Джефри Карвър
Нека всички планини се изправят на пътя ни
Преди да се основе Гилдията, на водачите-ригери непрекъснато им тежеше липсата на свобода. Насочваха ги проницателни стопани — почти винаги негласно, чрез посредници, но от това нещата не се променяха. В онези времена рядко се случваше ригерите да се поддържат един друг и да си търсят правата от безцеремонните собственици. Но изтърпявайки униженията в действителния свят, те придобиваха свобода в Мрежата: там, където сякаш на сън пилотираха корабите, а собствениците не можеха и да мечтаят да проникнат. Понякога ригер-късметлия намираше начин да се изтръгне от затвореното пространство на Мрежата, да намери свобода от другата страна на живота…
Звездолетът плавно се плъзгаше по руслото на Потока, макар че от мостика, където се намираха Джуел и Могърн, движението въобще не се забелязваше. Само уредите показваха, че корабът се движи. Джуел личо ги провери, преди да навлязат в ригерската Мрежа. Тя чакаше със затаен дъх.
Погледът на Могърн беше навъсен и строг. Със скръстени на гърдите ръце той втренчено я изучаваше, от което в краката й се появи слабост.
— Е, Джуел… — изрече накрая, като я остави на мира. Но още веднъж се взря в таблото с уредите и едва тогава посочи с глава навигаторската кабина. — Влизай в Мрежата! — разпореди Могърн. — Но не се увличай много.
След тези думи той се обърна — дългата му туника се нагърчи на едри вълни — и слезе от мостика; и като черна паст се разтвори невидима врата. Джуел остана сама в тясната кабина.
„Няма ми доверие — с раздразнение помисли тя, като гледаше как си отива. — Е, какво пък толкова?“ Обърна се, още веднъж набързо провери дали курсът е правилен — добре че го бяха определили заедно с Могърн, и побърза към навигаторската кабина — малка тясна ниша надясно от мостика. Там се изтегна на кушетката и постепенно се отпусна. Взря се в надвисналата над главата й редица огледални монитори и се опита да изгони от мислите си образа на Могърн, като се съсредоточи върху звездолета и Потока. Притисна до шията си невроконтактите, монтирани до възглавницата, и затвори очи.
В началото бе затъмнението. После — внезапен просвет навън, навън от навигаторската кабина, извън пределите на звездолета, в бездната на Потока, в извивките на пространството. Друго небе надвисваше над Джуел, когато тя отвори очи — огромно, бездънно и с лилав отенък. Носеше се като цвят на глухарче в просторите на това небе над изискан синьозелен пейзаж, изпълнен със спокойна и равномерна светлина. Мрежата наоколо едва просветваше и привързваше жената към невидимия призрачен кораб, който тя трябваше да направлява. Изпъна ръце и те, продължени от Мрежата, се разпериха като огромни криле и затрептяха под упорития натиск на носещия ги вятър. Джуел (заедно с кораба) плавно набираше височина.
Пейзажът долу представляваше любопитно равновесие на свят и отражаващи се в него мисли. Той беше творба на Джуел — създадена от ума картина на течащото платно на Потока, който носеше нея и кораба по разклоняващите се русла край звездите, заобикаляйки безкрайните светлинни години — мерните единици на обикновеното пространство. Теченията и приливите на Потока съществуваха в обективната действителност, но възможността по тях да се осъществява някакво придвижване се извършваше единствено от въображението, мислите и фантазиите, които създаваха друго измерение на навигаторската Мрежа.
Сега възприятията на Джуел се успокоиха. Тя безшумно се носеше в новото небе и нито за миг не се отвличаше от собствените си видения. Като цяло усещаше неудовлетворение — нито блаженство, нито тъга; от само себе си се плъзгаше плавно и дори не се стараеше да намери по-бързи потоци. Времето течеше и тя не се опитваше да излезе от това състояние. Само понякога отделно избухване или размърдване в пейзажа неволно издаваше смътното й безпокойство. По-добре да не разкрива душевното си сътояние, но независимо дали искаше или не, пейзажът показваше чувствата й — едни по-ясно, други замъглени; понякога зелено петно се обгръщаше в ореола на сапфирни искри, а част от тях се превръщаха в малки алени фонтани-протоберанси. Неизказана болка постоянно живееше в Джуел и пейзажът винаги я отразяваше.
С тих писък в съзнанието й отекна сигналът за връзка и самотата й бе нарушена от гласа на Могърн:
— Джуел, какво става? Обратната връзка е неясна.
Гледката долу се украси в сивожълт цвят, а по небето се проточи огнена димка. Джуел се опита да отговори спокойно, като сдържи гнева си.
— Всичко е наред — изрече тя. — Всичко е прекрасно.
— Сигурна ли си? — гласът на Могърн бе тих, но с осъдителни нотки.
Джуел си представи как стои прав на мостика и напрегнато се вглежда в лицето й, а после хищно опипва с поглед лежащото на кушетката нейно тяло. През паяжината на Мрежата звуците достигаха някак си отдалече, но физически той можеше да бъде съвсем близо. Тя сподави неприязънта си, като я премести в най-далечните дебри на Мрежата.
— При мен всичко е наред — повтори момичето. Фонът започна да се размива и да губи очертанията си, което създаваше потенциална заплаха. Опита се да го стабилизира с въвеждането на допълнителна енергия.
— Ти ми връзваш и ръцете, и краката, Джуел — предаде й Могърн.
Тя не отговори. За миг събра цялата си енергия и я съсредоточи в бушуващия хоризонт. Цветовете се раздвижиха, смесиха се и над далечните северозападни планини избуя кървавочервен залез. Планините…
През тези планини минаваше пътят й към крайната цел, към Лексис, най-краткият, но и най-опасният, според сведенията, които имаше. Много по-опасен отколкото избраният от Могърн обиколен маршрут. Въпреки това той не й заповяда категорично да не минава през планините. И в края на краищата тя е ригер, тя ще подбира подходящ фон и русло на Потока. Това е нейно право. С увеличаване на вълнението й Мрежата започваше да искри. Такова влияние оказваше мисълта за опасност и желанието да скъси разстоянието. Всъщност не биваше да го прави.
Преобрази се на планинска птица, намери попътно течение и се понесе на североизток. Пулсът й биеше силно, а Мрежата преливаше като водопад от скъпоценни камъни.
Свободните ментални центрове на Джуел проучиха руслото. Нямаше ли в него дракони? Водачите- ригери понякога се хвалеха по космодрумите, че им се е случвало да се сражават с дракони при прелитане над Ерейгските планини. Изглежда в този коридор Потокът имаше някакво особено свойство — наред със специфичния видим фон създаваше всякакви ужаси — и най-често тези дракони. Много ригери предполагаха, че такива същества наистина обитават Потока, а други твърдяха, че са просто призраци. Но каквото и да казваха, от тези места вееше опасност и това създаваше сладостно усещане.
С приближаването на планините в душата на Джуел се възцари спокойно очакване. Да се появи дракон, та да не е все така едно и също.
Отново отекна съгналът за връзка. Цялото удоволствие се изпари. Какво ли му трябва сега?
— Може би е време за връщане обратно? — запита безплътният глас на Могърн.
— Какво? — удиви се Джуел, която се разтресе под внезапният напор на насрещния вятър.
— Ти си там вече шест часа, Джуел.
— Шест часа ли? — учуди се тя и така се измъкна от прекия отговор.
— Какво има всъщност, Джуел?
— Тук сега не е съвсем безопасно.
— Не е безопасно? Как да го разбирам?
Джуел разпери криле над топла и попътна струя вятър.
— Ами, защото тук… — гласът й се разтрепера за миг — могат да се срещнат и дракони.
