Сянката на Ендър

Ако главатарят на бандата ти е тъп, не му показваш, че е тъп, просто си траеш и не си вириш носа. Така оцеляваха децата.

Когато се налагаше, Бийн бе поемал рискове. Така се бе озовал в бандата на Поук. Но тогава ставаше въпрос за храна. За да не умреш. Защо Ендър бе поел такъв риск, когато залогът бе единствено класирането му в играта на война?

Може би Ендър знаеше нещо, което Бийн не знаеше. Може би имаше някаква причина играта да е по- важна, отколкото изглеждаше.

Или може би Ендър бе едно от онези деца, които просто не можеха да понасят загубите — никога. Онзи тип момче, което е с отбора, само докато отборът върви в неговата посока. Така мислеше Бонсо. Но той беше тъп.

Бийн отново си припомни, че има неща, които още не разбира. Ендър не оставяше всеки да се оправя сам, както може. Той не се упражняваше сам. Приемаше и други да се упражняват с него в свободното му време. При това и новобранци, не само деца, които биха могли да са му полезни. Беше ли възможно да го прави, просто защото така е редно?

Така, както Поук бе предложила себе си на Ахил, за да спаси живота на Бийн?

Не, Бийн не знаеше със сигурност, че е постъпила точно така, не знаеше със сигурност, че е умряла заради това.

Но възможността съществуваше. И в сърцето си той го вярваше. Тъкмо това той винаги бе презирал в нея. Тя се правеше на печена, но бе мекосърдечна. И все пак… тази мекота бе спасила живота му. Колкото и да се мъчеше, той не успя си да каже „Язък за нея“, както се правеше на улицата. Тя ме слушаше, когато й говорех, предприе нещо трудно, в което рискуваше собствения си живот заради възможността това да подобри живота на всички в бандата й. После ми предложи място на масата си и накрая ме заслони от опасността. Защо?

Каква беше тази велика тайна? Дали Ендър я знаеше? Как я беше научил? Защо Бийн не можеше да я проумее сам? Колкото и да се мъчеше, той не можеше да разбере Поук. Не можеше да разбере и сестра Карлота. Не можеше да разбере защо го обгръща с ръце, защо лее сълзи за него. Не разбираха ли, че колкото и да го обичаха, той си беше отделен човек, и че като му правят добро, това по никакъв начин не подобряваше собствения им живот?

Ако и Ендър Уигин притежава тази слабост, аз изобщо няма да съм като него. Няма да се жертвам за никого. Като за начало отказвам да лежа в леглото си и да плача за Поук, люшкаща се във водата с прерязано гърло. Няма да рева, само защото сестра Карлота не спи в съседната стая.

Той избърса очи, обърна се настрани и заповяда на тялото си да се отпусне и да заспи. Мигове по-късно спеше с лек сън, от който лесно можеше да се събуди. Далеч преди да дойде утрото, възглавницата му щеше да изсъхне.

Той се унесе в характерното за всички хора встъпление преди съня — онези случайни проблясъци на паметта и въображението, които подсъзнанието се опитва да съедини в свързани истории. Бийн почти не обръщаше внимание на сънищата си — рядко помнеше, че изобщо е сънувал. Но тази сутрин се събуди с ясен образ в съзнанието си.

Мравки, които се изсипваха на рояци от една пукнатина в страничната пътека. Малки черни мравки. И по-големи, червени, което се биеха с тях и ги унищожаваха. Всичките тичаха. Никоя не се огледа, за да види човешката обувка, която се спускаше отгоре, за да ги прегази.

Когато обувката отново се вдигна, смачканите тела под нея изобщо не бяха на мравки. Бяха тела на деца — безпризорните от улиците на Ротердам. Цялото семейство на Ахил. И самият Бийн — той разпозна собственото си лице, надигащо се над сплесканото тяло, което се взираше за последен път в света, преди да умре.

Над него бе надвиснала обувката, която го бе убила. Но сега я бе обул бъгер, който се смееше ли смееше.

Когато се събуди, Бийн си спомни смеещия се бъгер, спомни си и гледката на всички онези премазани деца, собственото си тяло, смачкано като дъвка под обувката. Смисълът бе очевиден: докато децата си играят на война, бъгерите идват да ни смачкат. Трябва да се издигнем над нивото на личните си дрязги и да не забравяме големия враг.

Само дето Бийн отхвърли тази интерпретация на съня си още в мига, когато го помисли. Сънищата нямат никакъв смисъл, напомни си той. И дори когато означават нещо, това е смисъл, който разкрива какво чувствам аз, от какво се страхувам, а не някаква дълбока и трайна истина. Значи, бъгерите идват. Значи, те могат да смачкат всички нас като мравки под нозете си. Какво ме бърка мен това? Моята задача в момента е да опазя жив Бийн, да се издигна до позиция, където мога да бъда полезен във войната срещу бъгерите. Но в момента не мога да направя нищо, за да ги спра.

Ето каква поука си взе Бийн от собствения си сън: не бъди една от търчащите, борещи се мравки.

Бъди обувката.

Сестра Карлота бе стигнала до задънена улица в претърсването на мрежите. Информацията за изследванията на човешките гени беше в изобилие, но не намери нищо подобно на това, което търсеше.

Тя седеше там и си губеше времето с някаква досадна игра на чина си, докато се опитваше да измисли какво да прави по-нататък. Чудеше се защо изобщо си прави труда да търси произхода на Бийн, след като бе дошло секретното съобщение от МФ. Тъй като съобщението щеше да се самоизтрие една минута след пристигането си и да пристига наново всяка минута, докато получателят не го прочете, тя веднага го отвори и въведе двете си пароли.

От: полк.Граф@ВоенноУчилище.МФ

До: С.Карлота@СпецМисия.РемКон.МФ

Отн.: Ахил

Моля, докладвайте цялата известна информация, която субектът има за лицето, отговарящо на кодовото име „Ахил“.

Както обикновено — въпреки че нямаше нужда — съобщението беше излишно загадъчно. Нали уж беше кодирано? По-добре да бяха изписали направо истинското име на детето — Моля, докладвайте цялата информация, която Бийн знае за Ахил.

Бийн някак си им бе известил името Ахил, и то при такива обстоятелства, че не искаха да го помолят директно за обяснение. Сигурно го бе написал някъде. В писмо до нея? Усети лека тръпка на надежда, но се упрекна за тези чувства. Знаеше чудесно, че писмата на децата от Военното училище почти никога не стигат до получателя, а освен това шансът Бийн да й пише беше почти никакъв. Но те се бяха сдобили с името по някакъв начин и искаха да разберат от нея какво означава.

Работата беше там, че тя не искаше да им дава тази информация, без да знае какво би донесло това на Бийн.

И затова им отговори също толкова загадъчно:

Ще отговоря само в засекретен разговор.

Разбира се, Граф щеше да побеснее, но от това тя печелеше допълнително. Граф беше свикнал да упражнява повече власт, отколкото позволяваше ранга му. Не беше лошо да му напомни, че подчинението поначало е нещо доброволно и зависи от свободния избор на получаващия заповедите. А тя щеше да се подчини, в края на краищата. Просто искаше да е сигурна, че Бийн няма да пострада заради тази информация. Ако знаеха, че той бе толкова тясно свързан и с извършителя, и с жертвата на убийство, можеше да го изключат от програмата. И макар да бе сигурна, че разговорите за това няма да доведат до нищо лошо, можеше и да изкара малко пари от това.

Измина още един час, докато уредят секретния разговор. Когато лицето на Граф се появи на екрана над