Сирас почука на вратата. Тя се отвори. Спаркс погледна бързо назад, където Хеън стоеше в своята естествена среда, заемайки отново мястото си.
51
Муун бе отнесена от тълпата чак долу, до скърцащите докове, където градът нагазваше в морето. Там процесията я освободи, за да изживее своята маскена нощ, така както желае.
Тя се върна обратно по булеварда към градската къща на Джеруша Палу Тийон, отстранявайки лековерните богомолци и нетърпеливите ухажори сред блъсканицата от костюмирани тела, усещайки около себе си ускорения пулс и нарастващата страст на маскената нощ.
В края на уличката нощта синееше в черно. Най-после достигна до дома на Палу Тийон и заудря по вратата. Палу Тийон й отвори, навлякла безформена рокля, вместо униформа. При вида на Лятната кралица, изправена пред нея, тя трепна. Муун повдигна маската от главата си, взе я в ръце, без да каже нещо.
— О, богове… — Палу Тийон поклати невярващо глава, макар че това не беше по-голям удар от всичко онова, което вече й се беше случило. Тя отстъпи встрани, като пропусна Муун да влезе.
Муун мина през предверието и влезе в дневната. Сърцето й биеше в очакване, търсейки…
— Не. Още не. — Палу Тийон я последва. — Не се е върнал.
— О-о! — Муун с усилие успя да изрече само това.
— Има още време.
Муун кимна мълчаливо и остави маската на Лятна кралица върху кушетката.
— Много тежка ли ти стана вече? — Гласът на Палу Тийон стана по-малко дружелюбен.
— Не… но утре призори, ако Спаркс не е… не е… — тя отново сведе очи.
— Честно ли спечели тази маска? — Попита Палу Тийон безцеремонно.
Муун се изчерви и поглади лентите, с които бе накичена.
— Трябваше да я спечеля.
Палу Тийон се намръщи.
— Ти ми казваше, че е била предопределена… сибила?
— Да. Бях. Бях предопределена да сторя това, ако можех. И аз го постигнах. Причината за това е по- важна, отколкото всяка от нас, командир. Аз мисля, че ти знаеш каква е причината… Все още ли желаеш да ме спреш? — Тя наблюдаваше враждебната несигурност по лицето на Палу Тийон.
— Това ще зависи от следващия ти отговор. Аз имам въпрос, сибила.
Муун прикри изненадата си и кимна.
— Питай и ще ти отговоря… Вход.
— Сибила, кажи ми истината, цялата истина за нимфите.
Изненадата на Муун я последва надолу, в тъмната празнина на небитието, когато компютърният мозък замести нейния, за да каже истината.
Но зад истината лежеше друга, по-голяма истина. Когато тя се рееше в тъмнината, й се яви видение, което й показа нещо само на нея. Тя видя нимфите не такива, каквито бяха — невинни, неосведомени играчки на морето, а такива, каквито бяха първоначално създадени: благородни, интелигентни същества, които носеха в себе си микроба на безсмъртието… и нещо повече. На тях бе дадено безсмъртие с цел. И тази цел знаеше само тя: сибилската машина, хранилището на мъдростта на Старата империя, лежащо тук, на Тийумат, под Карбънкъл, под неговото море. Тя видя нимфите такива, каквито бяха предвидени да бъдат: пазители на сибилския ум, притежаващи знание, което ще съхрани този ум и ще му позволи да функционира през хилядолетията. Но след изчезването на Старата империя чуждоземните пирати бяха дошли да ловят нимфи. Поданиците на империята бяха започнали масово избиване, което можеше да осакати сибилската машина, която бе ключ за тяхното бъдеще.
Времето на Старата империя беше изтекло напълно и необратимо под собствената й тежест. Най-после престанаха да идват ловци, които да нарушават мира на този свят. Нейните собствени праотци, бегълците от човешките колонии, които бяха основали Тийумат, се бореха да оцелеят и да създадат нов дом на тази изоставена, негостоприемна планета. Те никога не бяха подозирали за тайните, които лежаха скрити под нейното море. И все пак през столетията те бяха поднасяли на непознатия и неподозиран сибилски ум дан на почит, наричайки го Море-Майка и обявявайки нейните безсмъртни деца за свещени.
Но разкриването на тайната на водата на живота съвпадна с нарастването на Хийгемъни и цикълът на избиване отново започна. След столетия геноцид нимфите изгубиха своето чувство за цел и изпаднаха отново в примитивно, безкритично единство с морето. Сибилската машина продължаваше да функционира, но без нимфи, които да я поддържат, тя западаше. Но тя не пожела да повери своята съдба на хората, които можеха да я спасят, защото те бяха същите, които съзнателно избиваха нимфите.
Но тя, Муун, бе станала Лятна кралица, както бе предопределил сибилският ум. И сега, когато вече бе кралица, тя ще започне да изпълнява задачата за възстановяване на всичко онова, което бе разрушено. Тя беше последната надежда на сибилския ум. Той бе вложил всичко от своите намаляващи ресурси в насочване на нейното издирване. Само ако тя успееше да спре разпадането на сибилската машина, би могло да се сложи завинаги край на цикъла на чуждоземната експлоатация.
— Добре ли си? — Палу Тийон я погледна в очите, за да се увери в разсъдъка и.
Муун поклати глава, после се наведе напред под тежестта на последното откровение.
— О, богиньо… — изстена тя, когато най-после разбра каква беше молбата и. — Как? Как мога да променя хиляда години зло? Аз съм само една, само Муун…
— Ти си Лятна кралица — каза Палу Тийон. — И сибила. Ти имаш всички средства, които са ти необходими. Това е само въпрос на време… Имаш ли достатъчно време, преди Хийгемъни отново да се върне?
Муун бавно вдигна глава.
— Не. — Палу Тийон погледна настрана. — Аз няма да те спирам. Как бих могла да гледам толкова смърт и да живея в мир със себе си? И за какво?
Муун лежеше на кушетката, вцепенена от непосилното бреме. Чудеше се как ще премине през утрешната зора, за да посрещне дългите години на бъдещето.
— Аз трябва да се върна при… — Палу Тийон вдигна поглед, когато на вратата се почука. Муун стана, стискайки ръце, докато Палу Тийон изчезна в предверието.
Муун чу шум от отваряне на врата, от влизане на хора в стаята…
— Ти! — извика един глас, който тя познаваше.
Муун пристъпи напред, мина през стаята. В светлината от отворената врата тя видя силуетите на три фигури. Видя червена коса, украсена със злато.
— Спри! Няма защо да бързаш така, Спаркс. — Палу Тийон хвана ръката му в стоманена хватка, когато той се опита да изскочи навън на уличката. — Ако беше капан, щеше да бъдеш в затвора, не в моя хол.
— Аз… аз не разбирам. — Спаркс се отпусна объркан.
— Наистина и аз не съм сигурна, че разбирам всичко. — Палу Тийон го пусна. До него баща му се усмихваше успокоително.
— Спаркс!
Той вдигна ръка.
— Муун! — И тръгна към нея.
Муун протегна ръце. Спаркс влезе в стаята, където тя стоеше в очакване. Светът престана да съществува отвъд точката, в която се срещнаха техните сърца.
— О, Муун! Муун… — Спарки шепнеше в ухото й и спря думите й с целувка.
— Спарки! — Тя усети вкуса насълзи. Гласът й звучеше тих, като на дете.
— Спаркс! — Двамата вдигнаха глави при гласа на Сирас. — Сега трябва да ви оставя. Сега, когато сте в… сигурни ръце. — Той тъжно се усмихна.
