— Аз съм Старбък! Не ми казвай, че вече си ме забравила, Еъриенрод. — Той хвана ръката й в желязна хватка. — Само пет години са минали. — Той извърна скритата си в черен шлем глава и тя можа да види очите му — безмилостни, земно-кафяви очи с дълги, тъмни мигли.
— Хеън! — промълви тя. — Не може да бъде… богове, не може да сте ми направили това! Ти сакато, мъртво същество — ти не може да си тук, аз не ти разрешавам! —
— Тях това не ги интересува. — Тя почувства усмивката му. — Те просто искат едно чуждоземно тяло за Бездната в морето. Те не се интересуват чие е това тяло. Защо трябва теб да те интересува?
— Къде е той? — попита тя обезумяла. — Къде е Спаркс? Какво сте му сторили?
— Значи ти наистина много го обичаш. — Прозвуча гласът на Хеън, стържещ като пила. — Толкова много, че желаеш той да сподели гроба с теб? — Той се засмя мрачно. — Но не достатъчно, за да го оставиш да живее без теб… или с твоето второ аз. Користолюбива до края! Аз изтъргувах мястото с него, Еъриенрод, защото той не те обича достатъчно, за да умре с теб… Аз те обичам. — Той сложи ръка на челото си. — Еъриенрод… ти ми принадлежиш, двамата сме еднакви. Спаркс е слаб човек. Той никога не е бил достатъчно мъж, за да те оцени.
Тя несъзнателно зарови ръце под пелерината си.
— Ако имах нож, Хеън, щях да те убия със собствените си ръце! —
— Разбра ли какво искам да кажа? — Той отново се засмя. — Кой друг освен мен би пожелал да бъде вечно с теб по този начин? Вече един път се опита да ме убиеш. Но не успя и сега аз ще получа моето желание, както и моето отмъщение. Сега ще те имам завинаги, само за себе си. И ако ти ме мразиш вечно за това, толкова по-добре. Както ти казваше, любов моя „завинаги е дълго време“.
Еъриенрод се уви в наметалото и затвори очи, за да не го гледа. Пеенето на сановниците не беше достатъчно да заглуши риданията и присмеха на тълпата.
— Не искаш ли да знаеш как постигнах това? Не искаш ли да знаеш кой ме посъветва? — Подигравателният смях на Хеън прозвуча като ехо от тълпата. Тя не му отговори, знаеше, че все пак той ще й каже. — Муун. Твоят клон, Еъриенрод, твоето друго аз. Тя го уреди… в края на краищата тя ти го отне. Тя е истински твой клон… никой не постига това, което желае, така както ти го правиш.
— Муун. — Еъриенрод стисна зъби и продължи да държи очите си затворени. За първи път я обхвана страх да не изгуби контрол над себе си на обществено място. Нищо, нищо освен това не би могло да я прекърши… И да знае, че последният удар не е нанесен от нея!
И това дефектно копие на нейната собствена душа не само се бе съпротивлявало на нейната воля, не само избягна нейното проклятие, но и си взе Спаркс обратно. И дори го замени с това… това… Тя отново погледна към Хеън. Еъриенрод долови морски полъх във въздуха. Сега бяха в долния град. Вече почти се виждаше краят на тяхната раздяла с живота.
Процесията достигна до крайния склон в началото на булеварда и тръгна надолу по широкия скат към пристанището. Вездесъщата човешка маса тук беше още по-плътно струпана, стена от тела, стена от гротескни лица на зверове. Наоколо вместо поздрав се надигнаха подигравки и ридания. Нахлу влажен и студен въздух от морето. Еъриенрод скришом потрепери, но гордостта прикриваше страха по лицето й.
В далечния край на кея тя видя трибуна, драпирана в червено, видя столове, наредени в редици, заети от чуждестранни сановници и влиятелни старейшини от Летни родове. На мястото, от което се виждаше най-добре, тя съгледа премиер-министъра и членовете на Съвета. Бяха без маски, като че ли беше под тяхното достойнство да участвуват в този езически ритуал. Видя пред тях надписа „Вече си тук!“. Беше го виждала половин дузина пъти, но едва сега го осмисли напълно.
Даде си сметка, че само тя и членовете на Съвета през всичките тези дълги години, през всичките тези Фестивали бяха останали непроменени като самия ритуал. Но този последен път ще бъде край за нея, край и на всичките й усилия да се освободи от тях, докато те и системата, която символизираха, щяха да продължат вечно. Ръцете й стиснаха меката тъкан на наметалото.
Най-после тя видя Лятната кралица. Стоеше на кея на празното пространство между естрадата, украсена в червено, а под нея се плискаше черната вода. Маската й беше истинско произведение на изкуството, което предизвика неволно възхищение в сърцето на Еъриенрод.
Хеън стоеше мълчалив до нея. Тя се чудеше за какво ли си мисли, като гледа чакащия елит на неговия собствен свят и очакващото море. По дяволите, Хеън. Еъриенрод искаше той да съжалява сега за самоубийствения импулс, да почувства, макар и част от отчаянието и съжалението, което изпитваше тя, застанала тук, в руините на амбициите на нейния живот.
Каретата продължи напред, дотам, докъдето бе възможно в откритото пространство покрай кея. Ескортът от нейните сановници започна да се движи по-бавно и накрая спря. Те обиколиха три пъти около нея, хвърляйки чуждестранни жертвоприношения в каретата, като пееха своята последна песен за сбогуване със Зимата. Най-накрая те й се поклониха и тя можа да чуе техните последни вопли и ридания сред виковете на тълпата. После започнаха да се отдалечават в редици покрай каретата. Докато минаваха за последен път някой докосна с устни края на нейното наметало. Други дръзнаха да се докоснат до ръката й — някои от по-старите, по-верните последователи от столетие и половина — и тяхната тъга я докосна внезапно, неочаквано и дълбоко.
Тяхното място беше заето от Летни хора, също маскирани, които пееха хвалебствен химн на идващите златни дни. Те също обиколиха три пъти около нея и хвърлиха в каретата свои жертвоприношения: примитивни огърлици от мидени черупки и камък, оцветени рибешки мехури, вейки от повехнали растения.
Когато завършиха песента си, над чакащата тълпа настана гробна тишина. Еъриенрод можеше ясно да чува скърцането на местещите се съоръжения за акостиране. Видя голямото чуждоземно струпване на кораби, които покриваха водната повърхност. Карбънкъл се мержелееше над тях като приближаваща буря, но тук, в този край на долната структура на града, тя можеше да вижда отвъд неговата сянка, навън през откритото сиво-зелено море.
Пред нея застана маската на Лятната кралица.
— Ваше величество. — Лятната кралица се поклони и Еъриенрод си спомни, че все още беше кралица, до своята смърт. — Вие дойдохте. — Гласът беше несигурен и странно познат.
Тя кимна царствена и надменна, овладяла себе си — единственото нещо, над което все още имаше власт.
— Да — отговори тя, като си спомни отговора според ритуала. — Аз дойдох, за да бъда сменена. Аз съм олицетворение на Морето. Зимата изкара своя сезон… снегът се разтопява върху лицето на Морето и от него се раждат нежни дъждове. — Гласът й прозвуча тайнствено и тържествено. Ритуалът беше записан на скрити камери и се предаваше по екраните в целия град.
— Лятото следва Зимата, както нощта следва деня — отвърна Лятната кралица. — Морето се присъединява към Земята. Половинките, взети заедно, нравят едно цяло. Кой може да ги раздели? Кой може да отрече мястото им и времето им, когато то дойде? Те са родени от сила, по-голяма от всяка сила тук — техният ритуал е универсален! — Лятната кралица вдигна ръце към тълпата.
Еъриенрод леко трепна. Тя никога не беше казвала този последен ред, никога не бе го чувала по-рано. Тълпата промърмори. Почувства как някакво безпокойство премина през нея.
