поставен под неизбежните признания за дългогодишно вярно приятелство. За повечето от тях съм чел по някоя и друга критика в печата и имам съвсем точна представа за успеха им.
Според мен Пол знае отношението ми, макар че никога не сме говорили открито по този въпрос. Прекрасно зная колко е немарлив в живота и вероятно именно затова не мога да го възприема сериозно като писател. Как бих могъл да дам тежест на високомерните му преценки в печата за неща като любовта и омразата, Бог и Човек, максимата че целта оправдава средствата и прочие, и прочие? Всъщност не му дължа нищо, тъй като и той никога не ме е признавал нито за художник, нито за колекционер.
Но на какво тогава се беше крепила връзката ни?
На самотата и на някои доста сериозни рани, получени през Втората световна война.
Сърк Бърман наруши обещанието си да не говори за тайната, заключена в хамбара. Изрови от библиотеката голям илюстрован справочник с прокъсана корица, подгънати и оплескани с боя страници, въпреки сравнително скорошното му издаване — преди някакви си три години. В него се дава подробно описание на всички военни униформи, носени по време на Втората световна война, независимо дали става въпрос за пехота, военноморски или военновъздушни сили. После директно ме попита има ли нещо общо с това, което е заключено в хамбара.
— Може да има, може и да няма — отвърнах.
Но на вас ще ви кажа под секрет: има, има!
И тъй, двамата с Мерили се помъкнахме към дома като посрани дечица. Отвреме навреме се хващахме за ръце и избухвахме в смях, настроението ни се подобряваше и все повече се харесвахме.
Пред един бар на Трето авеню се биеха двама бели мъже. Спряхме да погледаме. Никой от двамата не носеше зелено, в замяна на това и двамата ръмжаха на някакъв много странен език. Сигурно бяха македонци, баски, или пък кореняци от Фризийските острови. Нещо такова… Като последица от падането си по стълбите на един арменец, Мерили леко накуцваше с левия крак. Един друг арменец я прегръщаше и рошеше косата й, а с ерекцията му можеше да се счупи кокосов орех! Харесваше ми да си представям, че сме мъж и жена. Сам по себе си животът може да бъде тайнство, в нашия случай пряко свързано с прогонването ни от райската градина. Вкопчени един в друг, ние се отправяхме към неизвестната пустош. Само не мога да разбера защо толкова много се смеехме. Пак припомням възрастта ни: аз нямах още двайсет, а тя беше на двайсет и девет. Мъжът, на когото възнамерявахме да сложим рога, беше на петдесет и три и му оставаха още само седем — отрязък от време, сам по себе си един цял детски живот, ако се замисли човек. Представяте ли си — цели седем години!
Вероятно двамата с Мерили бяхме толкова весели, защото ни предстоеше да извършим и четвъртото от онези неща, за които Бог ни е създал. Първите три са ядене, пиене и сън. В него нямаше нито мъст, нито предизвикателство, нито скверност. Не го направихме нито в леглото, което тя бе споделяла с Грегъри, нито в леглото на Фред Джоунс в съседната стая, нито във величествената гостна с френска имперска мебел, нито в ателието. Не го направихме дори в собственото ми легло, макар на практика да имахме на разположение цялата огромна къща с изключение на приземието, където властваше Фу Манчу. До известна степен безумното ни любене наподобяваше абстрактния експресионизъм, защото не можеше да бъде оприличено на нищо друго, освен на себе си. Спомням си как художникът Джим Брукс описваше своя стил, който по нищо не се различаваше от стила на останалите абстрактни импресионисти. — Полагам първата четка върху платното и чакам — казваше той. — И платното върши поне половината от работата!
Ако нещата вървят добре, платното предлага, а понякога дори изисква следващите щрихи. В случая с Мерили и мен ролята на първата четка изигра една продължителна, влажна, гореща и умопомрачително задушаваща целувка на крачка от входната врата.
Какво ще ми говорите за рисуване!
Образно казано, нашето платно изискваше нови, още по-влажни целувки, последвани от умопомрачително, близко до припадъка танго нагоре по стълбите, от което ни настръхваше кожата. Прекосихме просторната трапезария, съборихме някакъв стол, после го изправихме. Платното вече вършеше цялата работа, а не половината. То ни насочи към килера и неизползвания склад зад него, който имаше размери два на два. Единствената вещ вътре беше някакъв строшен диван, вероятно забравен от предишните собственици. През малкото прозорче, което гледаше на север, се виждаха единствено голите върхове на дърветата в задната градина.
Задъхани от желанието да създадем шедьовър, ние нямахме нужда от по-нататъшните инструкции на платното. Просто го създадохме.
Нямах нужда и от инструкциите на по-опитната и по-възрастна жена.
Право в целта, после още и още!
Обратната връзка беше страхотна! Сякаш цял живот само това бях правил! Едновременно с това беше и перспективна! Имах чувството, че ще върша това, докато съм жив. Него и нищо друго!
Така и стана. С тази разлика, че никога вече не проявих такива страхотни способности.
Никога вече платното на живота, ако мога да се изразя по този начин, не успя да подтикне мен и някоя от партньорките ми за създаването на нов сексуален шедьовър.
Което означава, че Рабо Карабекян все пак е създал своя шедьовър. Не върху платната, които му донесоха единствено кратка бележка под линия в дебелия том „История на изкуството“, а върху прекрасния килим на любовта. Нима нищо създадено от мен няма да ме надживее, с изключение вероятно само на хулите от страна на първата ми съпруга, синовете и внуците ми? Какво ми пука от това? Изобщо пука ли му на някого?
Горко ми. Горко на всички останали човеци, които оставят толкова малко наистина трайни и наистина добри неща след себе си!
След войната споделих с Тери Кичън как в продължение на три часа съвършена любов с Мерили имах чувството, че съм потънал в необятната и страхотно приятна люлка на Космоса.
— Изпитал си небогоявление — рече той.
— Моля?
— Това е мой термин — обясни Тери. Тогава той още не знаеше, че ще стане велик художник и си запълваше времето с приказки, от момента, в който му купих онзи бояджийски пистолет ни деляха много години. От своя страна и аз не бях нищо повече от бъбривец, намерил компания в артистичните среди. Все още вярвах, че ще стана бизнесмен.
— Проблемът на Бог не се крие във факта, че прекалено рядко ни се явява — продължи Тери. — Проблемът Му се състои точно в обратното — Той практически постоянно ни стиска за гушите — мен, теб и всички останали.
Току-що се бил върнал от следобедната си обиколка в Метрополитенския музей на изкуството, в който много картини са плод на Божествена инструкция — онези за Адам и Ева, за Дева Мария и различните светци-многострадалци.
