паметта.
— Хубаво място ли е за живеене?
— Хубаво? — той сви рамене. — Смея се на всичко това, защото съм длъжен. Защото то е така трогателно тъжно… Всичките тези трагедии — и все пак никаква поука.
— Човешката природа е неспособна да се промени — рече тя.
— Представях си — каза той, — че Господ би могъл да се справи по-добре, когато е създал човека — по свой образ и подобие, вярвам.
— Сътворил ги мъж и жена. Човек би си помислил, че по този начин Господ е направил образа си анатомично неопределен.
Той се засмя и я тупна доста силно по гърба.
— Не знаех, че можете да се шегувате с подобни неща! Приятно съм изненадан!
— Радвам се, ако съм разведрила мрачното ви съществуване.
— Да, наред с болката от шипа, който забивате в плътта. — Стигнаха до една наблюдателна площадка, от която се откриваше доста по-невзрачна гледка към морето, отколкото от терасата на Антон. — Съществуването ми не е мрачно, Карлота. Защото мога да празнувам великия компромис на Господ, че е създал телата ни такива, каквито са.
— Компромис?
— Телата ни могат да живеят вечно — знаете го. Не сме длъжни да се изхабяваме. Всичките ни клетки са живи — те могат да се поддържат и поправят или да бъдат подменени от нови. Има дори механизъм за постоянно подновяване на костите ни. Не е задължително менопаузата да пречи на жената да ражда деца. Не е задължително мозъците ни да западат, да губят спомени или да не могат да попиват нови. Но Господ ни е създал така, че носим смъртта в себе си.
— Доста сериозно започнахте да говорите за Бог.
— Бог ни е създал така, че носим смъртта в себе си, но сме носители и на разум. Имаме само около седемдесет години — може би деветдесет, ако се грижим за себе си. В планините на Грузия се случва човек да доживее и до сто и трийсет, макар лично аз да съм убеден, че всички те са лъжци. Щяха да твърдят и че са безсмъртни, ако си мислеха, че ще им се хванат. Ние бихме могли да живеем вечно, ако приемехме да сме тъпи завинаги.
— Нали не искате да ми кажете, че Господ е трябвало да избира между дълголетието и разума за човешките същества!
— Пише го в собствената ви Библия, Карлота. Две дървета — на познанието и на живота. Хапнеш ли от плода на дървото на познанието — умираш. Хапнеш ли от плода на дървото на живота — оставаш завинаги дете в градината, безсмъртно.
— От думите ви личи, че познавате теологията, а аз си мислех, че не сте вярващ.
— Теологията за мен е шега. Забавна е! Аз й се смея. Мога да разказвам забавни истории за теологията, да се шегувам с вярващите. Разбирате ли? Забавна ми е и поддържа спокойствието ми.
Най-сетне тя разбра. Колко ясно трябваше да го каже той? Съобщаваше й информацията, която му искаше тя, но кодирано, по начин, който можеше да измами не само подслушвачите — може би всяка тяхна дума се подслушваше — но и собствения му ум. Всичко беше шега — ето защо той можеше да й каже истината, стига да е под тази форма.
— Тогава нямам нищо против да изслушам вашите бесни, хумористични теологични набези.
— В книга Битие се разказва за хора, живели повече от деветстотин години. Но не се съобщава колко ужасно тъпи са били те.
Сестра Карлота се засмя на глас.
— Ето защо на Господ му се наложило да унищожи човечеството с онова потопче — продължи Антон. — Да се отърве от онези тъпаци и да ги замени с малко по-схватливи. Тяхната мисъл и обмяна на веществата се движели бързо, бързо, бързо. Тичали към гроба.
— От Метусаил, живял почти хилядолетие, до Мойсей с неговите сто и двайсет години и после до нас. Но нашият живот става все по-дълъг.
— Приключвам с изложението си.
— Сега по-тъпи ли сме?
— Толкова тъпи, че предпочитаме децата ни да живеят дълго, вместо да ги видим как твърде много заприличват на Господ и познават… доброто и злото… знаят всичко. — Той се вкопчи в гърдите си и изохка. — О, Боже! — той коленичи. Дишаше плитко и учестено. Подбели очи и падна.
Очевидно не бе успял да удържи самозаблудата си. Най-сетне тялото му се бе досетило как е успял да довери тайната си на тази жена — бе говорил за нея на езика на религията.
Тя го обърна по гръб. Беше припаднал и пристъпът му на паника стихваше. Не че припадъкът бе нещо тривиално за мъж на възрастта на Антон. Но нямаше да има нужда да проявява героизъм, за да се свести — не и този път. Щеше да дойде в съзнание спокоен.
Къде бяха хората, които трябваше да го наблюдават? Къде бяха шпионите, подслушващи разговора им?
Тежки стъпки по тревата, по листата.
— Малко бавно реагирахте — каза тя, без да вдига очи.
— Съжаляваме, не очаквахме подобно нещо. — Мъжът беше доста млад, но не особено умен на вид. Имплантът трябваше да пречи на Антон да издаде тайната си, но не беше задължително пазачите му да са умни.
— Според мен той ще се оправи.
— За какво разговаряхте?
— За религия — отвърна тя. Знаеше, че сигурно ще сверят думите й със запис. — Той критикуваше Господ, че сътворил човеците неуспешно. Твърдеше, че се шегува, но мисля, че хората на неговата възраст никога не се шегуват, когато говорят за Господ, нали?
— Страхът от смъртта ги обзема — рече мъдро младежът. — Или поне толкова мъдро, колкото успя да го докара.
— Мислите ли, че случайно е предизвикал този пристъп на паника със собствения си страх от смъртта? — щом го задаваше като въпрос, това всъщност не беше лъжа, нали?
— Не знам. Той започва да идва в съзнание.
— Е, аз без съмнение не искам повече да го тревожа с религиозни дискусии. Когато се свести, му кажете, че съм му много благодарна за този разговор. Уверете го, че ми е изяснил един от великите въпроси на Божията воля.
— Да, ще му предам — рече сериозно младежът.
Разбира се, щеше да изопачи безнадеждно посланието.
Сестра Карлота се наведе и целуна хладното, запотено чело на Антон. Стана и се отдалечи.
Значи в това беше тайната. Геном, който позволява на човешките същества да притежават необикновена интелигентност, но ускорява многократно телесните процеси. Мозъкът работи по-бързо. Детето се развива по-бързо. Бийн наистина бе продукт на експеримент по отключването на гена на необикновените способности. Бе му даден плод от дървото на познанието. Но той си имаше цена. Бийн нямаше да вкуси плода от дървото на живота. Каквото и да направеше приживе, трябваше да го направи млад, защото нямаше да доживее до старост.
Антон не бе осъществил експеримента. Не се бе направил на Господ и не бе създал човеци, които щяха да живеят във взрив от интелигентност — внезапни фойерверки вместо самотни, дълго горящи свещи. Но той бе намерил ключ, скрит от Господ в човешкия геном. А някой друг — може би негов последовател с неизтощимо любопитен дух, мечтател, копнеещ да изведе човечеството на следващия етап от еволюцията, или луд последовател на безумна кауза — този някой бе предприел дръзката стъпка да завърти ключа, да отвори вратата и да сложи смъртоносния бляскав плод в дланта на Ева. И заради това змийско, коварно престъпление Бийн бе изгонен от рая. Бийн, който несъмнено щеше да умре — но като бог, познал доброто и злото.
10
ПОТАЙНОСТИ
