Снежната кралица

почти осезаемо и тя отново осъзна колко много чува, когато се опитваше да компенсира невъзможността да види лицето му. — Сигурен съм, че на полицията ще й бъде много интересно да научи какви са плановете ви за този свят. Геноцидът е сериозно обвинение, при това срещу собствения ви народ. Но така става, когато управлява една жена… Както знаете, в Хийгемъни не управляват жени. Има много места, на много светове, където няма да търпят арогантността ви, Еъриенрод.

Еъриенрод стисна юмруци срещу тази силна омраза. Тя изведнъж разбра странната миризма, която тамянът трябваше да убие… миризмата на болест, на разлагане. Но той няма да посмее!

— Не ме заплашвайте, Танин Джаакола. Ти може да си любимец на Биг Блю и да си отговорен за по- голямата част от нещастията на седем различни свята — с това затвърди неговото убеждение за голямата й осведоменост, — но до Промяната това е мой свят, Джаакола, и ти си тук само защото аз ти разрешавам това. Всичко, което ще ми се случи, ще се случи и на теб, защото без мен оставаш незащитен срещу закона. А аз съм сигурна, че има много места, на които те чакат, за да си получиш заслуженото. — Сигурна съм, че ти нито за момент не забравяш това. — Онова, което искам от теб, е рисковано, но просто: Убедена съм, че с твоите възможности много лесно ще го постигнеш. Ще ти дам целия улов от последната хайка на Старбък… и това е цената на откупа на една кралица за теб или за когото и да било друг.

Тъмнината усили накъсаното му дишане. Еъриенрод притаи дъх. Най-после тя съзря слабо кимване и чу гласа му:

— Да, ще уредя въпроса срещу договореното заплащане. Ще се радвам да царувате в Тийумат и след нашето заминаване, но без водата на живота, която да ви поддържа млада. Управлението на Карбънкъл след нашето заминаване няма да е същото, уверявам ви — отекна в тъмнината неговият стържещ глас.

Еъриенрод стана, без да отрони дума, обърна се и чак когато стигна до вратата, си позволи да се намръщи.

— Къде, по дяволите, отиваш?

Тор се спря виновно, когато дочу зад себе си гласа на Хеън. Беше точно до стаята, която бе подредила за него в казиното. Повечето от другите стаи по този коридор се използуваха от проститутките. Но навън се зараждаше новият ден и залата беше празна, а казиното затворено за кратък отдих.

Тор се обърна демонстративно бавно и огледа Хеън. Той се опря тежко на касата на вратата. Безпомощните му крака бяха в протези със собствено задвижване, което му позволяваше самостоятелно да извършва определени движения. Късата, разкъсана мантия, която бе наметнал небрежно върху гърба си, не бе достатъчна, за да прикрие непристойния му вид. Тор се намръщи.

— Имам важна среща. Теб какво те засяга?

— В това облекло?

Тя погледна собствения си гащеризон. Спомни си как изглежда лицето й без цялата тази козметика. Нейното собствено аз бе уморено да се представя за някой друг. Понякога изпитваше радост да види правата си коса да се подава изпод позлатената перука. Защо пък не?

— Само ти можеш да зададеш такъв въпрос — каза възмутено той и придърпа надолу мантията си. Очите му бяха кръвясали, а лицето му — натежало от умора и дроги.

— Облякох те, за да ти придам добър вид, но виждам, че съм направила неудачни капиталовложения. — Тя видя как Хеън доволно сви устни. Времето не можа да я накара да го заобича. И никога няма да може. Тя беше тръгнала на делова среща със Спаркс Даунтрейдър, не на любовна среща. Трудно можеше да си представи, че това е същото изплашено Лятно момче, което някога бе намерила на уличката. Оттогава тя се бе променила външно до такава степен, че почти не можеше да познае лицето си. Но отлично знаеше, че щом свали украшенията си, ще стане същата. От дълго време чувстваше как нещо вътрешно, нещо нечовешко постепенно задушаваше Спаркс Даунтрейдър… — Какво току душиш наоколо като хрътка? Да не би да си забравил, че ти шпионираш за мен, а не мен? Оправи се и иди да поспиш. Как мислиш, че ще вършиш работата си, ако не дремнеш през деня? — Желаеше да може самата тя малко да подремне в елегантните си стаи на горния етаж, вместо да дебне до разсъмване за някой случаен разговор.

— Не можах да заспя. — Той наклони глава и отри лице о касата на вратата. — Вече въобще не мога да спя. Тук всичко вони… — Той млъкна и вдигна неочаквано глава. Лицето му отново стана строго. — Остави ме на мира!

— Тогава откажи дрогите. — Тя тръгна през салона.

— Какво търсеше тя тук миналата нощ? — Въпросът му я изненада.

Тор отново спря, разбрала от интонацията на неговия въпрос, че е познал среднощната посетителка на Сорс, която бе минала по този коридор. Еъриенрод се беше увила в плътно наметало, досущ като своя бодигард, но Тор беше Зимен човек и позна своята кралица. Изненада се, че Хеън също я бе разпознал, и сега се интересуваше какво е правила тук.

— Беше дошла да се види със Сорс. За онова, което правят, зная толкова, колкото и ти.

Той се засмя неприятно.

— Какво правят, не зная, но мога да се досетя какво не правят. — Той се извърна към дъното на коридора и огледа другия му край. — Все повече се приближаваме към последния Фестивал, към края на Еъриенрод. Може би тя не е готова да предаде всичко на Летните хора. — Той се засмя — една желязна усмивка, пълна с безсмислена радост.

Тор замръзна на мястото си, щом осъзна, че Промяната е неизбежна.

— Тя трябва да го стори. Винаги е било така, иначе може да настъпи война или нещо от този род. Винаги сме приемали това. Когато дойдат Летните хора…

Той издаде неприличен звук.

— Хората като теб възприемат Промяната! Хората като Еъриенрод правят свои собствени промени. Ти би ли се отказала от всичко, след като си била кралица сто и петдесет години? Ако надникнеш в официалните архиви, готов съм да се обзаложа, ще видиш, че всяка Снежна кралица се е опитвала да задържи Зимата вечно. И всички са пропадали. — Отново се усмихна. — Всички!

— Какво знаеш ти за това, чужденецо? — Тор махна с ръка, сякаш да отхвърли самата идея. — Това не е твоят свят. Тя не е твоя кралица.

— Сега този свят е и мой. — Той погледна нагоре, после се обърна и повлече крака към стаята си. — И Еъриенрод ще бъде вечно кралица на моя свят! — каза глухо и развълнувано Хеън.

23

Времето тече назад. Муун висеше там, където бе висяла по-рано, в пашкула, заобиколена от уредите за управление на дисковидния кораб. Всичко бе същото, точно както беше… дори и тътнещият образ на Черната порта на екрана пред тях. Сякаш никога не бе преминавала през Черната порта, сякаш никога не е стъпвала на друг свят и никога не е пила от изворите на познанието с помощта на един непознат, една сибила, която въобще няма право да съществува във вселената. Сякаш не бе загубила пет години от живота си в един единствен, фатален момент.

— Муун, скъпа. — Тя чу над себе си колебливия глас на Елзевир, изпълнен с тихо напрежение. Невидимата паяжина на пашкула беше я оплела и тя не можеше да вдигне глава към Елзевир. Беше й трудно да диша, а може би нейното собствено напрежение се затягаше около нея. Тя затвори очи и почувства как през кораба премина лек трус. Елзевир изключваше възможността за унищожение, освен ако тя… — Тя отново отвори очи пред ужасното лице на присъдата.

Но Черната порта не беше лицето на смъртта, а само едно астрономическо явление, дупка в космоса, направена в началото на времето, свиваща се все повече и повече. Нейната необичайна същност лежеше някъде в друга реалност, която тя си представяше, че трябва да представлява небе за тези умиращи през нощта слънца. Сега около тях материята на космоса се изливаше във вихъра на гравитационния кладенец на черната дупка. Тя знаеше, че между външната реалност на вселената и нейната вътрешна особеност лежеше зоната на безкрайност, където пространството и времето сменяха своя поляритет и движението между тях беше възможно, без да действат обичайните времево-пространствени закони. Този странен