назад… — Тя не е… Елзи! — извика тя умоляващо.
Силки я отмести в тясното пространство между седалките. Той пресегна студените си като змия пръсти на сиво-зелената му ръка и докосна още топлото лице на Елзевир. Но тя не реагира на това докосване, само продължи да гледа втренчено, докато плоските сиви пипала на Силки не затвориха завинаги очите й.
— Мъртва.
ЛБ се надигаше и спускаше и така нарушаваше тяхното равновесие. Муун гледаше смутено как водата се плискаше в краката й, защитени от летателен костюм. Морската вода нахлуваше в кабината.
— Мъртва? — Тя поклати глава. — Не, не е! Тя не е мъртва. Елзи! Елзи, водата ни залива! Събуди се! — Тя разтърси отпуснатото й, безжизнено тяло. Пипалата на Силки обгърнаха ръцете й и я отместиха безцеремонно.
— Мъртва! — Никога не бе виждала очите на Силки толкова бистри и дълбоки. Той натисна една поредица от светлинни символи на пулта, после каза:
— Люкът се отвори. Потъваме. Излизай, върви… — Той я тласна към изхода. Муун нагази до колене във вода по пътеката между седалките.
— Не! Тя не е мъртва. Не може да е мъртва. Ние не можем да я оставим. — Муун се хвана за една седалка.
— Върви! — Силки я бутна и тя отново тръгна към изхода. Препъна се, падна: заля я вълна. Изправи се задъхана, солта изгаряше очите й. Отвори входната врата, спря се на прага, обърна се да хвърли последен поглед. Видя Силки, коленичил до Елзевир да скланя глава на рамото й в знак на почит и последно сбогом.
После се изправи и настигна Муун.
— Навън! — Пипалата отново се обвиха около ръката й я задърпаха навън.
Тя пусна дръжката на вратата, неспособна да се съпротивлява и закрачи след него. Видя люкът да зее, да поглъща морето като удавник…
— Шлемът ми! Ще потъна… — Тя се върна във вътрешната кабина, но дълбоката вече до кръста вода притисна ръцете й към тялото и я повдигна. Направи опит да се изправи, да изплува. Задави се, когато студената отичаща се вода я заля до шия. ЛБ се наклони, повдигнат от вълните на мъртвото течение, наклони водните потоци назад към люка и я понесе заедно с тях. Тя блъсна главата си в ръба на люка, а в следващия миг ЛБ я изхвърли в морето.
Викът на Муун угасна, щом водата я покри. Тя риташе с крака да излезе на повърхността, където, едва поела въздух, носените от вятъра дъжд и сняг я притиснаха отново към водата. Горещи и студени тръпки я раздираха под грубите й дрехи.
— Силки! — Изкрещя тя името му, но то бе отнесено от вятъра като вик на нимфа.
И изведнъж покритото с пяна туловище на Силки се появи до нея. Той й помогна да се задържи над водата. Муун усети, че се опитва да свали летателния й костюм.
— Не! — Тя сграбчи с нокти хлъзгавите му пипала, но те се измъкнаха като змиорки. — Не! Ще замръзна! — Главата й изчезна под водата, после отново се показа. — Аз не мога да живея… без това! — извика тя, макар да знаеше добре, че и с костюма няма да оцелее.
Най-после Силки свали костюма й, придържайки я над водата. В далечината между издигащите се водни талази тя виждаше потъващия ЛБ.
След неопределено време тя забеляза, че вихрушката отминава. Небето изсуши своите сълзи и загуби своя гняв. Бушуващата ярост изчезна от лицето на морето. Слънцето приветливо се показа през разкъсаните облаци. Силки все още я придържаше здраво отзад. Тялото й се сгърчи от конвулсии. Нямаше сили да приказва, но Силки я подкрепяше с безмълвната сигурност на собственото си присъствие. Тя почувства неговия чуждоземен произход повече от когато и да било, но това вече нямаше никакво значение.
Трябваше да му каже да я пусне, да пести силите си, нямаше никаква надежда, че Енгенит ще ги открие навреме. Беше толкова уморена, толкова болезнено уморена. Последните няколко седмици, прекарани в чуждия свят, бяха само един сън. Тя беше тийуматанка, Летен човек, и си спомняше със смътно отчаяние онова, което всеки Летен човек знаеше от рождение: в неговия по-голям промисъл, животът, на мъжа или на жената, не бе по-важен от живота на най-малкото раче, което пълзеше по морското дъно…
Нещо изскочи от морската повърхност под тях и изпрати пръски студена вода в лицето на Муун. Тя изстена, когато ръцете на Силки я стегнаха през гърдите, после погледна през покритите си с ледени висулки мигли и видя едно блестящо лице на ивици. Две, после още три нечовешки лица се показаха на повърхността, най-напред зад нея, после до нея и застинали на повърхността шамандури. Мозъкът й бавно се размърда като мехурче, идващо от глъбините:
Те я заобиколиха и настойчиво я подбутваха с ципестите си плавници. Умът й не можеше да проумее какво искаха от нея. Но тя знаеше с едно безусловно доверие, наследено още от детските й години, че те бяха деца на богинята, които идваха да я спасят.
— С-с-с-Силки — тя накъсваше думите между тракащите си зъби, — пусни ме…
Той я пусна и тя потъна под морската повърхност. Но преди да успее да реагира, нимфите отново я издигнаха нагоре. Обвити в ципа плавници я обхванаха като венчелистчета на цвете и я повдигнаха във въздуха. Положиха я по корем върху меките, широки гърди на една нимфа, която почиваше върху водата. Муун лежеше слисана, поддържана малко над плискащата се повърхност на морето. Нимфата я обгърна в плавниците си като мъничко дете и я затопли с тялото си. После започна монотонно да пее с ритъма морето. Прекалено изтощена, за да се чуди, Муун положи глава на сребърните гърди, сложи ръце под тялото си и чувстваше как тази безсловесна песен прониква в нейното изтръпнало тяло. Силки и две други нимфи бяха някъде наблизо, но сега тя не мислеше за тях, не си спомняше нищо за миналото или бъдещето. Цялото й същество беше концентрирано върху настоящия момент.
Колко дълго продължи това плуване в прегръдките на нимфата, тя никога не узна, нито пък имаше желание да узнае. Слънцето пресече небосвода и се претърколи надолу за среща с морето. Дълга сянка на кораб се появи преди далечното буботене на неговите двигатели да достигне до тях.
— Муун! Муун! Муун! — Силки произнасяше нейното име и обвиваше мокри пипала около шията й, като се мъчеше да я накара да чуе.
— Муун… чуваш ли ме?
— Не… — Беше повече протест срещу нарушаването на спокойствието на забравата, отколкото отговор на повикване. Светът представляваше безформен плуващ акварел…
Нещо разтвори устните й и топла, гъста течност се изля в устата й, потече по гърлото й като огнено масло. Тя изскимтя от удоволствие и отрицание, почувства как акварелът замръзва, придобива очертания, каквито нямаше в избледнялата й памет — освен лицето, надвесено над нея, лицето от миналото и настоящето в един единствен образ.
— М… М… Мироу?
— Да — отговори образът с безкрайно облекчение. — Тя идва на себе си, Силки. Тя ме позна. — Зад него тя видя Силки, търпеливо приведен, да я наблюдава с кръглото си немигащо око като корабен илюминатор.
— К… къде? — Тя преглътна конвулсивно лютиво-сладкия сироп, който Енгенит отново поднесе до устните й. Нейното треперещо тяло бе увито в топли одеяла.
— На моя кораб. Най-после сте в безопасност, благодарение на боговете.
— У до… дома? — Миналото и настоящето отново се сляха в едно.
— На моята плантация, в сигурно пристанище. Ти прекара достатъчно време в ходене по звездния път, достатъчно време в ръцете на Морето-Майка, дете на нимфа… почти цял човешки живот. — Той отметна мократа коса от челото й. — Сега е време да се радваш на твърдата земя.
— Ел… Елзи. — Думата преряза гърлото й като бръснач.
— Зная. Сега не можеш нищо да направиш за нея. Трябва само да почиваш, за да се възстановиш. — Гласът му отново се загуби в безкрайността.
28
Джеруша напусна празните стаи на градската си къща, остави на масата недоядени хляба и плодовете
