справя със задълженията си? — Той вече не беше дързък:
— Не, не съжалявам. Това беше неизбежно. —
Той вдигна ръка, свали от главата си черния шлем и го тури под мишница. Тя се усмихна при вида на великолепната му разпиляна коса. Красивото му лице бе все същото — свежо и младежко,… не, не съвсем същото. Вече не. Не повече от нейното собствено лице. Очите й престанаха да се усмихват. Тя видя как и неговата усмивка угасна. Гледаха се мълчаливо и мислеха за изминалото време.
Накрая той се съвзе и придоби котешка самоувереност.
— Имаш ли нещо против, ако седна? Беше дълъг ден.
— Разбира се, седни. Сигурна съм, че е измерително човек да се въргаля в покварата ден след ден така старателно като теб.
Той се намръщи, докато сядаше на един от столовете, оформени като крило, по средата между бюрото и вратата.
— Скучно е. — Той неочаквано се наведе напред. — Всяка минута изглежда като година, адски скучно ми е, когато съм далеч от теб. — Отново се изправи неспокойно, безнадеждно премятайки в ръка чуждоземния медал, който се полюшваше сред коприната на полуотворената му риза.
— Нямаше да ти е скучно, ако беше се заел да създадеш проблеми на полицията… на жената, която стана причина Муун да се изгуби и за двама ни. — Тя се опита гласът й да прозвучи делово, като превръщаше емоцията си в оръжие за наказание…
Той вдигна рамене.
— Повече бих се радвал, ако можех да видя някакви резултати. Тя все още си заема поста.
— Разбира се, че го заема. И ще остане там, за да изпие всичката горчилка. Всеки ден, вместо да жъне лаври, ще ходи боса по натрошени стъкла… Остани утре в двореца и ще ти дам възможност да я видиш.
— Не. — Изведнъж той погледна към краката си. Тя се изненада като видя, че лицето му гори. — Не, въпреки всичко не желая да гледам това. — Ръцете му се спуснаха до колана да потърсят нещо, което отдавна не беше там.
— Както желаеш. Ако въобще знаеш какво желаеш — каза тя полукритично, полузагрижено. — Трябва да ти кажа, че Палу Тийон се държи по-упорито, отколкото мога да си представя. Каквато е нежна, мислех че досега трябваше да прояви по-силно безпокойство. Сигурно отнякъде получава подкрепа.
— Гъндалийну. Един от инспекторите. Другите го мразят за това. Но той не дава пукната пара, защото се смята за по-добър от тях.
— Гъндалийну? О-о, да… — Еъриенрод погледна надолу, към диктофона. — Ще имам това предвид. Има и един друг чуждоземец. Казва се Енгенит. Той има плантация някъде далеч по бреговата линия. Разбрах, че му е била на гости. Една дружба на съмнителна основа… — Тя поглади коси, като гледаше фреските зад главата на Старбък: бялата зимна буря, която се спускаше от заледени върхове към долината над едно самотно зимно имение. — От неговата плантация никога не е събирана жетва, нали?
Старбък стана от стола.
— Не! Той е чуждоземец. Мислех, че нямаме право, освен ако той…
— Така е. И аз разбрах, че той строго забранява това, въобще не одобрява самата идея. Чудя се какво ли би се случило, ако отидеш на лов в неговия резерват и Палу Тийон не може да те накаже?
Той се засмя този път без предишната неохота.
— Един добър улов. И край на една афера?
— Всичко ще свърши за един ден. — Тя се усмихна. — Последният лов ще вкара в мрежите ни някои души.
— Последният лов… — Старбък седна отново и се облегна назад, като движеше разсеяно пръсти. — Знаеш ли, чух нещо интересно на булеварда. Чух, че Сорс е имал среднощен посетител преди няколко дни. Чух, че това си била ти. Говори се, че ти може би не си готова да посрещнеш края на Зимата. — Той вдигна глава. — Има ли нещо вярно във всичко това?
— Отлично. — Тя кимна глава, вслушвайки се в тишината. Изненадана — да, но само за малко. Тя знаеше неговия източник на информация; знаеше, че той използува Персийпион, която пък използуваше Хеън. Тя дори одобри неговата осведоменост. Само я изненада, че намеренията й бяха станали толкова очевидни. Трябва по-отблизо да следи Персийпион.
— Е? — Старбък сложи юмруци на коленете си. — Какво ще кажеш? Или смяташ да ми отговориш, че двамата ще скочим заедно в морето през следващия Фестивал?
— Охо, щях да ти го кажа, но когато му дойде времето. Засега предпочитам да те слушам как се кълнеш, че не би могъл да живееш без мен… моя най-скъпа любов. — Тя спря своя гняв с тези думи, които неочаквано се откъснаха от сърцето й.
Той стана, прекоси стаята и заобиколи посребрения ръб на бюрото й. Тя вдигна нагоре ръце и с мълчалива настойчивост го спря.
— Чуй ме първо. Тъй като ме попита, искам да знаеш. Нямам никакво намерение да отида покорно на саможертва и да видя как всичко онова, за което съм се борила на този свят, потъва в морето след мен. Никога не съм имала такова намерение. Този път, в името на всички богове, които никога не са били истинските богове на този свят, когато чуждоземците си заминат, светът няма да потъне в невежество и застой.
— Какво можеш да направиш, за да успееш? Когато чуждоземците си отидат, ние ще загубим подкрепата им — основата на нашата власт. — Беше й приятно да слуша тази инстинктивна клетва за вярност. — Те ще разберат онова, което правим. И тогава ние няма да можем да задържим Лятото да не се върне. Тогава отново ще настане техният свят.
— Виждам, че са ти промили мозъка. — Тя поклати глава и посочи с натежала от пръстени ръка към града, отвъд стените. — Летните хора ще се съберат тук, в града, за Фестивала — тук, на наш терен. Единственото, от което се нуждаем, е нещо да ги изненада… като например епидемия. Такава, срещу която Зимните хора са имунизирани благодарение на чудото на чуждоземската медицина.
Лицето на Старбък се удължи.
— Искаш да кажеш… че би могла да сториш това?
— Да, точно така. Все още ли си привързан към тези невежи, суеверни варвари, че не можеш да жертваш няколко от тях за бъдещето на този свят? Те служат като оръдие в ръцете на чуждоземците, те подготвят заговор да ни заробят, нас, Зимните хора, народа, който иска да направи този свят свободен партньор на Хийгемъни. И те бяха успели цяло хилядолетие! Нима искаш вечно да успяват? Не е ли време да дойде нашият ред?
— Да! Но…
— Няма „но“. Чуждоземци, Летни… какво са направили за теб, освен да те изоставят, да те предават? — Тя наблюдаваше как думите й вършат своето в най-тъмните кътчета на неговата душа, която тя бе изследвала задълбочено.
— Нищо! — Прозвуча като удар със сабя. — Ти си права… те си го заслужават, за всичко онова, което са направили. — Ръцете му се сключиха около колана му, като нокти на граблива птица. — И ще можеш ли да подготвиш така нещата, без да ги надуши полицията?
— Сорс ще свърши тази работа. Той е уреждал за мен и други случаи, включително и този, който сполетя предишния командир на полицията. — Тя видя как Спаркс опули очи от изненада. — Това ще бъде обаче в малко по-голям мащаб, но аз съм сигурна, че срещу улова от последния ти лов той ще направи всичко, за да успее операцията. Макар и изостанал от времето, той е почтен човек.
— Всичко това трябва да стане, преди да тръгнат последните кораби. Няма ли полицията да се опита…
— Когато премиер-министърът е тук, а портата се затваря?… Те самите ще тръгнат, ще ни оставят в състояние на хаос, като знаят, че без тях така или иначе ще завършим в морето. Познавам ги… изучавала съм ги столетие и половина.
Той потисна своята съпротива с една въздишка.
— Ти ги познаваш по-добре, отколкото те самите се познават.
