Сянката на Ендър

предприемат нещо.

— Ще ги предупредя по подобаващ начин.

— Лъжете ме.

— И по телефона ли познавате?

— Вие искате Бийн да бъде изложен на опасност!

— Сестро… да, искам го. Но не чак толкова много. Ще направя каквото мога.

— Ако позволите да сторят зло на Бийн, Господ ще има сметки за уреждане с вас.

— Тогава ще му се наложи да се нареди на опашката, сестра Карлота. Военният трибунал на МФ има предимство.

Бийн погледна в отдушника на стаята си и се зачуди кога е бил толкова мъничък, че да се побере вътре. Колко голям е бил тогава — колкото плъх?

За щастие сега, когато разполагаше със собствена стая, не му се налагаше да се ограничава с изходните канали. Той покачи стола върху масата и се напъха в дългите, тънки всмукателни канали в стената откъм коридора. Корнизът на канала стърчеше навън — състоеше се от няколко продълговати части. Ламперията под него се отделяше от занитената стена отдолу. Твърде лесно при това. Сега пространството беше достатъчно и почти всяко дете от Военното училище можеше да се промъкне над тавана в коридора.

Бийн се съблече и отново пропълзя във въздушната система.

Този път му беше по-тясно — направо се учудваше колко е пораснал. Бързо стигна до ремонтните съоръжения край пещите. Проучи как работи системата за осветление и внимателно обиколи, като сваляше крушки и стенни светлини там, където му беше нужно. Скоро се образува широка вертикална шахта, която потъваше в мрак след затварянето на вратата. Беше сумрачно дори и когато вратата беше отворена. После внимателно нагласи капана.

Ахил не преставаше да се учудва на това как вселената се подчинява на волята му. Каквото и да си пожелаеше, то явно се сбъдваше. Поук и бандата й го издигнаха над другите побойници. Сестра Карлота го изпрати в църковното училище в Брюксел. Доктор Деламар му оправи крака, за да може да тича — вече с нищо не се различаваше от всички останали момчета на неговата възраст. А сега се намираше във Военното училище… и кой да бъде първият му командир? Дребосъкът Бийн, готов да го поеме под крилото си, да му помогне да се издигне тук. Сякаш вселената бе създадена, за да му служи, а всички хора в нея бяха настроени да откликват на желанията му.

В бойната зала беше толкова страхотно, че чак не беше за вярване. Война в кутийка. Насочваш оръжието и костюмът на другото хлапе се вдървява. Разбира се, Амбул бе допуснал грешката да демонстрира това, когато замрази Ахил. Смя му се, докато той, ужасен, се носеше във въздуха, неспособен нито да мръдне, нито да смени посоката, в която го отлиташе. Хората не биваше да правят така. Не беше редно и вечно щеше да го гризе отвътре, докато не оправеше нещата. В света трябваше да има повече доброта и уважение.

Също като Бийн. Отначало му се беше сторил обещаващ, но после започна да го разочарова. Погрижи се другите да разберат, че навремето Ахил му е бил татко, но сега е само войник от неговата армия. Нямаше нужда! Не бива да разочароваш хората. Бийн се бе променил. Навремето, когато Поук повали Ахил по гръб и го засрами пред всички онези малки деца, тъкмо Бийн му показа уважение. „Убийте го“ — бе казал той. Тогава това дребосъче разбираше нещата — знаеше, че дори и повален, Ахил е опасен. Но като че сега го бе забравил. Всъщност Ахил почти беше сигурен, че Бийн е казал на Амбул да замрази бойния му костюм и да го унижи в тренировъчната зала. Бе нагласил нещата така, че другите да му се присмиват.

Аз бях твой приятел и закрилник, Бийн, защото ти прояви уважение към мен. Но сега трябва да преоценя отношението си към теб заради поведението ти тук, във Военното училище. Не показваш никакво уважение към мен!

Неприятното беше, че на учениците във Военното училище не се предоставяше нищо, което да се използва като оръжие — всичко бе напълно безопасно. А и никой никога не оставаше сам. Освен командирите. Сами в стаите си. Звучеше обещаващо. Но Ахил подозираше, че учителите си имат начини да следят къде се намира всеки ученик в даден момент. Трябваше да разучи системата, да разбере как може да се изплъзне от нея — и тогава можеше да пристъпи към възстановяване на справедливостта.

Но знаеше и още нещо: той щеше да научи, каквото му беше нужно. Възможности щяха да изникнат. И тъй като той беше Ахил, щеше да забележи тези възможности и да се възползва от тях. Нищо не можеше да прекъсне възхода му, докато не придобиеше цялата власт, която може да съсредоточи в ръцете си. Тогава в света щеше да се възцари съвършената справедливост, а не тази мизерна система, която допуска толкова много деца да скитат гладни, невежи и сакати по улиците, докато други се радват на благополучие, сигурност и здраве. Всички тези възрастни, които от хиляди години дърпаха конците, бяха глупаци или загубеняци. Но вселената се подчиняваше на Ахил. Той и само той щеше да поправи неправдите.

На третия ден, откакто беше във военното училище, армия „Заек“ проведе първото си сражение под командването на Бийн. Загубиха. Нямаше да загубят, ако командир беше Ахил. Бийн вършеше някакви глупости, правеше се на много внимателен и оставяше на взводните да вземат решенията. Но беше очевидно, че предшественикът му е подбрал зле взводните. Ако Бийн искаше да победи, трябваше да затегне контрола. Когато се опита да му го предложи, хлапето само се усмихна многозначително — с влудяващо надменна усмивка — и му заяви, че ключът към победата бил в това, всеки взводен командир, а по-нататък и всеки войник, да огледат цялата ситуация и да действат независимо в името на победата. На Ахил му се прищя да го зашлеви — толкова тъпо, толкова малоумно беше изказването му. Човекът, който знае как да установи ред, не оставяше на другите да си забъркват разни каши по кьошетата на света. Той поемаше юздите и ги дърпаше рязко и здраво. Налагаше подчинение с камшик. Както е казал Фридрих Велики: войникът трябва да се бои от офицерите си повече, отколкото от вражите куршуми. Не можеш да управляваш без откровеното налагане на сила. Последователите трябва да прекланят глава пред водача. Те трябва да му отстъпят главите си и да се оставят да ги управлява единствено умът и волята на водача. Изглежда никой освен Ахил не разбираше, че тъкмо в това е великата сила на бъгерите. Те нямаха индивидуално съзнание, притежаваха единствено съзнанието на рояка. Те се подчиняваха безпрекословно на царицата. Не можем да победим бъгерите, докато не започнем да се учим от тях, докато не станем като тях.

Но беше безсмислено да обяснява това на Бийн. Той нямаше да го изслуша. Затова никога нямаше да превърне армия „Заек“ в рой. Той сякаш нарочно създаваше хаос. Беше непоносимо.

Непоносимо — и все пак тъкмо когато Ахил мислеше, че повече не може да понася тази глупост и прахосничество, Бийн го извика в стаята си.

Ахил се стресна, щом влезе и видя, че Бийн е махнал капака на отдушника и част от ламперията на стената. Това му даваше достъп до системата от въздушни канали. Ахил никак не го бе очаквал.

— Съблечи се — подкани го Бийн.

Ахил надушваше, че ще се опитат да го унизят.

Но и самият Бийн си събличаше униформата.

— Те ни следят чрез униформите — обясни той. — Ако не си облечен с униформа, не знаят къде си — освен в гимнастическия салон и в бойната зала, където разполагат със скъпи уреди, следящи всички топли тела. Но ние няма да ходим на нито едно от тези места, така че се съблечи.

Бийн беше гол. И тъй като влезе пръв, Ахил не се срамуваше да извърши същото.

— Двамата с Ендър го правехме — рече Бийн. — Всеки мислеше Ендър за страхотен командир, но истината беше, че той знаеше всички планове на останалите командири, защото ги шпионирахме през въздушните канали. И не само командирите. Разбирахме какво са намислили учителите — винаги го знаехме предварително. Така не е трудно да победиш.

Ахил се засмя. Това беше прекалено хубаво. Бийн можеше да е глупак, но този Ендър, за когото Ахил бе слушал толкова много, той знаеше какво върши.