Сянката на Ендър

Незабавно се яви при мен. Ендър.

Имаше само десет минути до угасването на светлините. Уигин можеше да е изпратил съобщението преди часове. Той слезе от леглото, не си направи труда да се обуе и зашляпа по чорапи по коридора. Спря и почука на вратата с табела

АРМИЯ „ДРАКОН“

КОМАНДИР

— Влез — обади се Уигин.

Бийн отвори вратата и влезе. Уигин изглеждаше изтощен и много приличаше на полковник Граф, когато е уморен — торбички под очите, изтерзано лице, прегърбени рамене. Но погледът му все още беше ясен и пламенен. Гледаше, мислеше.

— Току-що видях съобщението ти — рече Бийн.

— Добре.

— Скоро ще угасят светлините.

— Ще ти помогна да си намериш пътя в тъмното.

Сарказмът му изненада Бийн. Както обикновено, Уигин бе разбрал напълно погрешно репликата му.

— Просто нямах представа дали знаеш колко е часът.

— Винаги знам колко е часът.

Бийн мислено въздъхна. Никога не се получаваше. Какъвто и разговор да започнеше с Уигин, той неизменно се превръщаше в гаден спор и Бийн винаги губеше, дори когато умишленото недоразбиране на Уигин беше причината за всичко. Бийн ненавиждаше това. Той признаваше гения на Уигин и го уважаваше заради него. Защо Уигин никога не виждаше нищо хубаво у Бийн?

Но не каза нищо. С думи не можеше да подобри положението. Уигин го беше извикал. Нека Уигин продължи по-нататък.

— Спомняш ли си онзи ден преди четири седмици, Бийн? Когато ме помоли да те направя взводен?

— Е, и?

— Оттогава назначих петима взводни и петима помощник-взводни. Но ти не беше сред тях. — Уигин вдигна вежди. — Така ли е?

— Точно така, сър. — Но само защото не пожела да ми дадеш възможност да се докажа, преди да ги назначиш.

— Хайде сега ми разкажи какво постигна в тези осем битки.

На Бийн му се искаше да изтъкне как предложенията, които даваше на Том Лудата глава, отново и отново превръщаха взвод „В“ в най-резултатния взвод в армията. Как останалите войници подражаваха на тактическите му нововъведения и творческо реагиране в текущите ситуации. Но това щеше да е самохвалство и да граничи с неподчинението. Един войник, който иска да стане офицер, не би го казал. Том Лудата глава или бе докладвал за приноса на Бийн, или не бе докладвал. Не беше работа на Бийн да докладва за себе си неща, невключени в официалния рапорт.

— Днес за първи път бях улучен, но компютърът е регистрирал единайсет мои попадения, преди да преустановя стрелбата. Никога не съм имал по-малко от пет попадения в една битка. Освен това съм изпълнявал всяка възложена ми задача.

— Защо са те направили войник на тези години, Бийн?

— Твоите не са били повече.

— Но защо?

Накъде биеше той? Такова бе решението на учителите. Дали не бе открил, че тъкмо Бийн бе изготвил списъка на армията? Знаеше ли, че Бийн сам се е включил в него?

— Не знам.

— Знаеш, знаеш. Както и аз знам.

Не, Уигин не питаше конкретно Бийн защо са го направили войник. Питаше защо изведнъж повишават новобранците толкова млади.

— Опитах се да отгатна, но това са само предположения. — Не че някога предположенията на Бийн бяха „само предположения“, но така беше и с Уигин. — Ти си… страшен. Те са разбрали това, тласнали са те напред…

— Кажи ми защо, Бийн?

И чак сега Бийн разбра какво всъщност го питаше командирът му.

— Защото имат нужда от нас, ето защо. — Той седна на пода и се втренчи… не в очите на Уигин, а в краката му. Бийн знаеше неща, които не биваше да знае. И учителите му не подозираха, че ги знае. И по всяка вероятност този разговор бе подслушван от учителите. Не биваше да си позволява по лицето му да проличи колко много знае. — Защото имат нужда от някой, който да победи бъгерите. Това е единственото нещо, което ги интересува.

— Важното е, че го знаеш, Бийн.

На Бийн му се искаше да попита: „Защо е важно аз да го знам? Нима просто казваш, че поначало хората трябва да го знаят? Не прозря ли, не разбра ли най-сетне кой съм аз? Че аз — това си ти, само че по-умен и недотам симпатичен, по-добрият стратег, но по- лошият командир? Че ако се провалиш, ако се пречупиш, ако се разболееш и умреш, оставам аз? Затова ли е важно да го знам?“

— Защото — продължи Уигин — повечето момчета в това училище смятат, че е важна единствено играта, но това не е вярно. Тя просто открива малки момчета, които, като пораснат, ще станат истински командири в една реална война. А що се отнася до играта, тя вече е фалшифицирана. Ето с какво се занимават те, фалшифицират играта.

— Смешно. А пък аз си мислех, че само на нас правят номера. — Не, щом Уигин си мисли, че на Бийн трябва да му се обяснява това, значи не разбира кой всъщност е Бийн. И все пак Уигин извика точно него в стаята си за този разговор. Едва ли е случайно.

— Игра, която се провежда девет седмици по-рано, отколкото е по правилник. Игра, която се играе всеки ден. А сега и две игри в един и същи ден. Бийн, не знам какви ги вършат преподавателите, но армията ми е изморена, изморен съм и аз, а на тях изобщо не им пука за правилата на играта. Взех данни от компютъра от предишни години. През цялата история на играта никой не е побеждавал толкова много противници и не е опазвал толкова много от собствените си войници невредими.

Какво беше това, самохвалство? Бийн отговори подобаващо, както се отговаря на самохвалко:

— Ти си най-добрият, Ендър.

Уигин поклати глава. И да беше доловил иронията в гласа на Бийн, не се издаде.

— Вероятно. Но съвсем не беше случайно, че получих такива войници. Може да са новобранци и отхвърлени от други армии войници, но събрани на едно място… Дори най-калпавият войник би могъл да стане взводен командир в която и да е армия. Какви ли препятствия не издигаха по пътя ми, а сега правят всичко възможно, за да не успея. Бийн, те искат да ни провалят.

Значи Уигин разбираше как точно е била подбрана тази армия, макар и да не знаеше кой бе извършил подбора. Или може би знаеше всичко и сега искаше да покаже тъкмо това на Бийн. Трудно беше да прецениш доколко поведението на Уигин бе пресметнато и доколко — чисто интуитивно.

— Те не могат да те провалят.

— Ами ако грешиш? — Уигин рязко си пое дъх, сякаш го прониза болка или сякаш трябваше изведнъж да поеме глътка въздух под напора на вятъра. Бийн го погледна и осъзна, че пред очите му ставаше невъзможното. Ендър Уигин изобщо не искаше да го дразни, той просто му се доверяваше. Не напълно. Но все пак му се доверяваше. Ендър бе човешко същество и позволяваше на Бийн да види това. Въвеждаше го в тесния си кръг. Превръщаше го в свой… какъв? Съветник? Довереник?

— Ами ако не греша? — опита се да го ободри Бийн.