Бяха променили начина на живот на кареумовци с угнетяващо старание; една превзета, префинена и бездушна имитация на начин на живот, който тя намираше за непонятен и непривлекателен. Патината на нейните собствени ценности почти не я променяха.
Тази стая беше свързана с мрачни спомени… част от нейното бреме, от нейното наказание. Тя би могла да отвърне на удара, да изчисти този мавзолей от болезнени реликви и да ги замени с нови и живи неща… можеше дори напълно да се отърве от него, да се върне в нейния стар, тесен апартамент в Лабиринта. Но винаги, когато свършваше дневната си работа, се връщаше тук и отново не правеше нищо. Защото какъв беше смисълът? Беше безполезно, безнадеждно…
Джеруша се изправи и отпусна надолу ръце. Наклони глава, така че качулката на кафтана да падне върху лицето й. Шпионите на кралицата, очите на кралицата бяха навсякъде, тя беше сигурна в това. Чувстваше техните нечисти ръце навсякъде, където отидеше; във всичко, което вършеше. В стария си апартамент беше свободна да бъде човек, свободна да бъде личност, да живее според наследените традиции, свободна, ако иска дори да се съблече гола, така както можеше да върши това на нейния собствен свят, така както правеха хората от нейния свят от столетия. Но тук тя винаги беше изложена на присмех от страна на кралицата, не смееше да изложи себе си, физически или душевно, на невидимото презрение на бялата вещица.
Тя вдигна падналия на пода диктофон, погледна с невиждащ поглед наръчника по спектрален анализ, който се мъчеше да изучи от цяла седмица… две седмици… вечно. Никога не бе обичала фантастиката. Всеки ден чуваше твърде много лъжи на улицата, не можеше да търпи хора, които преживяваха от това. Вече не можеше да се концентрира върху фактите, но все още не можеше да си позволи да ги захвърли и да се отдаде на фантазии… така както правеше Б.З.; така лесно, без чувство на вина. Но да бъдеш кареумовец-техник, означаваше все пак да живееш в света на фантазията, там, където всеки знаеше мястото си. Там, където животът беше подчинен на съвършен ред… само че този път редът беше нарушен, а хаосът, който чакаше отвън, напираше да го разруши.
Тя си представи как патрулният летателен апарат се изпарява, как две души се отделят от тази белоснежна равнина в… какво? Вечност, предверие към ада, безкраен цикъл на прераждане? Кой би могъл да вярва в някаква религия, след като имаше толкова много и всички претендираха, че представят единствената истина, а всяка истина бе различна? Имаше един единствен път, по който тя би могла някога да опознае себе си… и една част от нейния собствен дух вече бе преминала по него, беше заминала с Боутман, с нейния единствен приятел в целия този свят на врагове. Нейния единствен приятел…
А сега?
— Ало? Ало? — Дори и през смущенията тя разбра, че гласът не беше онзи, който искаше да чуе.
— Ало! — Тя наведе глава до говорителя, гласът й прогърмя през стаята. — Тук командир Палу Тийон. Обаждам се от Кареумов. Искам да говоря с Енгенит.
— Какво?… Не, не е тук, командир… излезе с кораба си.
— Кога ще се върне?
— Не зная. Не каза… ще оставите ли съобщение?
Тя затвори телефона с юмрук. Отдалечи се от стената разярена. Никакво съобщение.
Джеруша мина през стаята, отиде до масичката, взе любимата си раковина и опипа с пръсти сатенено- рубинените й извивки. Пръстите й се събраха над едно рогче и го счупиха. После счупиха и друго, и трето. Рогчетата падаха без шум върху килима. Джеруша тихо хленчеше, като че ли чупеше собствените си пръсти.
29
— Всичко, което правим, засяга всекиго.
— Зная… — Муун вървеше до Енгенит надолу по хълма, покрит от солената трева, която се олюляваше от вятъра като струни на арфа под сградата на плантацията. Самата къща се намираше оттатък, зад изсъхналите хълмове. Обветрените камъни и избелелите от солта дъски на къщата бяха част от тази земя, така…
И все пак тя се беше променила, беше остаряла в момента, когато бе видяла светлината на живота да изчезва от очите на Елзевир. Смъртта я бе отминала… но смъртта не бе изчезнала. Ако тя не бе предизвикала съзнателно смъртта, тази смърт на Елзевир нямаше да тежи на съвестта й. „Ако Елзевир не ме бе върнала на Тийумат, тя и сега щеше да е жива. Ако бях останала с нея на Кареумов, тя щеше да е щастлива“. Неочаквано вместо Елзевир, тя видя Спаркс.
— Но ти не беше. — Енгенит гледаше към нея, подкрепяше я с коравата си ръка по стръмния склон. — И като знае, че ги си нещастна, и тя щеше да е нещастна. Ние не можем да прекараме пълноценно живота си, ако сме излъгали някого. Това е невъзможно. Човек трябва да бъде честен към себе си. Тя знаеше това, иначе ти нямаше да бъдеш сега тук. Беше неизбежно. Смъртта е неизбежна, колкото и да я отричаме. — Тя повдигна рязко глава към него, видя колко много го бе разстроила нейната скръб; отмести поглед.
Енгенит поклати глава.
— След смъртта на Т.Дж. тя се промени. Баща ми винаги казваше, че тя е жена, която може да принадлежи само на един мъж. За добро или за лошо. — Той пъхна ръце в джобовете си и се загледа на север, към бреговата линия, където в премрежените от бяла мараня далечини лежеше Карбънкъл. — Муун, всяко нещо засяга всекиго. Ако не бях научил тази истина през дългия си живот, все едно че нищо нямаше да съм научил. Никога не приемай цялото доверие… или цялата вина. Ти няма за какво да се