Бийн не искаше да поема много храна, не и тази вечер — затова раздаде почти всичкото си ядене и върна празен поднос далеч преди другите. Нека диетолозите си подозират — налагаше се да остане сам в спалното помещение.
Инженерите винаги разполагаха вентилацията в горния край на стената, над вратата към коридора. Ето защо въздухът трябваше да влиза в стаята от другия край, където имаше незаети легла. Тъй като не успя да види отдушник, като се огледа в онзи край на стаята, той сигурно бе скрит под някое долно легло. Не можеше да го потърси пред другите, защото никой не биваше да разбере, че се интересува от отдушниците. Сега, когато беше сам, той скочи на пода и само след миг вече дърпаше капака на отдушника. Капакът се махна веднага. Бийн се опита да го сложи обратно, като внимателно се ослушваше колко силен шум предизвиква тази операция. Прекалено силен. Решетката трябваше да остане отворена. Той я постави на пода до отвора, но по-настрани, за да не се спъне случайно в нея в тъмното. А после за по-сигурно я извади изпод леглото и я пъхна под другото, точно срещу него.
Готово. После се върна към ежедневните си задължения.
До през нощта. Докато дишането на другите не му подсказа, че повечето — ако не и всички — са заспали.
Бийн спеше гол като много от момчетата — униформата нямаше да го издаде. Бяха им наредили да са с хавлиите, когато нощем отиват до тоалетната, и Бийн предположи, че ги следят и чрез тях. Така че когато се плъзна от леглото на пода, Бийн откачи хавлията си от закачалката, уви я около себе си и изтича до вратата на спалното.
Нищо необикновено не се случи. Ходенето до тоалетната след угасването на лампите — въпреки че не се насърчаваше — беше разрешено и откакто беше във Военното училище, Бийн се бе погрижил на няколко пъти да отиде. Нямаше никакво нарушение на обичайното поведение. А и идеята да осъществи първата си екскурзия с празен пикочен мехур беше добра.
Когато се върна, и да имаше будни, те видяха само момче по хавлия, запътило се към леглото си.
Но той подмина леглото, приклекна безшумно и се провря под последното легло, където го очакваше отвореният отдушник. Кърпата остана на пода под леглото. Така — дори някой да забележеше, че Бийн го няма по липсващата хавлия — щеше да предположи, че е отишъл до тоалетната.
Този път пъхането в отдушника не беше по-малко болезнено, но след като най-после влезе вътре, Бийн откри, че гимнастиката даваше резултат. Успя да се плъзне надолу под ъгъл, като се движеше достатъчно бавно, за да не вдига шум и да не се одраска на някое изпъкнало парче метал. Не искаше наранявания, за които да му се налага да дава обяснения.
В пълния мрак на въздушния канал той трябваше постоянно да си припомня картата на станцията, която бе съставил наум. Мъждивото нощно осветление на спалното хвърляше във въздушните канали толкова светлина, колкото да му позволи да различи местоположението на всеки отдушник. Но не разположението на другите спални помещения на това ниво беше важно. Бийн трябваше или да се изкачи, или да слезе на някоя палуба, където живееха и работеха учители. Ако се съдеше по времето, необходимо на Димак, за да стигне до тяхната спалня в редките случаи, когато някоя караница изискваше намесата му, Бийн предположи, че квартирата му е на друга палуба. И тъй като Димак винаги пристигаше леко задъхан, Бийн предположи също така, че тази палуба е под тяхното ниво, а не над него — за да стигне до тях, учителят очевидно изкачваше стълба, не се спускаше по прът.
Въпреки това Бийн нямаше намерение веднага да се спуска надолу. Първо искаше да провери дали може да се изкачи успешно до по-висока палуба, преди да попадне в потенциалния капан на по-ниската.
Така че когато — след като подмина три спални — най-сетне стигна до вертикална шахта, той не се спусна надолу, а заопипва стените, за да провери колко по-широка е шахтата от хоризонталните канали. Беше много по-широка — Бийн не можеше да достигне отсрещната стена. Това беше хубаво. Стига Бийн да не се напрягаше и да не се потеше много, триенето на кожата му в предната и задната стени на канала щеше да му позволи да пълзи бавно нагоре. А във вертикалния канал можеше да обърне лицето си напред и вратът му да получи тъй нужната му почивка от постоянното извъртане на една страна.
Слизането надолу беше почти толкова трудно, колкото и изкачването нагоре, защото след като започнеше да се плъзга, беше трудно да спре. Също така знаеше, че колкото по-надолу се спуска, толкова по-тежък ще става. И трябваше непрекъснато да проверява стената до себе си за друг страничен канал.
Но в края на краищата не му се наложи да го намира чрез опипване. Страничният канал се виждаше, защото и от двете посоки идваше светлина. Учителите не спазваха правилата за загасените светлини като учениците. Техните квартири бяха по-малки и затова отдушниците бяха разположени по-нагъсто и пропускаха повече светлина в канала.
В първата стая един учител бе буден и работеше на чина си. Проблемът беше, че — докато надничаше иззад една решетка на пода — Бийн не можеше да види нищичко от онова, което учителят пишеше.
Във всички стаи щеше да е така. Отдушниците на пода не му вършеха работа. Трябваше да се промъкне в системата за всмукване на въздуха.
Обратно към вертикалната шахта. Духаше отгоре — значи ако искаше да премине от една система в друга, трябваше да върви нататък. Единствената му надежда беше системата от канали да има входна врата, преди да стигне до вентилаторите, и да успее да я открие в тъмното.
Вървейки постоянно срещу вятъра, като се чувстваше забележително по-лек, след като изкачи седем палуби, той най-сетне стигна до разширение с малка светлинна ивица. Вентилаторите се чуваха много по-
