Сянката на Ендър

Но… макар и достоен за презрение, Бонсо беше командир. Което означаваше, че е възможно да станеш командир и без да си от онези момчета, които всички уважават. В такъв случай какъв беше критерият на военните за преценка в играта, оформяща живота в училището?

Как аз бих станал командир на военна част?

Тогава Бийн осъзна за пръв път, че си е поставил такава цел. Тук във Военното училище той бе постъпил с най-високи резултати от своя набор — но беше най-дребният и най-малкият, а умишлените действия на учителя му го бяха изолирали още повече и го бяха превърнали в мишена за яда на останалите. Някак, сред всичко това Бийн бе взел решението, че тук няма да е както в Ротердам. Той нямаше да се стаява и да се намесва, само когато беше абсолютно нужно за собственото му оцеляване. Възможно най- бързо той щеше да поеме командването на армия.

Ахил управляваше, защото беше грубиян и искаше да убива. Това винаги би потъпквало интелекта, когато интелигентният е физически по-слаб и няма силни съюзници. Но тук побойниците само се блъскаха и говореха грубо. Възрастните контролираха положението изкъсо и затова грубияните не можеха да надделеят — не и когато има строг ред. Значи, интелектът имаше шанс да спечели. И един ден Бийн нямаше да живее под властта на тъпаци.

Нали тъкмо това искаше? Защо тогава да не опита, стига да не възникнеше някоя още по-важна цел? Значи трябваше да научи как учителите правят своя избор на командири. Дали се основаваше само на постиженията в клас? Бийн се съмняваше. Международният флот сигурно бе назначил в това училище по- умни хора. Фактът, че бяха инсталирали мисловната игра на всички чинове предполагаше, че търсят и личностни качества. Характер. В крайна сметка, подозираше Бийн, характерът може би беше по-важен от интелекта. В собствената молитва за оцеляване на Бийн — знай, мисли, избери, действай — интелектът имаше значение само за първите три и беше решителният фактор само за второто. Учителите го знаеха.

Може би трябва да играя на играта, помисли си Бийн.

А после: не още. Да видим какво ще стане, когато не играя.

В същото време, изненадващо и за самия него, стигна и до друг извод. Щеше да заговори Бонсо Мадрид.

Бонсо беше в разгара на една компютърна игра и очевидно беше от хората, които приемаха всяко неочаквано нещо като обида за достойнството си. Което означаваше, че за да изпълни замисленото, Бийн не биваше да му се подмазва като подлизурковците, скупчили се около него, докато играеше — те го хвалеха дори за допуснатите тъпи грешки.

Вместо това Бийн се приближи достатъчно, че да види как умира — за пореден път — екранният герой на Бонсо.

— Senor Madrid, puedo hablar convozco?

Доста лесно си припомни испанския — беше слушал как Пабло де Ночес говори в Ротердам със съотечествениците си, които идваха у тях, или по телефона с роднините си във Валенсия. Това, че владееше родния език на Бонсо, оказа желания ефект. Бонсо не пренебрегна Бийн, а се обърна и го изгледа сърдито.

— Какво искаш, bichinho? — всички във Военното училище използваха бразилски жаргон и Бонсо очевидно не усещаше нужда да пази чистотата на своя испански.

Бийн го погледна в очите, макар Бонсо да беше висок почти два пъти колкото него, и каза:

— Хората постоянно разправят, че им напомням за Ендър Уигин, а вие сте единственият наоколо, който явно не го обожава. Искам да знам истината.

Всички останали деца изведнъж млъкнаха, което потвърди, че Бийн беше преценил правилно — опасно е да питаш Бонсо за Ендър Уигин. Тъкмо затова Бийн бе формулирал толкова внимателно молбата си.

— Много си прав — хич не го обожавам тоя пръдлив непокорен предател, но защо да си говоря с тебе за него?

— Защото вие няма да ме излъжете — отвърна Бийн, макар да бе убеден, че Бонсо ще наговори куп нагли лъжи, за да се изкара герой в история за собственото му унижение пред Ендър. — Ако хората все ще ме сравняват с този човек, искам поне да знам какво представлява той всъщност. Не искам да ме „простудят“, защото всичко бъркам. Вие не ми дължите нищо, но когато човек е малък, като мен, трябва да намери кой да му обясни едно-друго за оцеляването тук. — Бийн още не беше сигурен в тукашния жаргон, но използва каквото се сещаше.

Едно от другите деца се обади, сякаш Бийн беше написал сценария и му беше подал нужната реплика:

— Разкарай се, заек — Бонсо Мадрид няма време да сменя пелени.

Бийн му се сопна:

— Не мога да питам учителите — те не казват истината. Ако Бонсо не говори с мен, кого тогава да попитам? Тебе? Ти не можеш да различиш дупка от нула!

Той чисто и просто се бе направил на Сержанта и това свърши работа. Всички се изсмяха на хлапето, което се бе опитало да го прогони. Бонсо също се засмя, а после положи ръка на рамото на Бийн.

— Ще ти кажа, каквото знам, хлапе. Време е вече някой да потърси истината за онзи ходещ ректум.

Той се обърна към момчето, с което Бийн току-що се бе скарал и му каза:

— Ти най-добре доиграй играта ми, така и така няма как да стигнеш до това ниво.

Бийн не можеше да повярва, че един командир би отправил такава безсмислена обида към собствения си подчинен. Но момчето преглътна яда си, ухили се, каза „Добре, Бонсо!“ и се залови с играта, както му бяха наредили. Това се казва подлизурко.

Случайно Бонсо го заведе точно до онзи отдушник в стената, в който Бийн бе заседнал само преди няколко часа. Бийн едва го погледна.

— Нека ти разкажа за Ендър. Той обича да смазва противника си. Не му стига просто да победи — кефи се само когато забие другия в земята, иначе не е щастлив. За него правила не съществуват. Ти му даваш най-проста заповед, а той демонстративно не я изпълнява и винаги измисля как да се изкара герой от това. Всичко, което мога да ти кажа, е, че ми е жал за всеки, в чиято армия е той.

— Бил е Саламандър?

Лицето на Бонсо почервеня.

— Той носеше униформа с нашата емблема, името му фигурираше в списъка на подчинените ми, но никога не е бил Саламандър! Още щом го видях, аз разбрах, че ще ме вкара в беля. Изражението му е толкова самонадеяно, сякаш цялото Военно училище е построено само за да има къде да се перчи той. Ама на мен тия не ми минаваха. Поставих си за цел да го разменя още на секундата, когато той се появи. Не му позволих да тренира с нас — знаех, че ще назубри цялата ни система и ще използва наученото от мен, за да се лепне максимално бързо за армията ми. Не съм глупак!

Според опита на Бийн всеки, който произнасяше това изречение, доказваше точно обратното.

— Значи не се е подчинявал на заповеди.

— Не само това. Реве като бебе пред учителите, задето не съм му давал да се упражнява, макар да знаеха, че съм го предложил за размяна. Ама нали хленчи — взеха да го пускат в залата за сражения през свободното време, за да се упражнява сам. Само че той почна да води хлапетата от набора си, а после и деца от други армии, които се правят, че им е командир и послушно изпълняват каквото им каже. Много от нас се вбесиха заради това. А учителите винаги дават на тоя малък подлизурко каквото им поиска, затова — когато командирите настояха да забранят на войниците да се упражняват с него — те казаха само „Свободното време си е свободно“. Всичко обаче е част от играта, sabe? Всичко — затова го оставят да мами, а всяко въшливо войниче и подло копеленце ходи при Ендър да се упражнява през свободното си време. Ето защо всяка армейска система е компрометирана, sabe? Планираш си стратегия за игра и никога не знаеш дали твоите планове няма да ги издадат на някой войник от вражеската армия на секундата, щом излязат от устата ти, sabe?

Sabe, sabe, sabe. Бийн искаше да му кресне в отговор „Si, yo se“, но пред Бонсо не биваше да проявяваш нетърпение. А и всичко това го омагьосваше. Бийн доста добре започваше да схваща как тази военна игра оформя живота тук в училището. Тя даваше на