Снежната кралица

„Значи и ти предпочиташ отмъщението пред справедливостта, ако раната е достатъчно дълбока, помисли си тя. Дори ти. Пък аз си мислех през всичките тези години, че си проклет светец.“ Не беше разочарована, а само облекчена, като разбра накрая, че дори той беше човек, който има право на човешки емоции и на човешки недостатъци.

— Зная, Мироу… И те също ще знаят. Най-добрият ден от техния живот ще застане между тях като отворен гроб, ще отнесе щастието им като пушек на погребална клада. — Тя видя как споменът за онова, което бе сторил Старбък на нимфите, се бори с неговите чувства към Муун.

Най-после той погледна надолу. Главата му трепна. Прие го.

— И Мироу, аз хванах истинския виновник… Еъриенрод, за нея говоря. Тя е тази, която го е натоварила с това. Тя се опита да завладее града като причини мор по Летните хора. Но Еъриенрод не успя. И днес на разсъмване настъпва неестественият край на нейното неестествено дълго царуване.

Енгенит отново вдигна глава.

— Тя се е опитала да стори това? Зимната кралица?

— Казах ти — тя беше. И ти казвам, че съм се погрижила виновните да си получат наказанието. Досега винаги съм изпълнявала обещанията си. — Освен едно, което обещах на себе си.

— Тогава отново ти дължа благодарност за справедливостта, която виждам, че си въздала. Истинска справедливост, не сляпа справедливост. — Той едва-едва се усмихна. — При последната ни среща, както при първата… Къде ще отидеш след това, Джеруша? Къде е новото ти назначение?

Джеруша се отмести рязко от бюрото.

— Изпращат ме на Биг Блю. — Тя закрачи неспокойно напред-назад, пъхнала ръце в ръкавите си.

Енгенит вдигна вежди, но Джеруша не каза нищо повече.

— Къде? На лагерите с вулканична лава, надявам се — каза той, като се опита неуместно да се пошегува.

— Да. — Тя се обърна към него вцепенена. — И какво, ако отида? Там ще отговарям за колониите на планетата.

— Какво? — Той се засмя стеснително, без да може да разбере дали това не бе шега в отговор на неговата.

— Не е шега — каза тя категорично.

Смехът му секна.

— Ти… да ръководиш такова място? — Той погледна към бюрото, като че ли очакваше от него отговор. — Толкова ниско ли оценяват Тийумат, че да смятат една наказателна колония като повишение?

— Не, Мироу. — Така оценяват мен. Тя сложи ръка на отличителните знаци върху яката си. — Би могъл да го наречеш случай на сляпа справедливост.

— Ти приемаш ли тази длъжност? — Той поглади мустаците си.

— Не. — Джеруша се намръщи. — Тя е безперспективна и обидна… — Тя пое дълбоко дъх.

— Не се ли оплака? В края на краищата ти си командир на полицията… — Той също се намръщи.

Сега беше неин ред да се засмее.

— За тях съм само една шега. — Тя поклати глава. — Или трябва да отида, където съм назначена, или да подам оставка.

— Тогава напусни.

— По дяволите, това е единственото, което мога да чуя от един мъж! Откажи се… откажи се… няма да можеш да се справиш! Да, но аз мога! Очаквах повече от теб, но трябваше да си го зная…

— Джеруша — извика той, като поклати глава, — в името на боговете! Не ме превръщай в неодушевен предмет.

— Тогава не се отнасяй по такъв начин с мен.

— Не искам да гледам как ти сама се наказваш! — Той притеснено размахваше големите си ръце.

— Тогава какво друго бих могла да върша? През целия си живот съм искала да свърша нещо… нещо, което си заслужава, нещо важно. Полицейската работа ми даде това. Може би не не беше всичко онова, което очаквах, че ще бъде… но кой може да ми даде всичко?

— Мислила ли си какво би могла да вършиш тук, което да си струва? — попита той, а думите му прозвучаха като сарказъм. Пъхна ръце в джобовете си.

— Вече си отговорих на този въпрос. — Тя се обърна. — След време може би ще ме преместят. И освен това, какво друго мога да върша? Нищо друго.

— Би могла да останеш тук — промърмори той една неопределена покана.

Тя поклати глава, като не посмя да погледне към него.

— И какво ще върша? Не съм създадена да бъда рибарска жена, Мироу. — Предложи ми нещо друго.

Но ако имаше друг отговор, той остана неизказан поради пристигането на двамата офицери, които тя бе повикала да дойдат. Те имаха в косите си конфети от Фестивала и малко измъчен израз на лицата си, но я поздравиха с нужното уважение.

Тя отговори на техния поздрав, после сложи в ред униформата и мислите си.

— Приведете се в приличен вид. Щом Мантагнийс пристигне заминаваме за церемонията на Промяната.

Те засияха при перспективата да заемат предни места на зрелището. Погледнаха крадешком към Тор Стархайкер, когато се отдалечаваха. Джеруша си спомни за нейното присъствие със закъсняло огорчение, но видя, че тя отново е заспала.

Мироу стоеше мрачен до нея с поглед, втренчен в пода.

— Ти ще присъстващ на… жертвоприношението? — Изглежда му беше трудно да възприеме това, което ставаше навън. — Смъртта на Зимната кралица.

Тя кимна, чувствайки се неудобно, въпреки че бе очаквала този момент толкова дълго. Смъртта на Зимната Кралица. Човешка жертва. Мои богове! И все пак Джеруша се чудеше защо публичната екзекуция на една жена, която заслужаваше това, трябва да изглежда по-ужасна от ежедневната смърт в мините, където беше назначена да отиде. Боговете знаеха, че едно общество, което може да извърши пълно преустройство само с две екзекуции, беше по-добро от много други.

— Това е последният ми официален акт като представител на Хийгемъни. Казано образно, ние връщаме на новата кралица ключовете на нейното кралство. — И наблюдаваме как Еъриенрод потъва, изпълнена със самосъжаление. Тя сведе нерешително очи. — Ще дойдеш ли, Мироу? Зная, че не е нещо, което ти желаеш да видиш… така че не ми е леко да те попитам.

Той пристъпи от крак на крак, все още свел надолу очи.

— Да, ще дойда. Ти си права — не е нещо, което някога съм мислил, че бих желал да видя. Но след като знам това, което сега зная за нея… Казват, че наблюдаването на смъртта на символите на стария ред действало като катарзис37, нещо, от което всички се нуждаят, за да изчистят грозното от живота си. Е, никога не съм мислил, че се нуждая от това… но може би не съм много по-добър от другите.

— Добре дошъл тогава — каза тя, без да се усмихне. — Ей сега ще се върна. — Тя отиде до бюрото си и взе пелерината и шлема си.

Когато се върна, намери Мантагнийс да чака високомерно в отговор на нейното повикване. Джеруша отговори на неговия поздрав с безразличие и му нареди да я замести в участъка.

Джеруша се спря до шейната и разбуди Тор.

— Събуди се, Зимна жено. Почти се зазори.

Тор стана, разтърквайки лицето си.

— Сега аз отивам на церемонията по Промяната — каза Джеруша дружелюбно. — Не зная дали ти би искала да присъстваш. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас. — Макар че не бих те укорила, ако искаш да я проспиш.

Тор поклати глава, протегна ръце. Очите й се проясниха.

— Аз… предполагам, че ще искам, в края на краищата. Не мога да остана тук вечно, нали? — Тя се изправи, обърна се към Полакс, който стоеше на същото място до нея. — Предпочитам да видя края на