Снежната кралица

света, Поли, друг няма да има. И ако не го видя, може би няма да повярвам.

— Довиждане, Тор. — Гласът на робота прозвуча по-слаб и по-сух от този, който бе запомнила Джеруша. — Сбогом!

— Довиждане, Поли. — Устата й, макар и с труд, отново се раздвижи. — Няма да те забравя. Повярвай ми.

— Вярвам ти, Тор. — Полицейският робот вдигна ръка, като имитираше сбогуване.

— Сбогом, момче. — Тя бавно се отдалечи.

54

Еъриенрод зае мястото си върху дебелата постелка от бели кожи в церемониалната карета, която имаше форма на кораб и беше разположена в двора на двореца. Тя спокойно приемаше своята роля в ритуала със съвършен самоконтрол, с кралска осанка, поддържана почти сто и петдесет години. Подвикванията и подигравките на насъбралите се около нея Летни хора бяха неизбежни като смъртта. Тяхната възторжена погребална песен напомняше стръвното стенание на Бездната, под която лежеше морето и чакаше поредното жертвоприношение. Най-после неговият глад щеше да бъде задоволен.

Старбък вече седеше между посребрените кожи, като фигура, издялана от обсидиан, с маска и с дворцово облекло. Тя беше изненадана, като го видя тук преди нея. Както винаги си нетърпелив, любов моя. Не мислех, че и за това ще бъдеш нетърпелив. Защото аз не съм. Аз не съм.

— Добро утро, Старбък. Надявам се, че си спал добре.

Той обърна очи настрана, когато тя се опита да го погледне, и не каза нищо.

— Значи никога няма да ми простиш? Вечността е безкрайно време, Спаркс. Тя е нашето завинаги, И завинаги е дотогава, докато сме заедно. — Тя постави любовно ръка върху раменете му и почувства как той се разтърси и потрепери. Почувства раменете му през тъканта на дрехата по-широки, отколкото си ги спомняше. Мое момче, с мъжка сила… и слабост. Поне ще бъдем заедно, вечно млади. Някога беше вярвала, че по-скоро ще умре, отколкото да живее в един свят, в който ще трябва да бъде бедна, болна, стара…

Ескортът от Зимни сановници се събра около каретата. Всички бяха облечени в бяло и носеха бели маски, които наподобяваха техните фамилни тотеми. Половин дузина от тях избраха да теглят каретата и застанаха пред нея. Останалите, всеки от които носеше някакъв ценен чуждоземен предмет, образуваха около нея кръг, за да запазят Еъриенрод поне отчасти от погледите и хулите на Летните хора. Тяхното унизително положение, техният робски труд беше едновременно и чест, и самоизтезание.

Тя оправи драперията на своето древно наметало от пера, сливащо се с бялото на кожите. Беше същото наметало, което носеше при всички церемонии, онова, което бе носила при всеки дуел на Старбък цели сто и петдесет години. Под него беше облякла проста бяла рокля. Бяла — цветът на Зимата и на траура, Косата й падаше свободно по раменете като воал, украсена с диаманти и сапфири. Не носеше маска — нека целият свят да бъде сигурен, че тя наистина е Снежната кралица.

Аз съм Снежната кралица. Тя наблюдаваше богато украсените градски къщи на аристокрацията, покрай които минаваше за последен път. Представяше си колко голи ще изглеждат те без чуждоземната елегантност. Спомни си колко много кралски служби беше дала на сервилните аристократи, повечето от които бяха пажове в нейния дворец през годините. Дори и днес. Тя огледа свитата си, която запя погребална песен в нейна чест сред виковете на тълпата. Една малобройна маскирана почетна гвардия, почти толкова стара, колкото самата нея — макар че никой от тях не беше така запазен — вървеше от двете й страни. Тези гвардейци-ветерани многократно бяха доказвали своята лоялност и тя винаги ги беше награждавала. Другите бяха остарели и изгонени извън града. Еъриенрод знаеше, че днес те искрено я съжаляват, като всички плачещи, жалещи Зимни хора, тъгуващи главно за себе си. Но това беше човешко. Между тях нямаше нито един, за когото тя истински да съжалява. Много от тях бе уважавала, но към никого не бе изпитвала истинска човешка топлота. Имаше само един, когото истински обичаше и който не я беше изоставил. Тя постави ръка върху покритото с пелерина коляно на Старбък. Той я отмести, преди Еъриенрод да успее да я задържи. Но миг по-късно, сякаш да се извини, неговата ръка се плъзна по гърба й, под наметалото и обгърна кръста й. Тя се усмихна. В следващия миг в кожите зад нея тупна една рибешка глава, хвърлена от тълпата.

Бяха стигнали до края на Лабиринта. Наистина ли е толкова малък този град? Тя погледна отрупаните с боклуци улички, задръстени от тълпата. Всичко това виждаше за последен път… всичко имаше нещо общо с първия път. Всеки образ бе така съвършен и свеж като разходка по пресен сняг. Първият и последният път бяха еднакви и нямаха нищо общо с безбройните минавания между тях.

Първият и последният път повтаряха нещата в буквален смисъл: фестивалните тълпи, суматохата, изоставените полупразни сгради. Но първия път тя бе видяла Карбънкъл в края на царуването на Лятото, когато дойде тук с нейното семейство на първия Фестивал преди сто години, за да види връщането на чуждоземците и избирането на новата кралица. Макар че произхождаше от благородно Зимно семейство, тя израсна в края на Лятото, което я правеше почти толкова нецивилизована, колкото самите Летни хора. Всички чуждоземни артефакти, с които сега беше свикнала толкова много, тогава изглеждаха странни й чудесни на онова местно момиче.

Тя бе изучила много бързо ползата от подаръците, които чуждоземците бяха донесли на този свят — непознатата магия на техниката, непознатите обичаи, непознатите пороци. Бе научила също какво искаха в замяна покровителствените господари от нейния свят и от самата нея. И тя започна да се учи мъчително как да взема, без да дава, как да отстъпва, без да се предава, как да изстисква кръв от камък. Беше взела първия си Старбък, чиито чуждоземни черти вече не можеше да си спомни, чието истинско име отдавна бе забравила. След него имаше дузина други, докато намери единствения…

И през цялото това време бе наблюдавала как Карбънкъл се превръща в процъфтяващо звездно летище. Година след година продължаваше да научава все повече за вселената и за себе си. Десет човешки живота едва ли биха й стигнали да научи всичко това. А тя го постигна за по-малко от два. И най- после бе разбрала, че този свят беше едно продължение на нея, безсмъртен но начин, който никое човешко тяло не може да постигне. Тя изготви планове да предаде това знание в наследство, когато нейното царуване свърши, да продължи този свят и той да учи и расте и след нея.

Но не успя. Не успя да се задържи като решаващ фактор в бъдещето на Тийумат; не успя да изпълни променения от самата нея план за направляване на бъдещето; не успя да задържи Муун, а Муун беше последната й надежда… И междувременно някак си бе загубила перспективата относно собственото си бъдеще. Някога бе живяла живота на Летните хора, но това беше много отдавна. Дори не можеше да си представи отново да живее като варварка.

Някога беше вярвала, че Муун, нейният клон, ще се превъплъти в нея, че тя ще отиде с готовност на саможертва. Ще изпълни традиционната роля до край и смъртта ще бъде последното изживяване на едно тяло. Тогава нямаше да съжалява, че напуска живота, защото животът, такъв какъвто го знаеше, щеше да престане да я интересува.

Но след като загуби Муун и вместо нея намери Спаркс, започна да гради нови планове, в основата на които лежеше самата тя. Бе забравила, че тя и нейният любовник рано или късно ще остареят и трудно ще могат да поддържат жива Зимата и нейното наследство. Не, не бе забравила — беше пренебрегнала първоначалния план, защото по-голямата цел и по-големият шанс на личното й безсмъртие го бяха изместили.

Но сега… сега тя се беше провалила цялостно, напълно. Краят й беше тук, в тази зора, завинаги. Щеше да стане само още една от безбройните забравени кралици, които са живели и умрели забравени. А тя не беше готова да умре по този начин! Не… не, без да остави своето наследство на бъдещето! По дяволите всички, по дяволите проклетите чуждоземци, които провалиха нейните планове за бъдещето, за да съхранят себе си. По дяволите жалката глупост на Летните хора, тези присмехулни, вонящи, малоумни хора, които весело празнуват своето пречистване… Тя се огледа настрани с безсилна ярост.

— Какво има, Еъриенрод? Разбра ли най-после, че това е краят?

Замръзна, с поглед, втренчен в Старбък.

— Кой си ти? — прошепна тя, а гласът й отекна в главата й, надвил крещенето на тълпата. — Кой си ти? Ти не си Старбък! — Тя се освободи от прегръдката му. Спаркс… О,