Снежната кралица

Гъндалийну стана, а в очите му се появи загриженост.

— Командир… ако ви трябва някой, който да ви подкрепи докато ме няма, обърнете се към Кре Вьо. Малко е твърдоглав, но смята, че вие се опитвате честно да си вършите работата.

— Така ли? — възкликна изненадано тя. Кре Вьо беше офицер-ветеран и един от последните, от когото тя очакваше да прояви и най-малка готовност да я приеме. — Благодаря ти, Б.З. Това ще помогне. — Тя отново се усмихна, макар и малко напрегната.

Той кимна.

— Е, мисля, че е най-добре да си приготвя дрехите, командир. Грижете се за себе си, мадам.

— И ти се грижи, Б.З. — Тя вдигна ръка в отговор на неговия поздрав и го проследи с поглед. Изведнъж я обхвана болезнено предчувствие, че го вижда за последен път. Спри го! Нима искаш да му се случи нещо? Тя бръкна в джоба си за йеста, докато се връщаше към бюрото си. Апаратът за локална връзка зазвъня и тя вдигна слушалката с трепереща ръка.

25

Еъриенрод седеше търпеливо сложила ръце върху изпъстрения с жили мрамор на бюрото й, докато последните местни и чуждоземни просители излагаха своите жалби. Тя слушаше с половин ухо един местен жител — умик от Саматан. Тя владееше отлично езика на умик, както и стотица други езици и диалекти, но й доставяше удоволствие да заставя чуждоземците да говорят на нейния език, когато идваха в двореца с някаква жалба.

Търговецът изреждаше транспортните си разходи и печалби, а на нея й се струваше, че постепенно става невидим. Тя гледаше през него към безкрайната верига от оплаквания.

Колко? Внезапно съжали, че не ги бе преброила. Това щеше да й даде представа за миналото, чувство за абсолютното. С времето всичко избледняваше, покриваше се с прахта на забравата, превръщаше се в петно, в нещо незначително и безсмислено. Поне веднъж да види пред себе си чуждоземец, който да не гледа на нея като на жена, а да види в нея монарха, варварина, държавния глава!

— … времето за транспорт. Това значи, че не мога да постигна голяма печалба от солите, поради което не мога да предложа, а само…

— Корекция, господин търговец. — Тя се наведе над бюрото. — Времето за транспорт оттук до Тсие-пун е всъщност с пет месеца по-кратко, отколкото твърдиш, което те поставя точно в синхрон с техния цикъл. Това прави пратките от нашите манганови соли до Тсие-пун изключително рентабилни.

Търговецът провеси устни. Еъриенрод се усмихна язвително и извади диска с изложението от четящото устройство. Тя го плъзна по мраморната плоча и дискът падна в протегнатите ръце на търговеца. Само веднъж имаха възможността да се явят при нея с надеждата, че ще намерят пред себе си една наивна и слаба жена; тази грешка никога повече не се повтаряше.

— Може би е по-добре сега да си отидеш и да дойдеш отново, когато имаш по-точни данни.

— Ваше величество, аз… — Той наведе глава. Не смееше да я погледне в очите. — Разбира се, вие сте права, беше глупаво да не догледам. Просто не мога да разбера как съм допуснал такава грешка.

Тя отново се усмихна, този път без следа от милост.

— Когато видиш толкова много грешки, колкото мен, господин търговец, ще се научиш да не грешиш. — Тя мислено отправи поглед към далечното начало, когато се препъваше във всяка „грешка“, която чуждоземците изпречваха пред нея, когато трябваше да се консултира със своя Старбък за всяко решение. Но с месеците, годините и десетилетията бе видяла цената на своите грешки. Уроците, които научи от тези грешки, тя не забрави никога. — Е, след като видях грешката в твоите изчисления, аз съм склонна да направя компромис и да подпиша транспортните и търговски споразумения. Всъщност — тя изчака той да я погледне в очакване на всяка нейна дума — като си помисля, виждам, че бих могла дори да разширя малко твоя бизнес. Взаимноизгодно, разбира се. Познавам един търговец, който има малък запас от ледопра, която смята да изпрати за Самат. — Но само като последно средство. — Както знаеш, цената на ледопрата на Тсие-пун ще се вдигне. — Той също знае това, но не знае, че си пристигнал. — Срещу приемлива комисионна аз съм готова да го убедя, че ти си готов да вземеш от него ледопрата.

Алчност и съмнение пробегнаха по лицето на търговеца.

— Не съм сигурен, че имам достатъчно товарни стабилизатори за такъв мек и чуплив товар, ваше величество.

— Ще имаш, ако оставиш компютъризираната библиотечна система, която караш за Тсие-пун, тук, на Тийумат.

Той отвори уста от изненада.

— Как, вие… искам да кажа, това ще бъде… ъх, противозаконно.

Толкова по-основателно е този ресурс да остане тук, където наистина е нужен.

— Инцидент. Недоглеждане. Непрекъснато се случва при транспортирането на стоки през галактиката. Случвало ти се е и по-рано, сигурна съм. — На лицето му се прокрадна израз, който показваше, че е права.

Той не отговори, но в дълбоките му тъмни очи се появи тревога.

Да, зная всичко за теб… слушала съм отзиви за теб сто и петдесет години.

— Ледопрата е далеч по-рентабилен товар. А когато пристигнеш в Тсие-пун и грешката се открие, ще бъде много късно, за да може да се направи нещо. Портата ще бъде затворена. Виждаш колко просто е всичко. Печалбата е единственото, което има значение, нали? — Печалба срещу знание: стока, която не може да се купи с пари. Тя вътрешно се усмихна на тайното знание, което бе натрупала през дългите години от всички подобни сделки, тайно натрупване на техника и информация за идните гладни години.

Търговецът кимна, очите му все още шареха по ъглите на стаята.

— Да, ваше величество. Щом казвате.

— Тогава ще се погрижа това да се уреди. Можеш да си вървиш.

Той излезе, без да каже дума повече. Еъриенрод погледна надолу и продиктува няколко бележки в настолния диктофон.

Когато вдигна глава, видя Старбък да стои на входа. Очите му излъчваха нескрито възхищение.

— Разбирам… Е, това ли е всичко? — Еъриенрод се облегна назад в тапицирания стол, заслушана в неговата въздишка.

— Това ли е всичко? — Старбък се засмя огорчен. — Прекарах един безкраен ден на булеварда, скъсах си задника за твое удоволствие. Не ти ли осигурявам достатъчно слухове? Тази кучка, полицайката, няма ли достатъчно проблеми, за да й създавам други? Не е ли…

— Беше време, знаеш това добре, когато при такъв въпрос щях да те изхвърля моментално. — Еъриенрод се наведе напред и подпря брадичка на ръцете си. — Беше време, когато Спаркс Даунтрейдър сияеше, щом се усмихна, и трепереше като лист, ако се намръщя. Ако кажех: „Това ли е всичко?“, щеше да падне на колене и да ме моли да му възложа друга задача, всякаква задача, която би ме направила щастлива. — Тя нацупи устни, но думите й, остри като бръснач, я уязвиха безмилостно.

— А ти му се присмиваше, че е мухльо. — Старбък постави предизвикателно ръце на кръста. Тя не му отвърна, остави думите й да свършат своята работа. Миг по-късно той свали ръце и сведе надолу очи. — Аз съм такъв, какъвто ти ме желаеше — каза той тихо, почти беззвучно. — Съжалявам, ако не ти харесвам.

Да… и аз съм такава. Някога тя изпитваше топлината на забравеното Лято само като го погледнеше, докато я държеше в обятията си. Но той бе забравил Лятото и тя не видя нищо от миналото в неговите променящи се зелени очи. Там се виждаше само нейното отражение: Снежната кралица. Вечната Зима. Защо винаги трябва да съм толкова строга към тях? Винаги прекалено строга… изпрати ми някой, когото да не мога да съсипя.

— Съжаляваш ли? Съжаляваш ли, че стана това… че позволи да стана Старбък? Не можах ли да се