Сянката на Ендър

много.

— Можете да спрете.

— Само с един бял дроб са ти необходими двойно повече цигари, за да получиш същия никотин. Ето защо трябваше да увелича цигарите, не да ги спра. Това е очевидно, но вие не мислите като учен, а като жена, отдадена на вярата. Мислите като покорен човек. Когато разберете, че нещо е лошо, вие не го правите.

— Вие сте изследвали генетичните ограничения на човешкия разум.

— Така ли?

— Винаги ви цитираха в тази връзка. Разбира се, тези произведения никога не бяха посветени на същата тема, защото иначе и те щяха да бъдат засекретени. Но заглавията на статиите, споменати в бележките под линия — които вие никога не сте написали, след като никога не сте публикували нищо — до едно бяха свързани с тази област.

— Толкова е лесно кариерата ти да влезе в коловоз.

— Затова искам да ви задам един хипотетичен въпрос.

— Любимите ми. След реторичните. И двата мога да ги проспя еднакво приятно.

— Да предположим, че някой е смятал да наруши закона и да промени човешкия геном, по-специално — да усили интелигентността.

— Този някой би го грозяла сериозна опасност да го хванат и накажат.

— Да предположим, че въз основата на най-добрите научни изследвания той е открил определени гени, които могат да се променят в ембриона така, че да усилят интелигентността на този човек след раждането му.

— Ембрион! Да не би да ме изпитвате? Тези промени са възможни само в яйцето. В една-единствена клетка.

— Да предположим, че се е родило дете, носител на съответните промени. Детето се е родило и е пораснало достатъчно, за да забележат изключителната му интелигентност.

— Предполагам, че не говорите за вашето собствено дете.

— Не говоря за никое конкретно дете, а за хипотетично. Как човек би разпознал, че това дете е генетично променено? Без да изследва самите гени.

Антон сви рамене.

— Можете да изследвате гените, колкото си щете. И какво от това? Те ще са нормални.

— Въпреки промяната в тях?

— Тя е съвсем малка. Хипотетично казано.

— В границите на нормата на разнообразието?

— Има два ключа — с единия включваш, с другия изключваш. Генът вече си го има, нали разбирате.

— Какъв ген?

— За мен „ненормалните гении“ бяха ключът. Обикновено са аутисти. Дисфункционални. Притежават необикновени умствени възможности. Смятат бързо като мълния. Имат феноменална памет. Но в други области са неспособни, дори бавноразвиващи се. За секунди вадят корен квадратен от дванайсетцифрени числа, но не могат да се справят с най-простата покупка в магазина. Как е възможно да притежават такива бляскави умове и същевременно да са толкова тъпи?

— Онзи ген ли?

— Не, друг беше, но той ми показа възможностите. Човешкият мозък е способен да развие много повече разум. Но с какво ли се заплаща това?

— Да, с какво?

— Цената е ужасна. За да имаш този невероятен интелект, трябва да се откажеш от всичко друго. Ето как мозъците на аутистите с необикновени способности са годни за такива подвизи. Те си знаят само едно, а останалото е разсейване, досада извън обхвата на всякакви мислими интереси. Тяхното внимание наистина не се разделя.

— Значи всички хиперинтелигентни хора ще са бавноразвиващи се в някакво друго отношение.

— Точно така предполагахме всички, защото това виждахме. Изключенията бяха хора с леки психически отклонения, които можеха да се съсредоточат донякъде върху всекидневието. После си помислих… не мога да ви кажа какво съм си помислил, защото съдът ми наложи забрана.

Той се усмихна безпомощно. Сърцето на сестра Карлота се сви. Когато някой е заплаха за секретността, имплантират в мозъка му приспособление — и тревогата го кара да предизвиква пристъпи на паника. Периодично изостряха чувствителността на тези хора, за да изпадат в силно тревожни състояния още при намерението да заговорят по забранената тема. Погледнато от една страна, това беше чудовищно вмешателство в живота на човека; но в сравнение с общоприетата практика на лишаването от свобода или убийството на хора, на които не биваше да се поверяват жизненоважни тайни, подобна интервенция си изглеждаше направо човешка.

Това, разбира се, обясняваше защо на Антон всичко му е толкова забавно — налагаше му се. Ако си позволеше да се изнерви или ядоса — всъщност всякакви строго негативни емоции — то тогава щеше да получи пристъп на паника и без да засяга забранените теми. Сестра Карлота навремето бе прочела статия, в която съпругата на един мъж с такова устройство твърдеше, че никога не са били по-щастливи заедно, защото той вече приемал всичко много спокойно и добронамерено: „Децата сега го обичат, а преди присъствието му в къщата ги ужасяваше.“ В статията обаче се споменаваше, че само след няколко часа той се хвърлил от една скала. Животът очевидно е бил по-хубав за всички освен за него.

И сега се бе срещнала с човек, на когото бе спрян достъпът до собствената му памет.

— Срамота — рече сестра Карлота.

— Останете малко. Аз живея самотно. А вие сте милосърдна сестра, нали? Проявете милост към един стар самотен мъж, разходете се с мен.

Искаше й се да откаже и да си тръгне веднага. Но в този миг той се облегна назад и започна да диша дълбоко и равномерно със затворени очи, сякаш си пееше песничка.

Ритуално успокояване. Значи… в мига, когато я бе поканил да се разходи с него, бе почувствал някаква тревога, която бе задействала устройството. Това означаваше, че поканата му по някакъв начин е важна.

— Разбира се, ще се разходя с вас — съгласи се тя. — Макар че, формално погледнато, моят орден не е много загрижен да проявява милосърдие към отделни хора. Далеч по-претенциозни сме. Работата ни е да се опитваме да спасим света.

Той се подсмихна.

— Ако спасявате хората един по един, ще стане твърде бавно, нали?

— Ние посвещаваме живота си в служба на великите каузи на човечеството. Спасителят вече е загинал заради греховете му. Ние се опитваме да изчистим последиците от греха за другите хора.

— Интересна религиозна мисия — отбеляза Антон. — Чудя се дали бившата ми научна област би могла да се смята за служба на човечеството или за поредната каша, която някой като вас трябва да разчисти.

— Самата аз също се чудя — рече тя.

— Никога няма да разберем. — Те излязоха от градината и поеха по алеята зад къщата, после по една улица. Прекосиха я и излязоха на пътека, която водеше към занемарен парк.

— Дърветата тук са много стари — отбеляза сестра Карлота.

— Вие на колко години сте, Карлота?

— Обективно или субективно?

— Придържайте се към григорианския календар, моля, като най-скоро въведен.

— Тази смяна на юлианския календар все още засяда в гърлото на руснаците, нали?

— Тя ни принуди повече от седем десетилетия да честваме Октомврийска революция, която всъщност е станала през ноември.

— Прекалено млад сте, за да помните кога в Русия са били на власт комунистите.

— Точно обратното, достатъчно стар съм, за да съхранявам в ума си цялата памет на моя народ. Помня неща, случили се далеч преди да съм се родил. Помня неща, които изобщо не са се случвали. Аз живея в