Защо я послушах? Джеруша седеше неподвижна, подпряна на лакът върху ниската кушетка. Имаше усещането, че обвити в памук вейки пълзят неумолимо от дланта й към китката, от китката към рамото. Винаги, когато влезеше тук, сякаш я обземаше някаква парализа, която унищожаваше способността й да действа, да реагира, да съществува, да мисли. Тя гледаше как се движи секундната стрелка по стерилния циферблат на часовника, вграден в кристала на стерилната геометрична форма от празни полици, обхванали като паяжина далечната стена на стаята. О-о, богове, как й беше опротивяла гледката на тази стая, всеки безжизнен сантиметър от нея… Беше точно такава, както при заминаването на Лускед, същата фасада, отделяща нейните обитатели от вечната реалност на града, който ги заобикаляше.

Бяха променили начина на живот на кареумовци с угнетяващо старание; една превзета, префинена и бездушна имитация на начин на живот, който тя намираше за непонятен и непривлекателен. Патината на нейните собствени ценности почти не я променяха.

Тази стая беше свързана с мрачни спомени… част от нейното бреме, от нейното наказание. Тя би могла да отвърне на удара, да изчисти този мавзолей от болезнени реликви и да ги замени с нови и живи неща… можеше дори напълно да се отърве от него, да се върне в нейния стар, тесен апартамент в Лабиринта. Но винаги, когато свършваше дневната си работа, се връщаше тук и отново не правеше нищо. Защото какъв беше смисълът? Беше безполезно, безнадеждно… безнадеждно… Тя вдигна сключените си ръце до устата и стисна силно устни. Те те наблюдават, престани…

Джеруша се изправи и отпусна надолу ръце. Наклони глава, така че качулката на кафтана да падне върху лицето й. Шпионите на кралицата, очите на кралицата бяха навсякъде, тя беше сигурна в това. Чувстваше техните нечисти ръце навсякъде, където отидеше; във всичко, което вършеше. В стария си апартамент беше свободна да бъде човек, свободна да бъде личност, да живее според наследените традиции, свободна, ако иска дори да се съблече гола, така както можеше да върши това на нейния собствен свят, така както правеха хората от нейния свят от столетия. Но тук тя винаги беше изложена на присмех от страна на кралицата, не смееше да изложи себе си, физически или душевно, на невидимото презрение на бялата вещица.

Тя вдигна падналия на пода диктофон, погледна с невиждащ поглед наръчника по спектрален анализ, който се мъчеше да изучи от цяла седмица… две седмици… вечно. Никога не бе обичала фантастиката. Всеки ден чуваше твърде много лъжи на улицата, не можеше да търпи хора, които преживяваха от това. Вече не можеше да се концентрира върху фактите, но все още не можеше да си позволи да ги захвърли и да се отдаде на фантазии… така както правеше Б.З.; така лесно, без чувство на вина. Но да бъдеш кареумовец-техник, означаваше все пак да живееш в света на фантазията, там, където всеки знаеше мястото си. Там, където животът беше подчинен на съвършен ред… само че този път редът беше нарушен, а хаосът, който чакаше отвън, напираше да го разруши.

Тя си представи как патрулният летателен апарат се изпарява, как две души се отделят от тази белоснежна равнина в… какво? Вечност, предверие към ада, безкраен цикъл на прераждане? Кой би могъл да вярва в някаква религия, след като имаше толкова много и всички претендираха, че представят единствената истина, а всяка истина бе различна? Имаше един единствен път, по който тя би могла някога да опознае себе си… и една част от нейния собствен дух вече бе преминала по него, беше заминала с Боутман, с нейния единствен приятел в целия този свят на врагове. Нейния единствен приятел… Защо, по дяволите, я послушах? Защо оставих онези шишета на рафта? Тя стана, диктофонът отново падна незабелязано от скута й на пода. Направи една стъпка към вратата, после спря, а тялото й настръхна от нерешителност. Мотивация, Джеруша, мислеше си тя отчаяно. Аз бях тази, която искаше да остави шишетата. Иначе тя никога нямаше да ме накара да променя решението си. Мускулите й се отпуснаха и тя се свлече там, където стоеше. От умора чувстваше цялото си тяло като обвито в памук. Но аз не мога да спя тук! Нямаше спасение, не беше останало убежище, никой…

Енгенит… О-о, богове, още ли си ми приятел? Спокойствието на къщата при плантацията изпълни вътрешното й зрение. За последен път беше там преди една година. И двамата съзнателно се бяха отделили от нестабилните и изкуствени връзки на редките посещения, когато нейната депресия се задълбочи, когато светът й се ограничи само в нея и около нея. Тя си каза, че не желае той да вижда каква злобна кучка бе станала… и въпреки това, в същото време незаслужено бе започнала да го мрази за това, че той не може да види колко много се нуждае тя от неговата закрила.

А сега? Да… сега. Какъв беше този мазохизъм, който я накара да се зазида в собствен гроб? Тя отиде до радиотелефона, набра кода, извика от паметта си един номер, после още един и още един и включи радиото за връзка. Джеруша отмерваше секундите, като почукваше с върховете на пръстите си по бялата, твърда повърхност на стената, докато най-после един глас, изкривен от радиоинтерференции, отговори на нейното повикване. Дявол да го вземе, това място! Атмосферни смущения. Винаги атмосферни смущения.

— Ало? Ало? — Дори и през смущенията тя разбра, че гласът не беше онзи, който искаше да чуе.

— Ало! — Тя наведе глава до говорителя, гласът й прогърмя през стаята. — Тук командир Палу Тийон. Обаждам се от Кареумов. Искам да говоря с Енгенит.

— Какво?… Не, не е тук, командир… излезе с кораба си.

— Кога ще се върне?

— Не зная. Не каза… ще оставите ли съобщение?

Тя затвори телефона с юмрук. Отдалечи се от стената разярена. Никакво съобщение.

Джеруша мина през стаята, отиде до масичката, взе любимата си раковина и опипа с пръсти сатенено- рубинените й извивки. Пръстите й се събраха над едно рогче и го счупиха. После счупиха и друго, и трето. Рогчетата падаха без шум върху килима. Джеруша тихо хленчеше, като че ли чупеше собствените си пръсти.

29

— Всичко, което правим, засяга всекиго.

— Зная… — Муун вървеше до Енгенит надолу по хълма, покрит от солената трева, която се олюляваше от вятъра като струни на арфа под сградата на плантацията. Самата къща се намираше оттатък, зад изсъхналите хълмове. Обветрените камъни и избелелите от солта дъски на къщата бяха част от тази земя, така… така както бе и самата я. Муун меланхолично изучаваше с крайчеца на окото си профила на Енгенит и си спомняше колко странен й се бе сторил, когато го видя за пръв път, преди пет години… Вярно беше, тя виждаше промяната върху лицето му за тези пет години, но не виждаше промяна в своето лице.

И все пак тя се беше променила, беше остаряла в момента, когато бе видяла светлината на живота да изчезва от очите на Елзевир. Смъртта я бе отминала… но смъртта не бе изчезнала. Ако тя не бе предизвикала съзнателно смъртта, тази смърт на Елзевир нямаше да тежи на съвестта й. „Ако Елзевир не ме бе върнала на Тийумат, тя и сега щеше да е жива. Ако бях останала с нея на Кареумов, тя щеше да е щастлива“. Неочаквано вместо Елзевир, тя видя Спаркс. Сънищата на никого нямат такова значение, както моите. Муун примигна срещу вятъра.

— Но ти не беше. — Енгенит гледаше към нея, подкрепяше я с коравата си ръка по стръмния склон. — И като знае, че ги си нещастна, и тя щеше да е нещастна. Ние не можем да прекараме пълноценно живота си, ако сме излъгали някого. Това е невъзможно. Човек трябва да бъде честен към себе си. Тя знаеше това, иначе ти нямаше да бъдеш сега тук. Беше неизбежно. Смъртта е неизбежна, колкото и да я отричаме. — Тя повдигна рязко глава към него, видя колко много го бе разстроила нейната скръб; отмести поглед.

Енгенит поклати глава.

— След смъртта на Т.Дж. тя се промени. Баща ми винаги казваше, че тя е жена, която може да принадлежи само на един мъж. За добро или за лошо. — Той пъхна ръце в джобовете си и се загледа на север, към бреговата линия, където в премрежените от бяла мараня далечини лежеше Карбънкъл. — Муун, всяко нещо засяга всекиго. Ако не бях научил тази истина през дългия си живот, все едно че нищо нямаше да съм научил. Никога не приемай цялото доверие… или цялата вина. Ти няма за какво да се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату