застана до него и го заплю. Слюнката се залепи униформеното му палто. Гъндалийну я гледаше как замръзва. Той вдигна глава. Усещаше как студът гори дробовете му, съзнаваше, че току-що върху него бе плюл варварин, един нещастник, който не бе достоен да се докосне до най-ниско стоящия неквалифициран на Кареумов.
Той се хвана за скалата и като се опираше по нея несръчно и вдървено, успя да се изправи. Изкрещя, разтреперан от гняв:
— Вие сте арестувани за убийство и грабеж. Трябва да ме върнете на звездното летище, за да ви връча обвиненията. — Като чу думите си, той почти не можа да повярва, че ги бе казал.
Една стара жена го гледаше недоумяващо и избухна в неприличен, обвит в снежен облак смях, като обгърна с ръце корема си. Останалите бандити започнаха да го заобикалят.
— Чувате ли го този? — Старицата навря вдървената си от артрит лапа в лицето на Гъндалийну. — Чувате ли какво казва за нас този сополив чужденец с тъмна кожа? Той мисли, че ние сме арестувани! Какво ще кажете за това? — Тя отново махна с ръка.
— Аз мисля, че е луд — ухили се един от мъжете. Гъндалийну мислеше, че има трима мъже и още една жена, предположи, че тинейджърът беше също жена, но не беше сигурен. Този проклет свят обърна надолу с главата поведението на цивилизованите светове до там, че той вече не можеше да съди за нищо по известните му стандарти.
Едно нещо обаче разбираше ясно — че няма да може да се измъкне жив. Следващата жертва щеше да бъде той. Това го зашемети; той натисна с гръб скалата за подкрепа. Гъндалийну виждаше как те свалят дървените си очила, за да го виждат по-добре, и в техните присвити очи не виждаше милост. Един от тях забоде пръст в ръкава на палтото му. Гъндалийну отхвърли ръката му.
— Какво ще правим с този, а? — Тийнейджърът избута с лакът един от мъжете до него, за да може да вижда по-добре.
— Ще ми го дадете ли? О-о, дай ми го, мама! — Револверът отново се насочи към него. Той разбра, че тинейджърът говореше на старата жена. — Да си попълня колекцията.
Гъндалийну си представи собствената си глава, набучена на кол, като парче месо в някоя мрачна костница-фризер. В стомаха му отново се събра бучка. Той притисна език до зъбите си.
— Млъкни, пикльо — изкрещя старата вещица. Момичето-тинейджър направи физиономия зад гърба й.
— Аз казвам да го убием сега, шаман — обади се друга жена. — Да го убием по жесток начин. Тогава другите чужденци няма да смеят повече да идват тук.
— Ако ме убиете, те няма да престанат да идват, докато не ви намерят! — Гъндалийну пристъпи напред и видя как два ножа изскочиха от скрити ножници. — Вие няма да можете да убиете един полицейски инспектор, без да останете ненаказани. Те няма да спрат, докато не ви намерят. — Той знаеше, че говори това само за собствено успокоение. Почувства неубедителността на лъжливите думи, знаеше, че другите също я почувстваха. Започна да трепери.
— А кой някога ще разбере какво се е случило? — Старата вещица отново се ухили, зъбите й бяха бели като сняг. Той се питаше нелепо дали не бяха изкуствени. — Ние можем да хвърлим трупа ти в някоя пукнатина и ледът ще смели костите ти. Дори всичките ти богове никога няма да могат да те намерят! — Изведнъж тя вдигна предмета, който висеше отстрани на кръста й, и го мушна в него в гърдите, избута го обратно към скалата и изсумтя: — Ти си мислиш, че можеш да ни преследваш на собствената ни територия, чужденецо? Аз съм Майката. Земята е моят любовник, скалите, птиците и животните са ми деца. Те ми говорят, аз разбирам техния език. — Умопомрачение превърна очите й в порцеланови топчета. — Те ми казват как да ловя ловеца. И те желаят жертва, желаят приношение.
Гъндалийну погледна дългата, светла метална тръба, която го прикова към ледената скала и преди очите му отново да се замъглят, разпозна в нея полицейска електронна факла. Той стоеше с достойнство и с усилие на волята контролираше реакциите си, когато старата вещица бавно се отдалечи. Другите също тръгнаха след нея, извън обсега на отражение на електронния лъч. Оставиха го сам в кръга от светещ сняг. Устата го болеше, дробовете му се разкъсваха от студения въздух. Сега всяко поемане на въздух можеше да бъде последно, но в ума си той не виждаше никакви сцени от живота, никакви дълбоки откровения от универсална истина… в този последен миг не чувстваше нищо. Въобще нямаше нищо.
Старата жена повдигна тръбата и натисна спусъка. Гъндалийну се олюля, но изстрел не последва. Навреме отвори очи и видя как жената натисна отново и отново спусъка, без да има резултат. Тя гневно промърмори нещо и разтърси тръбата. Ругатни от разочарование се чуха и от кръга на злобната тълпа свидетели.
Той пристъпи напред неуверено, протегна ръце.
— Дай… позволи ми да я поправя.
В избелелите й сини очи се изписа учудване. Тя дръпна тръбата към себе си.
Гъндалийну стоеше търпеливо с протегнати ръце и обърнати нагоре длани.
— Блокирала е. Случва се от време навреме. Ако ми я дадеш, ще мога да ти я поправя.
Тя се намръщи, но после изражението й леко се промени и тя кимна с глава. Сега той видя, че към него се насочиха два револвера: разбра, че не ще може да се спаси с бягство. Тя пъхна тръбата в ръцете му.
— Поправи я тогава, щом толкова ти се иска да умреш. — Тонът й подсказваше, че според нея той е полудял. Гъндалийну се запита дали наистина не е така.
Той коленичи, наведе се напред и усети хапещия студ на снега през плата на крачолите. Подпря на хълбок тръбата, свали ръкавиците си и развърза чантичката с инструменти, прикрепена към колана му. Измъкна една тънка като косъм намагнетизирана пръчка, пъхна я в отвора в основата на дръжката на факлата и със спокойна увереност започна да пробва скритите механизми. Докато работеше, изпотените му ръце залепваха по метала, но той не забелязваше. Като опипваше с пръсти, най-после Гъндалийну достигна до критичното място, където две отделни части се бяха слепили. Той ги изтегли внимателно, доволен, че проблемът се оказа такъв, какъвто очакваше. Чудеше се защо си прави труда с цялата тази работа. Подаде факлата на старата жена, като я погледна безизразно в очите.
— Това беше. Не трябва да крадете играчките ни, щом не знаете как да ги поправяте.
Тя дръпна факлата и заедно с нея смъкна част от кожата на ръцете му. Той се намръщи, но ръцете му вече бяха станали безчувствени. Като лицето му, като мозъка му. Гъндалийну стана и ръкавиците му паднаха в снега. Най-после беше показал превъзходството си пред тези диваци, най-после можеше да умре достойно, убит от едно превъзходно оръжие.
Този път обаче тя не насочи факлата към него. Обърна се и се прицели в една купчина храсти под скалата. Натисна спусъка. Гъндалийну чу електрическото щракване на лъча и малка експлозия, след което храстите пламнаха. Около него се чуха викове на одобрение и жаждата за смърт отново обхвана жестоките, безмилостни лица.
Старата вещица се дотътри към него с факлата в ръка.
— Ти свърши добра работа, чужденецо — излая тя без никакъв признак на човечност.
С ъгъла на очите си наблюдаваше горящите храсти.
— Аз съм кареумовец. Мога със затворени очи да поправя всяка апаратура. Това е, което ни различава от животните.
— И ти ще умреш като всеки от нас, чужденецо! Наистина ли искаш да умреш?
— Готов съм да умра. — Той се изправи, сякаш цялото му тяло принадлежеше на някой друг.
Тя повдигна факлата, а ръцете й затрепериха в усилие да я държи. Постави пръст на спусъка и погледна към него в очакване да падне на крака и да моли пощада. Той обаче бе готов да умре, отколкото да им достави това удоволствие.
Всред нетърпеливата тълпа се чуха гласове: „Убий го! Убий го!“ Той погледна разсеяно към тълпата и видя на лицето на тинейджърката изражение, което му се стори особено.
— Не! — Старата жена свали тръбата и се усмихна злобно. — Не, няма да го убиваме. Ще го оставим жив. Той може да поправя оръжията, които крадем от звездното летище.
— Той е опасен, шаман! — извика един мъж разгневен. — Не ни е нужен.
