— И инспектор Мантагнийс е тук, иска да го приемете.
— Прехвърли разговора на моята линия. —
Тя чу от високоговорителя пукане и познатия й глас.
— Ало? Ало, Джеруша…
— Да, Мироу! — Тя си спомни с внезапен изблик на удоволствие какво чувство изпитва човек при разговор с някого, на когото държи… неочаквано разбра колко много й дава неговата дружба. — О, богове, колко хубаво е, че мога отново да те чуя. — Тя се усмихваше, наистина се усмихваше.
— Не мога да те чуя… връзката е лоша! Кога ще… дойдеш отново на плантацията… за един-два дена?… Толкова отдавна не си идвала?
— Не мога, Мироу. — Кога беше? Месеци, откакто бе приела една покана, дори беше говорила с него. Месеци, откакто бе прекарала един ден или един час в егоистично бездействие, което я накара да се усмихне. Не можеше, не можеше да си го позволи.
— Какво?
— Казах, че аз… аз… — Тя видя отражението си в стената, видя лицето на един лъжец, на един затворник в килия. Паниката я докосна с мрачния си пръст. — Да! Да, ще дойда. Ще дойда тази вечер.
22
— Добре, Сакърс. Отново сте на свобода. — Тор се върна обратно. Коприненият й гащеризон проблясваше със синия си цвят, подобен на цвета на волтова дъга; кожата й изглеждаше мъртвешки виолетова в тъмнината.
Викове и протести я последваха сред тълпата. Тя играеше комар с постоянните клиенти, както й бе наредено. Губеше достатъчно много, после отново печелеше още повече, за да ги убеди, че игрите бяха честни.
Не, въобще не беше толкова лошо. Тя беше стопанката, титулярният собственик на игралния дом „Персийпион“, всепризнат за най-добър в Карбънкъл. И освен това тя се грижеше за всички други тайни операции, които Сорс — шефът на чуждоземната престъпна организация на Тийумат, й възлагаше да поеме. Част от политиката на кралицата беше да намери способни Зимни хора, които да действат като параван за незаконните дела на чуждоземеца, така че самите престъпни барони да могат да работят фактически безнаказано, незастрашавани от полицията на Хедж. Тя беше залавяна четири пъти от полицията, когато работеше за Сорс, но полицията я предаваше на охраната на кралицата, която просто я пускаше да си върви.
— Хей! — Тя погледна покрай танцуващите тела и видя ясно чуждоземеца, който тъкмо беше излязъл иззад завесата от малки, блещукащи огледалца и водеше със себе си един зомби27. — Полакс! — Тя включи повикващото устройство, прикрепено към гривната на ръката й като дублиращо средство, и отново го извика сред тътена на музиката. Полакс се яви до рамото й с успокояваща стабилност от стомана. — Онзи извратен тип, който току-що влезе, веднага го изгони. Не ни е потрябвал неговият бизнес. — Тя посочи с пръст, като се опитваше да не види дали зомбито беше мъж или жена, нито пък каквато и да е част от неговото тяло. Самата гледка я караше да й се повдига.
— Както кажеш, Тор — Полакс се отдалечи с всеотдайна готовност. Той беше по-голям самохвалко от който и да било друг, работещ на това място. Тор го беше наела за дълго време.
Тя обърна гръб и се облегна на лакът върху черния като катран бар. Странният, поглъщащ светлината материал, изсмука топлината през кожата й. Тор потрепери и се изправи. По-нататък седеше Хеън и се грижеше за автоматите, за напитките с дрога, един ужасно популярен анахронизъм. Поставянето му на бара, където се събираха клиенти да се разтоварят от задръжките си, беше най-умният й ход. Те споделяха с охота тайни и клюки помежду си и с още по-голяма охота с него, а тя донасяше наученото на Даунтрейдър.
Кой ли някога е мислил, че през онзи ден на уличката при Фейт, когато Даунтрейдър почти не я удуши, този лош човек ще я докара дотук?
— Ей, Персийпион, бебче, Сорс те вика — Ойарезубол, един от лейтенантите на Сорс, извика силно зад нея. Той я прихвана за кръста и започна доста интимно да се разхожда из горната част на вечерния й костюм.
Тя овладя обхваналото я желание да забие един лакът в ребрата му. Откакто бе напуснала товарните докове, се бе научила на тактичност, но Ойарезубол преминаваше границата.
— Внимавай, ще задействаш алармената ми система. — Тор отмести ръцете му, но не много надалеч. Ойарезубол бе мижитурка, за което говореше и фактът, че предпочиташе нея пред възможностите да има без затруднения някоя хубава жена, с каквито изобилстваше това място. Тор обаче не се престараваше в отблъскването. Израсъл на село, някъде в Биг Блю, той беше все пак привлекателен със своите недодялани маниери. Няколко пъти беше спала с него и не беше никак разочарована.
— Хей, бонбонче, какво ще кажеш по-късно ти и аз…
— Тази вечер съм заета. — Тя се отдалечи, преди той отново да й пусне ръка, обърна се да го погледне и му се усмихна. — Покани ме утре.
Той се ухили. Зъбите му бяха инкрустирани с фалшиви диаманти. Тор отново се обърна, като поклащаше глава.
Тя си проправи път през тълпата към забранената врата, която водеше към частните кабинети на Сорс и охраняваните зали за срещи — охранявани не само от скрити човешки очи, но и от най-съвършената апаратура за охрана на заведения, която може да се купи с пари. Когато научи, че Хеън е кареумовец, тя го помоли да използува неговата легендарна техническа компетентност, за да подслушва частните дела на Сорс. Той обаче не можа да се справи с електронната охрана и Тор разбра, че не всички кареумовци са родени с таланта да превръщат къс желязо в компютърен терминал. Така че трябваше да се задоволи да наблюдава кой влиза при Сорс и да прави догадки за целта на всяко посещение.
Тор не обичаше да бъде викана. Когато стигна до кабинета му, вратата се отвори с точност, която бе свикнала да очаква, и я пропусна да влезе. Вътре Тор замига и започна да върви по-бавно. Както винаги стаята беше толкова затъмнена, че не можеше да види нищо. Въздухът потискаше със сладкия си аромат на тамян. Тя вдигна ръка да разтрие очи, но се спря, за да не изтрие разкошните цветя, изрисувани върху клепачите й. Тор свали ръката си примирена, когато едно тъмно тяло започна да се очертава насреща й: беше Сорс в силует, единственият начин, по който го бе виждала.
Ойарезубол й беше казал, че Сорс е прекарал някакво заболяване, от което очите му не можели да понасят светлината. Тя не знаеше дали да вярва, или пък да смята, че той просто не иска да виждат лицето му. Понякога, когато успяваше да привикне към слабата светлина, тя си мислеше, че лицето му е обезобразено. Но никога не беше сигурна.
— Персийпион. — Гласът му беше режещ и отново Тор се чудеше дали е истински. Той говореше с акцент, който тя не можеше да определи.
— Заповядайте, господарю. — Избраното от него обръщение тук, в тази тъмнина, придоби нови и зловещи значения. Тя отмести перуката си, почувствала внезапен сърбеж от напрежение. Персийски знаеше, че той вижда идеално в тъмнината и при всяко посещение полагаше големи усилия да издържи проницателното оглеждане, на което биваше подлагана.
— Обърни се.
Тя се завъртя върху дебелия килим, като се питаше безрезултатно дали наистина е тъмно.
— По-добре… Да, по-добре е. Знаеш, че никога няма да станеш хубава, но вече започваш по-добре да прикриваш този факт. В това отношение измина дълъг път. Никога не съм мислил, че можеш да изминеш такъв дълъг път.
— Да, господарю. Благодаря ви, господарю. —
