— Ако може да се вярва на художниците, подобни моменти идват изключително рядко — продължи той и си поръча още едно двойно уиски, сигурен, че ще оправя сметката. — Обикновено ги наричат „просветление свише“ или „Богоявление“, но аз мога да те уверя, че се срещат толкова често, колкото и мухите в кухнята.
— Разбирам — рекох. Мисля, че свидетел на тези разсъждения беше и Полок, макар че тримата получихме доста по-късно прозвището „Тримата мускетари“. Той беше истински художник, затова почти не говореше. Когато Тери Кичън стана истински художник, и той почти престана да говори.
— Бил си в необятната и страхотно приятна люлка на Космоса, а? — попита ме Тери. — Това е изключително точно описание на състоянието „небогоявление“ или поточно — на онзи изключително рядък миг, в който Всемогъщия ти пуска гушата и ти позволява да се почувстваш човек. Колко дълго трая това чувство?
— Не зная — колебливо отвърнах аз. — Може би около половин час…
— Точно така! — отвърна той и се облегна назад, изпълнен с дълбоко задоволство.
Това се случи май същия следобед, в който наех малко ателие за нас двамата. Намираше се на тавана на една къща на Юниън Скуеър и беше собственост на някакъв фотограф. В онези години наемите на подобни ателиета в Манхатън бяха просто смешни. Всеки художник можеше да си позволи да живее в Ню Йорк! Представяте ли си?!
— Жена ми ще ме убие, ако научи! — предупредих го аз.
— Давай й седем божествени просветления седмично и тя положително ще ти прощава всичко! — отвърна той.
— Лесно е да се каже — рекох.
Онези, които са убедени, че книгите на Поли Медисън разрушават основите на американското общество като обясняват на ученичките, че ако не внимават могат да забременеят и прочие неща, положително биха възприели теорията на Тери Кичън за небогоявленията като богохулство. Аз обаче не съм срещал друг човек, който с такава готовност да търси начини да служи на Бога. Би могъл да направи блестяща кариера на всяко поприще — на политиката, финансите, бизнеса или правото, свиреше превъзходно на пиано и беше отличен спортист. Ако беше останал в армията, положително щеше да стане генерал, а дори и Началник на Генералния щаб.
Но когато аз се запознах с него, той вече беше обърнал гръб на всички тези заложби и единствената му мечта бе да стане художник. Въпреки че не беше вземал уроци по рисуване и едва ли беше в състояние да очертае контурите на една обикновена ябълка!
— Все нещо на тоя свят трябва да си струва усилието — каза Тери. — А рисуването е едно от малкото неща в живота, които не съм опитвал никога.
Много хора са убедени, че Тери би могъл да рисува и, реалистично, стига да е искал. Това убеждение се базира на една малка картина, която доскоро беше окачена във фоайето ми. Той така и не й даде име, но днес тя е широко известна с наименованието „Магическия прозорец“. Изключвайки един съвсем малък фрагмент от нея, тя спокойно би могла да се окачестви като типично за Кичън произведение, което наподобява яркооцветен буреносен облак, заснет от спътник в стратосферата или каквото друго ви хрумне. Но ако внимателно се вгледате в споменатия фрагмент, с удивление ще откриете, че той представлява обърнато наопаки копие от известното платно на Джон Сингър Сарджънт „Портрет на мадам X.“, с прочутите млечнобели рамене, вирнато носле и всичко останало.
Много съжалявам, приятели, но тази причудлива добавка, този магически прозорец, не е работа на Тери и никога не би могъл да бъде. Направи го един смотан илюстратор, и то след дълги увещания от страна на Тери. Името му е малко странно: Рабо Карабекян.
Тери Кичън сподели, че е изпитвал небогоявление след уморителен секс само в двата случая, при които беше вземал хероин.
22
Сводка от настоящето: Пол Слейзингър заминал за Полша, представяте ли си? Според тазсутрешния „Ню Йорк Таймс“, той заминал като член на международната организация на писателите, наречена ПЕН, за да провери на място на хала колегите си, задушаващи се там.
Вероятно после поляците ще дойдат да проучат неговия хал. Кой трябва да бъде съжаляван повече? Писател с полицейски белезници и превръзка на устата или напълно свободния му колега, който вече няма какво да каже?
Сводка от настоящето: Вдовицата Бърман вкара в гостната ми огромна старомодна маса за билярд, а намиращите се там мебели изпрати на склад в агенцията „Хоум Суит Хоум“. Този слон е толкова тежък, че се наложи плочата да се подпре с греди откъм мазето. Иначе с положителност би се сгромолясал долу сред бидоните „Сатийн Дура-лукс“.
Не съм играл тази игра откак напуснах армията, но и тогава не бях особено добър. В замяна на това вдовицата Бърман е страхотна — да можехте да я видите как разгонва топките от сукното, независимо от положението им!
— Къде си се научила да играеш толкова добре? — попитах я аз.
Тя отвърна, че след самоубийството на баща си напуснала колежа и гонела топките по масата десет часа дневно, вместо да се отдаде на сексуален разгул или алкохолизъм. Това станало там, в Лакауана. Не бях длъжен да играя с нея. Никой не беше длъжен да играе с нея, предполагам, че и в Лакауана е било така. Но от време на време ставаше нещо доста любопитно — тя внезапно губеше смъртоносната точност на ръката си, започваше да се прозява и почесва като крастава, след което се качваше горе и си лягаше. Обикновено ставаше чак на другия ден по обед.
Не съм виждал по-меланхолична жена от нея.
Ами намеците за това, което крия в хамбара? Няма ли да ги прочете в този ръкопис и лесно да отгатне останалото? Не.
Тя държи на обещанията си, а когато започнах тази книга ми обеща, че ще ми осигури пълно спокойствие в този кабинет, ако стигна до сто и петдесет страници.
После добави, че ако успея да достигна тази граница, ние двамата с ръкописа ще постигнем състояние на такава интимност, че вече няма да й е удобно да си пъха носа между нас. Предполагам, че ще е много приятно да си извоювам определени привилегии и уважение чрез собствения си труд, разбира се, ако не беше логичния въпрос, който трябваше да си задам: „Коя е тя да ме възнаграждава и наказва и къде, по дяволите, се намирам — в начално училище или в затвор?“ На нея не го зададох, защото положително щеше да ми отнеме привилегиите.
Вчера следобед у дома пристигнаха двама наконтени немци, преуспяващи бизнесмени. Имали огромно
