Снежната кралица

затвор сякаш беше прояден от дървояди, от шрапнели от най-старата експлозия при раждането на вселената, от безбройните трупове на умиращи звезди. С подходящи знания и инструменти един звезден кораб можеше да скача като мисъл от един ъгъл на известното пространство към друг.

Дори и звездните кораби на Старата империя, които са пътували със свръхсветлинна скорост, е трябвало да използуват тази порта, защото не са можели директно да пресекат за един миг междузвездните разстояния. Сега, когато най-близкият известен източник, необходим за техните звездни двигатели, е открит в една слънчева система на хиляди светлинни години от Кареумов, кареумовските кораби все още не можеха да преминат директно тези разстояния дори за седмици и месеци. Те ще могат да сторят отново това, само когато се върнат екипажите, които Кареумов е изпратил до тази система, за да създадат и докарат звездния двигател, а заедно с него и новото хилядолетие.

Въпреки цялата радиация, която валеше от черната дупка върху екрана пред нея, Муун не можеше да зърне нищо, понеже светлината, която попадаше върху черната дупка, никога не се връщаше обратно. Ослепителният блясък, който тя видя, представляваше един замръзнал образ на границата на възприемане на тази вселена. Всичко, което някога бе влязло в тази порта — кораби, прах, същества — бяха останали завинаги в червеното петно на хоризонта на времето, а ехото на отчаянието се носеше през електромагнитния спектър, за да се повтаря вечно.

Муун повтори като молитва всичко, което бе научила. Тя вярваше, че сибилите представляват универсална истина, вярваше в умението и мъдростта на старата империя, вярваше, че мястото на небитието не е земя на смъртта, че не е по-страшно от безжизнените кътчета на компютърната памет.

Тя беше предопределена да направи това. Нямаше порта, през която да не може да се премине, нямаше бездна от пространство или време, която да не може да бъде преодоляна, нямаше пропасти от неразбиране или вяра, през които тя да не може да постигне своята цел. Тя концентрира погледа си върху образа на екрана, погълна го в съзнанието си. Най-после Муун произнесе думата, която й беше толкова позната и странна: Вход…

И всичко потъна в тъмнина.

Няма друг анализ. Вик на сибила. Краят на транса достигна до нея отдалеч, издигайки се на златни крила през един спирален тунел, а другият му край плуваше в тъмнина. Гласът продължи да се чува. Той издаваше звуци, които не можеха да се съчетаят в никакво значение: ту пронизителна, ту слаба безсмислена песен. Муун вдигна ръка до устните си и едва тогава се увери, че ръцете й могат да се движат. Притисна лицето си, изненадана от усещането за тишина. Тя схвана неговата жестока сила, натоварила мускулите и сухожилията при нейното преминаване… при тяхното преминаване. Трансът бе завършил!

Тя отвори очи жадуваща, копнееща, умираща за светлина. И светлината я възнагради с кресчендото на яркостта, която заля ретината на очите й. Муун изкрещя от радост и болка. Тя погледна през пръсти, обляна в сълзи, и видя лицето на Силки да виси пред нея като в изкривено огледало.

— Силки! — Нямаше никакъв пашкул, който да ги разделя. — Мислех, че ти може би си Смъртта… — Тя го докосна, наслаждавайки се на собствената си реалност. Там, в тъмните пространства на небитието, тя отново бе изпаднала в състояние на халюцинация, както по-рано, обзета от най-първични страхове. Лишена от всичките си сетива, тялото й сякаш бе останало празно и Смъртта отново бе дошла при нея в един сън от дълбока тъмнина и я бе попитала: — Кой владее твоето тяло, плът и кръв? И тя бе прошепнала: Ти. — Кой е по-силен от живота, волята, надеждата и любовта? — Ти!

А кой е по-силен от мен?

С разтреперен глас: — Аз.

И Смъртта се отмести и я пусна да премине.

Обратно през тунела, извън времето, сред светлината на деня.

— Аз! — Тя се смееше радостно. — Погледни ме! Аз… аз, аз! — Пипалата на Силки сграбчиха лостовете на пулта за управление, тъй като тя бе нарушила крехкото равновесие. — Аз съм сибила!

— Да, мила моя… — чу се гласът на Елзевир зад нея. Муун вдигна очи. Елзевир почиваше, излязла извън пашкула си, без да може свободно да се движи. — Ти отново намери своя път. Толкова се радвам.

Муун престана да се усмихва, когато долови колко слаб е гласът на Елзевир.

— Елзи? — Муун и Силки се изправиха като несръчни плувци, отблъснаха се от стабилизирания панел и спряха над пулта за управление, над главата на Елзевир. — Елзи, добре ли си? — Тя се пресегна със свободната си ръка.

— Да, да… чувствам се отлично. — Елзевир беше със затворени очи, но докато говореше, изпод клепките й бликнаха топли струйки сълзи. Тя отмести ръката на Муун грубо. И Муун не можеше да каже дали сълзите й бяха от болка или от гордост. — Ти започна да се справяш благодарение на собствения си кураж. Сега аз трябва да събера кураж и да се погрижа да завършиш онова, което започна. — Тя отвори очи и ги избърса, сякаш излизаше от транс.

Муун гледаше надолу през морето от въздух, встрани от екрана, където сега пред тях нямаше никаква порта, а само рубинена светлина от хиляди и хиляди звезди на родното небе, небето на Тийумат. — Сега най-лошото е зад нас, Елзи. Всичко друго ще бъде лесно.

Но Елзевир не отговори, а Силки я гледаше и мълчеше.

24

— Б.З., не ми се щеше да ти възлагам тази задача, но повече не мога да я отлагам. — Джеруша гледаше бялата стена, единственото, което се изправяше пред погледа й. Затворено в контейнер. Затворено в контейнер…

— Няма нищо, командир. — Гъндалийну седеше чинно на стола за посетители. Деликатността в гласа му сгряваше гърба й. — Ако трябва да съм искрен, напускането за малко на Карбънкъл дори ми е приятно. Някои залагат твърде много на „кръшкачите“… ще бъде истинска отмора да подишам чист въздух, дори ако белите ми дробове малко ме позаболят. — Той се усмихна, когато Джеруша се обърна към него. — Те не ме тревожат, командир. Зная, че изпълнявам задължението си… пък и зная кой използува личната некомпетентност като извинение, за да уронва престижа ви. — Той се намръщи в знак на неодобрение. — Трябва обаче да призная, че общуването с изостанали особи се отразява лошо.

Тя се усмихна.

— Ти заслужаваш почивка, Б.З. Боговете са ми свидетели, че е чисто губене на време да се гонят крадци из космоса. — Тя се облегна на бюрото, като внимаваше да не бутне някоя от натрупаните купчинки с документи. — Не ми се ще да те пращам да провериш безопасността на звездното летище, защото разбирам колко трудно ще ми бъде да се справя тук без твоята помощ. — Тя сведе поглед, малко засрамена от направеното признание, но нейната благодарност към неговата непоклатима лоялност не трябваше да остане неизказана.

Той се засмя и поклати глава.

— На вас не ви трябва никой, командир. Докато имате този чин, никой не може да ви пипне.

О-о, но те се опитват… опитват се всеки ден. Имам нужда да чувам твоя ободряващ глас, така както животът има нужда от слънце. Аз всъщност никога не съм разбирала това. Защото не бе родена с чувство за превъзходство, с което изглежда са закърмени кареумовците. О, богове, сигурно е чудесно никога да не изпитваш нужда някой винаги да потвърждава, че това, което вършиш, е правилно! Дори когато го повиши в инспектор, той никога не попита дали за това няма някоя друга причина освен неговата компетентност като офицер.

— Е, във всеки случай ще е само за няколко месеца.

— Само за няколко месеца, докато се приключи, командир.

Ела, хилядолетие! Остават само месеци до настъпване на Промяната и ние ще можем да се отървем от тази сантиментална глупост и да забравим за нея до края на живота си.

— Аз не се опитвам да мисля толкова напред. Само един ден напред. Така успявам да се оправя. — Тя разсеяно пренареди една купчинка от жалби.