покаже авторитет.
Ахил не показа никакви признаци на притеснение, когато го смъмри.
— Ясно. Няма проблеми.
— Време е да се подготвите за часовете — рече Бийн на войниците. — Трябва само да поговоря с взводните си командири. — Бийн посочи Амбул, един тайландец, който — според прочетеното от него в рапортите за учениците — отдавна щеше да е станал взводен командир, ако не беше склонността му да пренебрегва глупавите заповеди. — Ти, Амбул. Назначавам те да упътиш Ахил къде и по какво има часове, да му покажеш как се облича боен костюм, как работи и да му обясниш основите на движението в бойната зала. Ахил, ти ще слушаш Амбул като Господ, докато не те назнача в редовен взвод.
Ахил се ухили.
— Но аз не слушам Господ.
Мислиш, че не знам ли?
— Правилният отговор на моите заповеди е „Тъй вярно“.
Усмивката на Ахил се стопи.
— Тъй вярно!
— Радвам се, че си тук — излъга Бийн.
— И аз се радвам, че съм тук, сър — отвърна Ахил. Бийн изобщо не се съмняваше, че той говори истината. Неговите причини за радост бяха сложни и несъмнено вече включваха и отново пробудилото се желание да види как Бийн умира.
За първи път Бийн проумя причината, поради която Ендър винаги се бе държал така, сякаш изобщо не забелязва заплахата, която представляваше Бонсо. Всъщност изборът беше много прост. Да действа в интерес на собственото си спасение или на постоянния контрол над своята армия. За да спечели наистина авторитет, Бийн трябваше да настоява за пълно подчинение и уважение от страна на войниците си — дори това да означаваше да унижава Ахил, дори и да означаваше да увеличи опасността за самия себе си.
Ала една частица от него мислеше: Ахил нямаше да е тук, ако не притежаваше способностите на предводител. Той се справяше необикновено добре като наш татко в Ротердам. Сега аз нося отговорността той да навакса възможно най-бързо заради потенциалната полза, която би имал от него МФ. Не мога да си позволя личните ми страхове да се намесват. Нито пък омразата ми към него — заради онова, което стори на Поук. Затова, дори Ахил да е въплъщение на самото зло, моята работа е да го превърна във високоефективен войник с добри изгледи да стане командир.
А междувременно ще си пазя кожата.
— Значи сте го приели във Военното училище?!
— Сестра Карлота, в момента аз съм в отпуск. Което означава, че съм уволнен, в случай, че не разбирате подхода на МФ към тези неща.
— Уволнен! Що за несправедливост! Трябва да ви застрелят!
— Ако сестрите на Свети Николай имаха манастири, вашата абатиса би ви наложила сурова епитимия заради тази нехристиянска мисъл.
— Изписали сте го от болницата в Кайро и директно сте го изпратили в космоса. Въпреки че ви предупредих.
— Не забелязахте ли, че говорим по съвсем обикновен телефон? Аз се намирам на Земята. Военното училище вече се управлява от друг.
— Ахил вече се е превърнал в сериен убиец, да знаете! В Ротердам е убил не само момичето. Там имаше и едно момче — онова, което Хелга наричаше Одисей. Откриха трупа му преди няколко седмици.
— През последната година Ахил е бил в болница.
— Според съдебния лекар убийството е станало поне преди година. Тялото е било скрито зад някакъв склад близо до рибния пазар. Така миризмата не се е усещала. Има и още жертви. Един учител от училището, в което го записах.
-Да, правилно. Вие го записахте в училище далеч преди мен.
— Учителят паднал от висок етаж и починал.
— Няма свидетели. Нито улики.
— Точно така!
— Забелязвате някаква тенденция ли?
— Да, това е моето мнение. Ахил внимава как убива. Той не избира жертвите си наслуки. Премахва всеки, който го е видял безпомощен, осакатен или пребит — той не може да понесе срама. И го заличава, като придобива абсолютна власт над човека, дръзнал да го унижи.
— Вече разбирате и от психология?
— Изложих фактите пред специалист.
— Предполагаемите факти.
— Не се намирам в съда, полковник. В момента разговарям с човека, записал този убиец в едно училище при детето, измислило първоначалния план как той да бъде унизен. Детето, което е призовавало да го убият. Моят специалист ме увери, че шансът Ахил да не нападне Бийн е нулев.
— В космоса не е толкова лесно, колкото си мислите. Нали разбирате, там няма пристанище.
— Знаете ли как разбрах, че сте го изпратили в космоса?
— Убеден съм, че си имате източници — както смъртни, така и небесни.
— Моята скъпа приятелка доктор Вивиан Деламар е хирургът, който е възстановил крака на Ахил.
— Аха, спомням си, че я препоръчахте.
— Преди да разбера какво всъщност представлява Ахил. Когато го разбрах, й се обадих, за да я предупредя да внимава. Защото според моя специалист и тя се намираше в опасност.
— Хирургът, възстановил крака му? Защо?
— Никой не го е виждал по-безпомощен от хирурга, който го е рязал, докато Ахил е лежал упоен. Убедена съм, че с разума си той е осъзнавал, че не е справедливо да причинява вреда на тази жена, сторила му такова добро. Но същото важи и за Поук, първата му жертва. Ако е била първата.
— Значи, доктор Вивиан Деламар… Вие сте я предупредили. Какво е видяла тя? Да не би да е измърморил някакво признание, докато е бил под упойка?
— Никога няма да разберем. Тя е мъртва.
— Шегувате се.
— Обаждам ви се от Кайро. Утре е погребението й. Бяха решили, че е инфаркт, но аз ги посъветвах да потърсят белег от инжекция. Намериха го — и сега смъртта й се води убийство. Ахил наистина знае как да чете. Научил е кои наркотици биха му свършили работа. Как я е накарал да мирува, докато й бие инжекцията, това не знам.
— Как да ви повярвам, сестра Карлота? Момчето е щедро, любезно, хората са привлечени от него, той е роден водач. Такива хора не стават убийци.
— Кои са мъртвите? Учителят, който го изкарал пред класа и му се подиграл за невежеството, малко след като е постъпил в училището. Лекарката, която го е видяла проснат на операционната маса, упоен. Безпризорното момиче, чиято банда го е съборила на земята. Уличното момче, което се е клело, че ще го убие и го е накарало да се укрива. Може би аргументът, че всичко това са съвпадения, би убедил съдебните заседатели, но вас не бива да вкарва в заблуда.
— Добре, успяхте да ме убедите, че заплаха би могла да съществува. Но аз вече предупредих учителите във Военното училище, че може да възникне опасност. А и сега наистина не отговарям за Военното училище.
— Но продължавате да поддържате връзка с него. Ако ги предупредите по-настоятелно, ще
