която Бийн бе оставил на пода.
Свободно време. Бийн се запъти към залата за игри с надеждата днес най-после да види прочутия Ендър Уигин. Ако той беше там, без съмнение щеше да е в центъра на група обожатели. Но в центъра на групите той видя само обикновените жадни за престиж тартори, които се мислеха за водачи и следваха навсякъде групата си, за да поддържат тази заблуда. Нямаше как някой от тях да е Ендър Уигин. Бийн нямаше и да пита.
Вместо това се пробва на няколко игри. Всеки път обаче, когато загубеше за първи път, другите деца го избутваха на мига. Обществените правила тук бяха интересни. Учениците знаеха, че дори и най-дребният и най-зеленият новобранец има право на опит — но в мига, когато загубеше първата си игра, правилото преставаше да действа. Освен това го блъскаха по-грубо, отколкото беше нужно, въпреки че посланието и така си бе ясно: не искам да играеш на тази игра, защото ме караш да чакам. Беше също като на опашките пред благотворителните кухни в Ротердам — само дето не се залагаше нищо важно.
Интересно беше и откритието, че не гладът караше децата да стават улични побойници. Грубиянството си беше присъщо на детето. Каквито и да бяха залозите, то щеше да намери начин да реагира на вътрешната си нужда. Ако ставаше въпрос за храна, децата, които губеха, щяха да умрат. При игрите побойниците също не се колебаеха да постъпват нагло — прави, каквото аз искам, иначе ще си платиш.
Интелектът и образованието, които притежаваха всички тези деца, очевидно не допринасяха за някаква важна разлика в човешката природа. Не че Бийн беше изненадан.
Ниските залози не промениха по никакъв начин реакциите на Бийн спрямо побойниците. Той просто се подчиняваше, без да се оплаква, и запомняше кои са побойниците. Не че имаше намерение да ги накаже или да ги избягва. Щеше просто да запомни кой се е държал грубиянски, за да го има предвид, щом попадне в ситуация, когато тази информация можеше да е важна.
Нямаше смисъл да се вживява в каквото и да било. Вживяването не помагаше за оцеляването. Важното беше да научи всичко, да анализира ситуацията, да избере курс на действие и тогава да предприеме дързък ход. Знай, мисли, избери, действай. В този списък нямаше място за „почувствай“. Не че Бийн нямаше чувства. Той просто отказваше да се замисля над тях или да им позволява да влияят върху решенията, когато бе заложено нещо важно.
— Този е по-дребен и от Ендър.
Пак и пак. На Бийн му беше втръснало да го слуша.
— Не ми говори за този
Бийн наостри уши. Ендър имаше враг. Бийн се чудеше дали ще открие такъв, защото първият в листата
Емблемата на униформата му бе силует на нещо като гущер, а на ръкава си носеше триъгълник. Никой от момчетата около него нямаше триъгълник. Всички бяха вперили очи в него. Капитан на отбора?
Бийн имаше нужда от повече информация. Той дръпна за ръкава застаналото до него момче.
— Какво? — тросна му се момчето.
— Кое е това момче там? — попита Бийн. — Капитанът на отбора с гущера.
— Това е
Отборите се наричат армии. Отличителният знак на командира е триъгълник.
— Как се казва?
— Бонсо Мадрид. И е по-голям тъпанар и от тебе. — Момчето се дръпна от Бийн.
Значи, Бонсо Мадрид беше достатъчно дързък, че открито да заявява омразата си към Ендър Уигин, но момчето, което не беше от армията на този Бонсо, на свой ред го презираше и не се боеше да го заяви пред непознат. Това беше добре да се знае. Единственият досега враг на Ендър бе обект на омраза.
