Сянката на Ендър

— Но това са просто планове. Може би така и не са построили другите две колела.

— Тогава защо ще държат техни карти в системата за спешно реагиране?

Николай се разсмя.

— Баща ми винаги е казвал, че бюрократите никога нищичко не изхвърлят.

Разбира се. Защо не се бе досетил за това? Системата от карти за реагиране в спешни случаи без съмнение бе програмирана още преди влизането в експлоатация на първото колело. Така че всички тези карти вече са присъствали в системата преди построяването на другите две колела — на две трети от картите изобщо не бяха изобразени коридорни стени. Никой не би си направил труда да влезе в системата и да ги изтрие.

— За това не се бях досетил — призна си Бийн. Знаеше, че не би могъл да направи на Николай по-голям комплимент, имайки предвид славата си на пръв умник. И наистина, по реакцията на децата — негови съседи по легла, си пролича. Никой досега не бе провеждал подобен разговор с Бийн. Никой досега не се бе сещал за нещо преди Бийн. Николай се изчерви от гордост.

— Но девет палуби — това има смисъл — рече Николай.

— Щеше ми се да знам какво има на тях — замисли се Бийн.

— Животоподдържащи системи — предположи едно момиче на име Царевична луна. — Все някъде трябва да произвеждат кислород. За това са нужни доста съоръжения.

Включиха се и други деца:

— И обслужващ персонал. Ние виждаме само учителите и диетолозите.

— Може би са построили и другите колела. Не можем да сме сигурни.

Групата направо полудя — всеки изказваше предположения. А в центъра на всичко това беше Бийн.

Бийн и новият му приятел Николай.

— Хайде — подкани го Николай. — Ще закъснеем за часа по математика.

ТРЕТА ЧАСТУЧЕН

9ГРАДИНАТА НА СОФИЯ

— Значи е открил колко са палубите. Но за какво ли би могла да му послужи тази информация?

— Тъкмо тук е въпросът — какво е планирал. Очевидно според него е било важно да я научи. В цялата история на училището никой друг досега не се е интересувал от това.

— Смяташ, че замисля революция?

— За това дете знаем само, че е оцеляло на улиците на Ротердам. Доколкото чувам, това място е ад. Децата са зли. В сравнение с тях „Повелителят на мухите“ изглежда като „Полиана“5.

— Ти пък кога си чел „Полиана“?

— То книга ли било?

— Как би могъл да замисля революция? Той няма приятели.

— Нищо не съм казвал за революция, това си е ваша теория.

— Нямам теория. Не разбирам това дете. Никога не съм искал да идва тук. Според мен просто трябва да го изпратим у дома.

— Не.

— Убеден съм, че искаше да кажеш „не, сър“.

— След три месеца във Военното училище той се досети, че отбранителната война е безсмислена. Предполага, че сме изпратили флота срещу родните планети на бъгерите веднага след последната война.

— Той знае това? А ти идваш да ми обясниш, че знае колко са палубите?

— Не го знае. Предположи. Казах му, че греши.

— Убеден съм, че ти е повярвал.

— Убеден съм, че се съмнява.

— Още по-сериозна причина да го пратим обратно на Земята. Или на някоя отдалечена база. Разбираш ли какъв кошмар ще е, ако това се разсекрети?

— Всичко зависи от това, как той ще използва информацията.

— Само че ние не знаем нищичко за него и затова нямаме представа как ще я използва.

— Сестра Карлота…

— Моля те, не ми причинявай това! Тази жена е още по-неразгадаема и от твоето малко джудже.

— Ум като този на Бийн не бива да бъде отхвърлян само защото ни е страх от пробив в секретността.

— Нито секретността да бъде отхвърляна заради един хитър фъстък.

— Нима не сме достатъчно умни, че да създадем за него нови пластове заблуда? Нека го оставим да открие нещо, което ще помисли за истина. Трябва само да измислим лъжа, на която според нас ще повярва.

В градината на терасата Сестра Карлота седеше на малката масичка срещу съсухрения стар изгнаник.

— Аз съм само един стар руски учен, който доживява последните си години на брега на Черно море. — Антон дръпна продължително от цигарата си, издуха дима над парапета и замърси още повече мръсния въздух, лъхащ от София над водата.

— Не водя със себе си никакви представители на закона — посочи сестра Карлота.

— Но представлявате много по-голяма опасност за мен. Вие сте от флота.

— Не ви грози никаква опасност.

— Вярно е, но само защото аз няма да ви кажа нищо.

— Благодаря ви за прямотата.

— Вие цените прямотата, но надали бихте я оценили, ако ви кажа какви мисли буди тялото ви в ума на стария руснак.

— Опитите да шокираш монахини не са особено забавни. Не получаваш никаква награда.

— Значи се отнасяте сериозно към монашеството.

Сестра Карлота въздъхна.

— Мислите, че съм дошла тук, защото знам нещо за вас, и не искате да научавам още. Но аз дойдох тук точно заради онова, което не мога да открия за вас.

— И то е?

— Какво ли не. Тъй като проучвах един специфичен въпрос за МФ, те ми дадоха конспект на статии върху изследванията за промяна на човешкия геном.

— И там се появи моето име?

— Точно обратното, никъде не споменават името ви.

— Колко бързо забравят хората.

— Но когато прочетох малкото статии на споменати от тях хора — винаги ранни, преди машината за засекретяване на МФ да ги стегне в менгемето си, — забелязах една тенденция. В бележките под линия винаги цитираха вашето име. Непрекъснато ви цитираха. А никъде не можеше да се намери дори и дума от вас. Нямаше дори извлечения от вестници. Очевидно никога не сте публикували.

— И все пак ме цитират. Същинско чудо, нали? Вие, хората, колекционирате чудеса, нали? За да произвеждате светци?

— Не можете да бъдете обявен за светец преди смъртта си, съжалявам.

— И без това ми е останал само един бял дроб — рече Антон. — Ако продължа да пуша, няма да чакам