— Казвам, че ще живее! — изръмжа старата вещица. — Той иска да умре… погледнете го! Един човек, който не се страхува да умре, е луд, а убийството на луд носи нещастие. — Тя се ухили насреща му подигравателно.
Гъндалийну почувства фаталистичната му вцепененост да се усилва и най-накрая разбра, че няма да получи почетна смърт. Щяха да го направят техен роб…
— Не, мръсни животни! — Той се хвърли към старата жена. — Убий ме, проклета вещице! Аз няма да…
Тя инстинктивно вдигна тръбата на факлата и го удари по лицето с нея. Гъндалийну падна назад в една снежна преспа, кръвта гореше по лицето му, в главата му пулсираше болка. Тълпата се отдалечи от него. Чу старата жена да разпорежда нещо, но не можа да разбере какво. Не го интересуваше, нищо не го интересуваше.
— Ето… сложи си ръкавиците, глупако. — Тинейджърката се беше навела над него и размахваше ръкавиците пред лицето му. Той се отдръпна назад, загреба шепа сняг и го натъпка в устата си.
— Полицай! — Този път в лицето му бе пъхнат парализиращият револвер. — Полицайче, по-добре ме послушай! — Тя хвърли ръкавиците върху корема му.
Гъндалийну бавно ги сложи върху безчувствените си пръсти. Мисълта да бъде парализиран му бе непоносима. Трябваше да се държи с достойнство, докато се намери начин да се измъкне от този кошмар… някакъв начин, какъвто и да е.
Нещо падна на шлема му, плъзна се но лицето му като змия и спря върху шията му. Той погледна и се сепна, а примката се затегна около гърлото му. Момичето се засмя, като видя израза на лицето му. Тя държеше въжето отпуснато и стоеше арогантно разкрачена пред него.
— Добро момче. Мама казва, че й трябват ръцете ти, но останалото ще взема аз. — Тя сложи дървените очила на очите си, които закриха половината от тясното й, топчесто лице. — Любимо домашно животно. — Тя отново се, засмя и изведнъж дръпна въжето. — Хайде, полицай! И по-бързо!
Гъндалийну се изправи на крака и като залиташе, тръгна към близката шейна. Добре разбираше, че макар и останал жив, той вече бе мъртъв, защото в този момент бе сложен край на неговия свят.
27
Муун гледаше над тапицираната седалка на Елзевир и като се опираше на страничното й облегало, се мъчеше да надникне през челното стъкло на ЛБ. Пред погледа й Тийумат приличаше на изгряваща луна, но беше безкрайно по-красив в нейните очи. У дома… пристигаше у дома. Трудно й беше да повярва, че времето не се е променило, че ще намери всичко, каквото е било преди. Но дори да не окажеше в същия свят, който бе загубила, тя знаеше, че ще намери своя път.
— Екраните зелени ли са?
— Да.
Муун слушаше тихите въпроси на Елзевир и монотонните отговори на Силки. Навлизането в атмосферата на Тийумат не беше нито толкова болезнено, нито толкова ужасяващо, както излизането от нея. Това пътуване извън Тийумат сега й изглеждаше като че ли извършено от някой друг. Сега нищо не можеше да тръгне в погрешна посока, нищо
Елзевир се свърза по радиото с недоверчивия Енгенит, преди да излязат от орбита, и научи, че той не може да ги посрещне в залива Шотоувър. Беше загубил летателния си апарат преди пет години, след тяхното последно неуспешно приземяване. Този път ще трябва да поемат по-голям риск и да се насочат към неговата плантация на брега, южно от Карбънкъл. Нямаше друг, на който Елзевир би могла да повери тяхното тайно приземяване.
Елзевир бе започнала… да повяхва. Това бе единствената дума, която Муун можеше да използува за едва забележимата промяна у Елзевир след преминаването им през портата. Опита се да разбере какво й е, но Елзевир отказа да й отговори и с очарователна нежност се затвори в себе си, без да допусне Муун.
Муун се чувстваше наранена и озадачена, докато в екраните на кораба не започнаха да доминират Близнаците. И тогава най-после тя разбра, че Елзевир очакваше това: готвеше се за края, който ще дойде с новото начало на Муун.
Пелена от облаци закриваше от погледа им морето, докато слизаха все по-надолу и по-надолу, гмуркайки се през сапфирените горни слоеве на атмосферата. Скоро… скоро ще се измъкнат от облаците, скоро ще видят целта, дългата начупена линия на западния бряг, където се намираше плантацията на Енгенит… ще видят Карбънкъл.
Светкавица от синьо-бяла светлина раздра небето пред тях и ослепи Муун. Металният търбух се разтърси, зъбите й затракаха. Тя изхленчи в почуда: бяха атакувани!
— Богове! — Извика Елзевир с глас, който изразяваше по-скоро гняв, отколкото отчаяние. — Засечени сме. Никога няма да…
Около тях се чу друга експлозия, последвана от миг тишина. Наруши я радиотелефона:
— Предайте се или ще бъдете унищожени. Държим ви на прицел. Нямате никакви шансове. Загубвате… — Третата експлозия не позволи да се чуе какво бяха загубили, както и въпроса, който изкрещя Муун. Четвъртият взрив показа, че не им остава много време. Таблото с контролни уреди изпращя и този звук отекна във вцепенените им сетива.
— Прекъсване на енергията! — Тя чу гласа на Елзевир. Думите едва достигнаха до съзнанието й през алармения сигнал, който чуваше. Кабината потъна в мрак. Мигащите очи на Муун различиха светлината на въздуха отвън. Безкрайното синьо и бяло на небето бяха заличени, когато се гмурнаха през облаците. Тя се хвана за седалката, броеше всеки удар на сърцето си и разбираше все по-ясно, че е жива.
Изскочиха от облаците така рязко, както бяха навлезли. Най-после тя видя морето да се вълнува под тях. Върху широкото стъкло падаха дъждовни капки и като сълзи размазваха образа на вълните и небето. Все още бяха живи. ЛБ се промуши през електрическата дъга като камък, плъзнал се в безкраен вир. Елзевир и Силки работеха мълчаливо на пулта за управление. Муун също мълчеше — единственото, с което можеше да помогне.
— Сега, Силки, включвай аварийната система…
Опушено-сивият конус над Муун неочаквано отхвръкна и заглуши тревожния глас на Елзевир. Пред тях се откри величествената гледка на издигащата се морска повърхност, ледено-бяла и стоманено-сива. Муун се оказа притисната към седалката като от балон, изпълващ се с въздух, лежеше неспокойна, неспособна да се съпротивлява. След цяла вечност от очакване падащата метална сфера се вряза в стоманеносивата повърхност на морето.
След една друга кратка вечност конусът се сви и опушеният търбух се повдигна. Муун свали предпазните колани, измъкна се напред и застана между седалките. Сивият екран все още проблясваше над седалката на Силки. Той тръсна глава и се огледа объркан. Далече пред тях морето се разбиваше в пристанището с яростен грохот. Под краката им се олюляваше корпусът на ЛБ, а воят на разярената вода ехтеше около тях.
Муун изведнъж погледна лицето на Елзевир. Изплашена до смърт, тя нямаше сили да отмести погледа си от него.
По бледата горна устна на Елзевир се стичаше струйка кръв. Елзевир погледна нагоре и опря глава на облегалката.
— Няма нищо, мила моя… само малко кръв от носа… трябва да предам своето съобщение. Енгенит идва. — Тя затвори очи и задиша учестено, сякаш тежките ръце на гравитацията още не я бяха пуснали. Седеше неподвижна, не правеше опит дори пръста си да повдигне, сякаш разполагаше с всичкото време на света.
Муун я докосна нежно по рамото.
— Приземихме се, Елзевир. Ти ни спаси. Всичко свърши.
— Да? — Изненада изпълни виолетово-сините й очи. Елзевир погледна учудено нагоре към нещо, което се виждаше. — Толкова ми е студено. — Спазъм сви мускулите на лицето й.
И изведнъж очите й застинаха безизразни.
— Елзи! Елзи! — Муун я хвана за рамото и я разтърси, но тя не реагира. — Силки!… — Муун се обърна
