Снежната кралица

Спаркс кимна, бавно се откъсна от Муун и отиде до баща си. Муун видя как Сирас го прегърна, преди да излезе на шумната уличка, и почувства, че сърцето я заболя. Палу Тийон затвори вратата и погледна безизразно към Спаркс.

Той се насили да я погледне в очите.

— Аз ти казах какво зная за Сорс, ако това искаш да знаеш. Нали, за да ме пуснеш да си вървя… това е всичко, което искаш? — повтори той, сякаш наистина не вярваше.

Тя кимна, но лицето й беше напрегнато.

— Виж, командир… — Той затвори очи. — Не зная защо правиш това… Но искам да знаеш, че съжалявам… — Той продължи: — Зная, че това няма да промени нищо, дори няма никакво значение. Но аз… съжалявам!

— Това означава нещо, Даунтрейдър. — Палу Тийон погледна към Муун. — Във всеки случай едно нещо мога да сторя за вас двамата — каза тя рязко. После отиде до другия край на стаята и погледна с любопитство грозния геометричен циферблат на стенния часовник. Муун я наблюдаваше скептично, когато тя го хвърли на пода и го стъпка. Усмихна се и потри ръце. — Ако сте мразили това място безпричинно — това беше причината: инфразвуков предавател, скрит в часовника. — Тя отиде до Муун, хвана я здраво за ръката, сякаш се страхуваше, че може да изчезне. — Може да има и други, които да не зная. Е, Муун. Ти постигна всичко, заради което дойде тук. След като Спаркс направи своите показания за мен, вие двамата преставате да съществувате. Това ще бъде краят на проблема, който ми създадохте… Ще ми се да вярвам, че сега вие ще можете да решите собствените си проблеми. — Тя мина покрай тях и отиде в задните стаи на апартамента.

— Какво искаше да каже? — Спаркс се обърна назад.

Муун поклати глава, но не го погледна.

— Предполагам, че имаше предвид всичко случило се през последните години и всичко, което ще се случи след Промяната. — Тя погледна към маската на Лятната кралица.

— Какво е това? — Той проследи погледа й.

— Маската на Лятната кралица. — Тя почувства как той настръхна и се отдръпна.

— Ти? Ти си я спечелила? — Гласът му загрубя. — Не! Не би могла… не би могла да я спечелиш, освен ако не си действала с измама!

Муун видя образа на Еъриенрод в очите му.

— Аз я спечелих, защото бях предопределена за това! Аз трябваше да я спечеля… и не за себе си!

— Предполагам, че си го сторила за Тийумат! Тя също винаги казваше това. — Той стоеше далеч от нея.

— Аз съм сибила, Спаркс, затова я спечелих! Да, аз съм загрижена за съдбата на Тийумат… Еъриенрод също. Тя е видяла много от онова, което е бил този свят, и повече от всеки друг желае да спре това… защото е загрижена за себе си. Това не може да се отрече.

Спаркс рязко наведе глава. Муун почувства в гърдите си болка.

Палу Тийон се върна в стаята, носейки униформата си, мина покрай тях и излезе, без да каже нищо. Вратата се затвори зад нея, като ги изолира от празненството навън.

— Спаркс, моля те, повярвай, че това е правилно. Кралицата е част от нещо много по-голямо много по- важно от теб и от мен. Сега не мога да ти го обясня… — Тя знаеше, за съжаление, че той никога не трябва да узнае — той винаги е бил противник на сибилската способност, която я ръководи. — Но ние трябва да спрем чуждоземната експлоатация на Тийумат. Когато бях на друг свят, на Кареумов, срещнах една сибила. Научих, че на всички светове от Старата империя има сибили. Единствената причина за тяхното съществувание е да помогнат световете да се възстановят и отново да получат знание. Аз мога да отговоря на всеки въпрос. — Тя видя как очите му се разшириха. — И докато бях на Кареумов, започнах да виждам онова, което ти винаги си виждал в прогреса и в техниката на чуждоземните. Те разбират толкова много… те не се страхуват от никаква болест или от счупени кости, или от раждане. Твоята майка нямаше да умре… Ние също имаме право да живеем така, не би имало никакви сибили на този свят.

Тя видя в очите му копнеж по онова, което бе видяла и което той никога няма да види. Но Спаркс само каза:

— Нашите хора и така са щастливи. Ако те се стремят към власт и желаят да постигнат онова, което нямат, ще завършат като Зимните. Като нас.

— Какво не е наред с нас? — Тя поклати глава. — Ние са нуждаем от знание, ние искаме нашето право на живот. Това е всичко. Чуждоземните искат да мислим, че е грешно да бъдем недоволни от онова, което имаме. Промяната не е лошо нещо, тя е живот. Нищо не е само добро или само лошо. Дори и Карбънкъл. Това е като морето, с неговите приливи и отливи… Всъщност досега ние нямахме никакъв избор. Нимфите дори нямат правото да живеят. — А те трябва да живеят… те са ключ към всичко.

Спаркс се намръщи.

— Добре, ти си доказала своето твърдение! Някой трябва да се опита да промени това. Но защо ние? — Ръката му стисна медала. — Ти знаеш… моят… баща каза, че може да ни изведе от Тийумат. Той може да ни уреди да отидем на Кареумов. Ще бъде толкова лесно…

— На Кареумов не сме им нужни. Ние сме нужни тук. — Кареумов, Пазара на Крадците, нощното небе. Ще бъде толкова лесно. Дори ако можем да засеем семената тук, никога няма да видим крайната жетва, никога няма да научим, дали сме загубили или спечелили… — Това, което ние дължим, можем да го платим само тук. — Гласът й стана тъжен.

— Някои неща никога не могат да се изплатят. — Спаркс отиде до прозореца. Муун видя, че някой отвън махна с ръка. — И ако трябва да останем тук, в Карбънкъл, в двореца… — Той млъкна. — Не зная дали бихме могли да издържим това, Муун. Аз не мога да започна отново на същото място, където бях…

— Погледни хората отсреща — настоя тя. — Това е маскената нощ… нощта на прехода. Никой не е това, което е бил или което ще бъде… ние не сме нищо, нашият потенциал е безкраен. Казват, че маските свалят от нас нашите грехове, правят ни свободни да забравим, дават ни възможност за нов живот.

Тя застана зад него.

— След тази нощ нищо няма да е същото. Дори и Карбънкъл. Тук ще дойдат Летните хора, а с тях и бъдещето. Ще бъде нов свят, не света на Еъриенрод. — Но той също ще бъде неин, винаги ще бъде. Тя знаеше това, но не го каза. — И аз ти обещавам, че никога няма да стъпиш отново в двореца. — И аз никога няма да кажа никому защо.

Той я погледна изненадан. На лицето му се изписа облекчение. Но пак въздъхна, почувствал дистанцията помежду им.

— Това не е необходимо. Трябва ми време… време да забравя… Може би цял един човешки живот няма да му стигне. — Той отново се обърна към прозореца.

Муун погледна навън към улицата. Образът на тълпата се размаза като масло, разлято върху водна повърхност. Тук никога не вали. Трябва да вали… тук никога няма дъги.

— Ще почакам… — каза тя, като изяждаше думите, стараейки се да не се задави с тях. — Но няма да е дълго. — Тя намери ръката му, стисна я. — Тази вечер съм длъжна да съм щастлива. — Устата й трепна. — Това трябва да бъде нашият Фестивал, споменът от него трябва да носим вечно. И ние що го запомним. Искаш ли да излезем навън и да се веселим така, както сме длъжни да го направим? Може би ако опитаме, ще направим тази вечер такава, каквато вечно ще я помним.

Той кимна. На устните му се появи колеблива усмивка.

— Можем да опитаме.

— Но най-напред трябва да кажа на един човек довиждане. — Тя прехапа устни.

— Кой? — Спаркс проследи нейния поглед.

— Един… чуждоземец. Един полицейски инспектор. С него избягах от номадите. Сега е в болница.

— Полицай? — Той се опита да възстанови предишния тон на гласа си. — Тогава той е повече от полицай — той е приятел.

— Повече от обикновен приятел — каза тя тихо, погледна го, чакаше го да проумее.

— Повече от… — Неочаквано той се намръщи, лицето му почервеня. — Как можа! — Гласът му секна като отсечен. — Как можа… Как можа? Ние…

Тя погледна надолу.

— Бях се изгубила в бурята и той беше моята котва. И аз бях неговата. Когато някой те обича повече,