Снежната кралица

пробягнаха по почти изпразнената стая. Фактически всички полицаи патрулираха през тази последна нощ от Фестивала. Тяхното последно, най-изтощително задължение за този свят. Тъй като нямаше нищо, за което да празнува, тя нямаше сърце и да наблюдава как другите празнуват. Беше изненадана колко мъчително дълга и празна беше нощта. Празна… това е най-точната дума за нея. Тя отново въздъхна и пусна радиото по-силно, за да заглуши бъдещето. О, богове, дали е по-лошо да не зная какво ще ми се случи от това да зная със сигурност?

Тор Стархайкер се размърда върху дългата пейка покрай стената, където беше заспала преди два часа. Най-вероятно й е преминало. Джеруша можа да я помирише, когато тя доведе Полакс… или той бе довел нея, и я усети, че вони, изпълнена с неясно лигаво, сантиментално чувство. Полицейският робот стоеше неподвижно в края на пейката, като гледаше така към Тор, сякаш я наблюдаваше. Джеруша не можеше да повярва, че някой, независимо дали е пиян или не, би могъл да бъде сантиментален към един робот. Но кой знае? Предполагам, че през последните няколко дни е загубила нещо повече от обикновен робот. Ако тя желае да прекара тези последни няколко часа като държи неговата механична ръка, това си е нейна работа.

Джеруша извади пакет йести, най-силното нещо, до което се бяха докосвали нервите й през последните пет години. Тя изпрати съобщение до семейството на Лускед в Ню Хейвън, в което уведомяваше какво най- после е научила… Може би за тях това ще бъде от по-голяма полза, отколкото бе за мен.

— Какво… — Тор се изправи рязко, като се прозяваше. — О-о! — Докосна с ръка челото, а после стомаха си. — Аз дори няма да доживея до пристигането на Лятото.

Джеруша леко се усмихна, навеждайки се над компютърната клавиатура.

— Ако ще повръщаш, използувай тоалета. Недей да го правиш тук.

— Разбира се. — Тор подпря глава с ръце. — Все пак колко е часът?

Джеруша погледна часовника си.

— Почти е време да тръгвам за доковете. — Тя направи повикване по служебния канал, за да дойдат още няколко души да охраняват участъка, докато я нямаше, а останалите да я съпроводят при последното й задължение към този свят.

— Искаш да кажеш за… жертвата? — Тор вдигна глава. Джеруша кимна — Хм. Е, ти знаеш, просто искам да кажа… благодаря, че ми разреши да задържа Поли до края на неговия договор. Искам да кажа, аз зная, че ти знаеш, че съм научила… ти знаеш. — Тя вдигна рамене.

— Не ми припомняй. — Джеруша се изправи, протегна се. Развратна, Палу Тийон, ти си развратна, мислеше си тя, като изпита от това признание неочаквано удоволствие.

— Е, все още Поли и аз… — Тор млъкна, обръщайки се към Полакс, когато някой влезе в участъка: един висок мъж, чуждоземен.

Джеруша се хвана за бюрото.

— Мироу!

Той спря срещу Тор по средата на стаята.

— Джеруша. — Гласът му прозвуча толкова глупаво, колкото и нейният. — Не мислех, че ще те намеря тук… но не знаех къде другаде да те търся. — Той я погледна така, като че ли не знаеше какво друго да й каже Беше облечен като Зимен моряк, с едва набола брада.

— Ти все още работиш, Мироу. До новото хилядолетие — каза тя глупаво.

— Страхувах се, че няма да дойда в Карбънкъл навреме. В морето имаше буря. — Той изглеждаше много уморен. — Още един ден и щях да закъснея. Всички щяхте да сте заминали.

Тя поклати глава, като запази спокоен израза на лицето си.

— Не. Утре преставаме да съществуваме тук технически. Но ще са необходими още няколко дни, за да се погрижим да не остане нищо, което да е от решаващо значение. Какво правиш ти тук, Мироу? Твоите хора казаха… те казаха, че не знаят къде си отишъл.

— Това беше моментно решение. — Той огледа празните ъгли на стаята. — Не бях планувал това пътуване. Боговете са ми свидетели, че не можех да си позволя да загубя толкова време. — Джеруша имаше чувството, че чува повече, отколкото разбира.

— Ти заминаваш на друг свят? — запита Тор с неочакван интерес. Енгенит я погледна така, като че ли едва сега я забеляза. — Ще търсиш жена, красива?

Енгенит погледна скептично.

— Може би. Но не такава, която иска да напусне Тийумат. Защото аз няма да заминавам.

— О-о! — Думите на Тор бяха пълни повече с недоверие, отколкото с разочарование. — Добре, че ме предупреди. Кой би желал да се ожени за глупак. Права ли съм, Полакс? — Тя го сръга.

— Както кажеш, Тор.

Тя шумно се засмя.

Джеруша се наведе над бюрото.

— Значи ти наистина оставаш тук, до края на живота си. — Беше съвсем разочарована, макар че нямаше право да бъде. — Ти не си дошъл тук, за да отпътуваш.

— Не. Тийумат е моят дом, Джеруша. Нищо не е променило моите чувства към него. И очаквам, че нищо не е променило твоите, като го напускаш. — Той каза това като нещо решено.

— Не. — Той кимна примирен. Прие без коментар нейното решение… така, както бе направил по-рано, при последната им среща. Сякаш това нямаше значение. — Тогава защо дойде? — попита тя малко по- силно. — Ти каза, че не искаш да присъстваш на този Фестивал.

— Не исках. — Той стана хладен като нея. — Дойдох да ти кажа довиждане. Това беше единствената причина.

Единствената причина? Тя почувства лицето й да гори от изненада и смущение. По дяволите, Енгенит! Въобще не те разбирам! — Аз… хм, аз се радвам, че ти дойде. Поласкана съм, че дойде чак дотук да се сбогуваме. — Като погледна стеснително Тор, тя отново почувства, че дистанцията между тях се увеличава. — Защото по този начин мога да ти кажа лично новините. Твоята млада приятелка Муун е жива.

— Муун? — Той поклати глава и отметна назад коси. — Как? Не мога да повярвам… — Енгенит се засмя и тя видя в него нещо живо, което смяташе, че е откъснато от него завинаги през онзи ден на морския бряг.

— Била е заловена от Зимни номади. Те я взели със себе си заедно с един от моите инспектори, когото са държали като пленник.

— Тогава тя е тук, в града? — Джеруша видя как той неочаквано отправи поглед към ареста в участъка. — Къде е тя?

— Не е в килия, Мироу. — Джеруша се отдръпна от бюрото. — Доколкото зная, тя царува на Фестивала заедно с братовчед си Спаркс. Тя е Лятната кралица.

Той я погледна изненадан, както и Тор, която стоеше зад него. Но лицето му отново смени изражението си с нещо по-лично.

— По-добра кралица не би могло да се избере… Благодаря ти, Джеруша. — Той кимна.

— На мен? Аз нямам нищо общо с това.

— Ти имаш голяма заслуга за това… ти можеше да не допуснеш това да стане.

Джеруша почти се усмихна.

— Не. Мисля, че никой не можеше да я спре.

— Може би не. — Той също се усмихна. — Тогава тя е намерила братовчед си, Спаркс? След всичките тези години?

— И го изтръгна от Снежната кралица. Той беше Старбък.

— О, богове… — Лицето му стана безизразно. — Старбък? — Думата прозвуча така грозно в неговата уста. — И… Муун?

Тя кимна стиснала уста.

— Аз го зная. Познавам това момче преди Еъриенрод да го сграбчи в лапите си. Може би Муун е права, а може и да не е; кой може да каже? Не съм аз тази, която да съди, слава на боговете.

— Но ти си го пуснала да си отиде? Това не заличава стореното от него. Това не го променя! — Гласът му беше гневен.