Сянката на Ендър

силно, но все още не ги беше приближил достатъчно, че да ги види. Нямаше значение. Щеше да се махне от този вятър.

Вратата бе ясно отбелязана. Може би бе свързана и с аларма, която се задейства при отваряне. Но се съмняваше. Така правеха в Ротердам — защита срещу крадци. На космическите станции кражбите с взлом не бяха сериозен проблем. Тази врата щеше да има аларма само ако всички врати на станцията бяха оборудвани с аларми. Съвсем скоро щеше да разбере.

Той отвори вратата, промъкна се в слабо осветено пространство и затвори вратата след себе си.

Тук структурата на станцията се виждаше — гредите, покритите с метална обшивка секции. Твърди повърхности нямаше. Стаята беше и забележително по-студена — не само защото вече не го лъхаше топлият вятър. От другата страна на тези извити пластини се простираше студеният, суров космос. Пещите може би бяха разположени тук, но изолацията бе много добра и те не изпомпваха много от топлия въздух в това пространство — разчитаха повече на просмукването на топлина. На Бийн не му беше ставало толкова студено, откакто напусна Ротердам… но в сравнение, с носенето на тънки дрехи по зимните улици и вятъра, духащ от Северно море, тук си беше почти топличко. Ядоса се — толкова се е изнежил, че обръща внимание на някакъв си хлад. Все пак не можа да се сдържи и на няколко пъти се разтрепери. В крайна сметка дори и в Ротердам не ходеше гол.

Като следваше мрежата от канали, той се изкачи по работните стълбища към пещите, намери каналите за всмукване на въздух и се спусна по тях надолу. Лесно намери врата и влезе в главната вертикална шахта.

Тъй като не се налагаше въздухът в системата за всмукване да е под положително налягане, каналите не трябваше да са толкова тесни. Освен това в тази част на системата улавяха и отстранявала мръсотията и затова беше по-важно да поддържат достъпа до нея. Когато въздухът стигаше до пещите, той вече бе по- чист от всякога. Затова вместо да се катери нагоре-надолу по тесните шахти, Бийн с лекота слезе по една стълба и дори на слабото осветление без проблеми разчиташе знаците, сочещи накъде води всеки страничен отвор.

Страничните коридори всъщност изобщо не бяха канали. Вместо това се състояха от цялото пространство между тавана на един коридор и пода на горния. Тук бяха цялата електрическа система и водопроводните тръби — студена вода, топла вода, канализация. Освен от редиците мижави работни лампи пространството често бе осветявано от отдушниците вляво и вдясно — същите тесни ивици от отвори, които Бийн бе видял от долния етаж по време на първата си екскурзия.

Сега лесно можеше да надзърта надолу в квартирите на учителите. Той пълзеше, като се опитваше да не вдига почти никакъв шум — умение, което бе усъвършенствал, бродейки из Ротердам. Бързо откри онова, което търсеше — буден учител, който обаче не работеше на чина си. Бийн не познаваше добре човека, защото той отговаряше за по-възрастна група новобранци и не преподаваше по нито един предмет, който изучаваше Бийн. Отиваше да вземе душ. Това означаваше, че ще се върне в стаята и вероятно ще трябва да активира отново чина си — това даваше на Бийн шанс да се сдобие с името и паролата му.

Без съмнение учителите сменяха често паролите, така че нямаше да може да използва придобивката си дълго. Нещо повече, винаги беше възможно опитът за използване на учителска парола от ученически чин да задейства някаква аларма. Но Бийн се съмняваше. Цялата охранителна система бе разработена така, че да ограничава учениците, да следи поведението им. Учителите вероятно не ги следяха толкова изкъсо. Те работеха на чиновете си по малките часове, а освен това през деня често използваха ученически чинове, за да се свържат със своите по-мощни съоръжения. Така по-лесно решаваха проблема на някой ученик, защото обемът информация бе по-голям. Бийн разсъди, че ползата от открадването на учителска самоличност надделява над риска да го открият.

Докато чакаше, чу гласове няколко стаи по-нататък. Не беше достатъчно близо, че да различи думите. Дали би дръзнал да пропусне завръщането на къпещия се?

Мигове по-късно той надничаше в квартирата на… самия Димак. Интересно. Димак разговаряше с един мъж, чието холографско изображение висеше във въздуха над чина му. Полковник Граф, досети се Бийн. Комендантът на Военното училище.

— Моята стратегия бе достатъчно проста — обясняваше Граф. — Предадох се и й осигурих достъп до исканата от нея информация. Тя беше права — не мога да получа от нея добри отговори, докато не й предоставя исканите от нея данни.

— И тя даде ли ти някакви отговори?

— Не, още е много рано. Но ми зададе много добър въпрос.

— И той е?

— Дали момчето всъщност е човек.

— О, хайде стига. Тя да не го мисли за ларва на бъгер в човешки костюм?

— Няма нищо общо с бъгерите. Способностите му са увеличени чрез генно инженерство. Това обяснява много неща.

— Но все пак е човек, значи.

— Това не е ли спорно? Разликата между човеците и шимпанзетата генетично е съвсем малка. Между човеците и неандерталците е била незначителна. Колко ли голяма трябва да е тя за него, за да го превърне в отделен вид?

— От философска гледна точка това е интересно, но от практическа…

— От практическа не знаем на какво е способно това дете. Няма никакви данни за вида му. Той е примат, което предполага някои редовни характеристики, но за мотивацията му не можем да предположим нищо…

— Сър, с цялото дължимо уважение, той е едно дете. Той е човешко същество. Не е някой пришълец…

— Тъкмо това трябва да установим, преди да решим доколко можем да разчитаме на него. И тъкмо затова ти трябва да го наблюдаваш още по-внимателно. Ако не можеш да го накараш да играе на мисловната игра, намери някакъв друг начин да разбереш вътрешния му свят. Защото ние не можем да го използваме, докато не разберем доколко можем да разчитаме на него.

Интересно, че помежду си те открито я наричат „мисловната игра“, помисли си Бийн.

А после разбра за какво говореха. „Не мога да го накарам да играе на мисловната игра“. Доколкото знаеше Бийн, той бе единственото дете, което не играеше на тази игра. Говореха за него. Нов вид. Генетично променен. Бийн почувства как сърцето му се разтуптя в гърдите. Какъв съм аз? Нима съм не само умен, а и… различен?

— Ами пробивът в секретността? — попита Димак.

— Това е другото. Трябва да разбереш какво знае той. Или поне доколко е вероятно да го издаде на другите деца. В момента това е най-голямата опасност. Дали възможността това дете да се окаже нужният ни командир е достатъчно голяма, че да уравновеси риска от пробив в секретността и провала на програмата? Мислех, че с Ендър сме заложили дългосрочно на „всичко или нищо“, но в сравнение с този Ендър ни е направо в кърпа вързан.

— Не ви смятах за хазартен тип, сър.

— Не съм. Но понякога си принуден да играеш играта.

— Аз съм насреща, сър.

— Зашифровай цялата информация, която ми изпращаш за него. Никакви разговори с учителите освен обичайните. Пази това в тайна.

— Разбира се.

— Ако единственият начин да победим бъгерите е да заменим себе си с нов вид, Димак, то дали наистина ще спасим човечеството?

— Едно дете не е замяна на цял биологичен вид.

— Кракът на прага. Пъхнатият в палатката нос на камилата. Дай им само един сантиметър.

— На тях ли, сър?

— Да — аз съм параноик и ксенофоб. Така стигнах до този пост. Култивирай у себе си тези добродетели и току-виж и ти си стигнал до високото ми положение.

Димак се разсмя. Граф — не. Главата му изчезна от дисплея.

Бийн бе достатъчно дисциплиниран да си спомни, че дебне за парола. Той се промъкна обратно до