Снежната кралица

— Познавам всекиго така добре. — Тя стана от стола и най-после му позволи да я прегърне. — Дори теб.

— Особено мен. — Той прошепна думите в ухото й, като я целуна по врата, по шията. — Еъриенрод… моето тяло ти принадлежи. Ако искаш, с радост ще ти дам и душата си.

Тя докосна едно копче на бюрото си, отвори се врата, към по-подходяща стая. Докато влизаше в нея, тя си помисли с тъга:

„Аз вече я имам, любов моя.“

26

— Някъде под нас засякох топлинни лъчи, инспектор. — Пилотът Тий Пардий излезе от своето обичайно мълчание. — Приличат на хора. Покрай онази цепнатина, вляво. Скрити са зад един храст.

— Имат ли някакво оръжие? — Гъндалийну пъхна в един джоб на дебелото си палто романа за Старата империя и се наведе напред. Предпазният колан на патрулния летателен апарат го притисна през гърлото. Най-после, някаква работа… Той надзърна през челното стъкло, оглеждайки с невъоръжено око за хората, които бе открила тяхната мощна техника. Те търсеха крадци в този район, отдалечен на ден и половина път от звездното летище. В началото следата беше доста избледняла, но непрекъснато ставаше все по-ясна. Списъкът на изчезналите вещи включваше една каса с мощно портативно лъчево оръдие, собственост на полицията. Гъндалийну се чудеше как ли са успели крадците да се докопат до него. Обикновено номадите не бяха добре въоръжени, поради което се промъкваха крадешком и избягваха директните сблъсъци. Но те бяха така безмилостни, че биха избили съвсем хладнокръвно група случайно попаднали на пътя им чуждоземни. Искаше му се да вярва, че тази плячка не ще промени техния начин на действие.

Той отново погледна показанията на уредите на пулта за управление, когато Тий Пардий каза напевно:

— Да, сър! Най-после ги засякохме, инспектор. Долу са, на шейни. — Тий Пардий тихо се засмя. — Ще слезем ниско и ще ги накараме да се напикаят от страх. След това много лесно ще заловим тези обожатели на Майката. Така ли е, сър?

Гъндалийну отвори уста, за да изрази известни съмнения и тогава видя показанията на уреда, който светна с червения предупредителен сигнал: „Бързо се изнасяйте оттук!“

Той се пресегна през втрещения Тий Пардий и дръпна лоста за рязко издигане. Почувства как лостът трепна и отказа.

— Хайде…

— Инспектор, какво по… — Тий Пардий не можа да довърши, защото силен удар от директно насочена отдолу енергия ги тласна нагоре.

В съзнанието на Гъндалийну за момент се превъртя черно-бял образ. После свободното падане ги завъртя като лотариен билет. Летателният апарат беше спрял да функционира още във въздуха и те падаха, притегляни от безмилостната гравитация. На екраните на патрулния апарат се виждаха произволни светлинни фигури, а компютърът не реагираше на звукови команди. Ръката му инстинктивно се протегна към аварийния старт, Гъндалийну го натисна неколкократно, докато накрая вцепененият му мозък разбра причината, поради която нищо не работеше: лъчевото оръдие беше засегнало екрана на енергийния модул и нищо не можеше да се направи. Нищо. Тий Пардий стоеше с отворена от изненада уста като пластмасова кукла и издаваше някакъв звук, който по погрешка Гъндалийну взе за смях. Небето изчезна. Гъндалийну видя вълнообразната снежна повърхност и стърчащите голи черни скали като зъби на усойница, готови да ги посрещнат…

Паднаха в снега, преди да достигнат скалите, и това ги спаси. Снегът се разхвърча като заслепяващ облак перушина, притъпявайки удара, който го отхвърли така силно напред, че шлемът му се смачка в челното стъкло.

Гъндалийну лежа дълго, без да мърда, превит на две в прегръдките на предпазния колан. Чуваше да звънят звънчета, без да може да отвори очи или да издаде звук. Знаеше, че има нещо важно, което трябва да каже, да съобщи, но нито устата му, нито мозъкът му можеха да намерят формата и начина да сторят това. Беше му горещо в кабината, което му се стори странно, тъй като бе зарит в снега. Погребан. Погребан. Мъртъв и… Той стисна очи, боляха го. Нещо миришеше неприятно. Въздухът беше лош, миришеше на изгоряло.

Очите му се насълзиха, отвори ги. Гореше изолацията. Това беше. Снежната лавина го заливаше, проникваше през прозорците.

— Пардий, Овърлоуд, Гедауд. — Думите му бяха неразбираеми дори за самия него. Той разтърси Тий Пардий, но очите на полицая останаха затворени, а той висеше на коланите неподвижен. Гъндалийну се зае със закопчалката на своите колани и най-после се освободи. Опита се да отвори вратата — беше затисната от снега. Заудря с юмрук, но единственият резултат от това беше, че всеки удар отекваше болезнено в главата му. Най-после успя да се провре странично, Започна да избутва снега, напрегнал всички сили. Вратата поддаде, сантиметър след сантиметър, докато накрая отскочи и той падна в снега.

Гъндалийну тупна на колене, шокиран от неочакваната температурна разлика, поразила изтерзаното му тяло. Изтегли се встрани от апарата, насилвайки омекналите си крака да го задържат прав. Трябваше да извади Тий Пардий, да го изнесе колкото се може по-далеч, преди апаратът да експлодира.

Гъндалийну надзърна в кабината, но нещо го хвана за ръката и го отхвърли в снега. Този път не чу звънчета, а дрезгав човешки смях, отразен от скалата. Той се претърколи, изправи се на колене и видя нападателите си — половин дузина бледи, безизразни лица, полузакрити от дъсчици с дупки по тях, които им служеха за очила; приличаха на фамилия от насекоми. Но това бяха човешки същества, Зимни номади, пастири на пфала, превърнали се по стечение на обстоятелствата в крадци. Бяха сменили яркото си традиционно облекло с по-сигурния камуфлаж на арктични командоси. Един удар отзад тури край на неговата оценка и го просна в снега. Усети как някой го обърна на една страна и сръчно го обезоръжи. Чу се победен възглас, когато брадатият мъж вдигна нагоре неговия парализиращ револвер.

Гъндалийну седна; бършеше снега от лицето си, забравил унизителната поза.

— Това ще експлодира… — Той посочи с ръка, без да е сигурен дали ще го разберат. — Помогнете ми да го измъкна, не остава много време! — Гъндалийну се изправи на крака и тръгна към патрулния апарат, но един номад стигна преди него, изправи се с парализиращия револвер в ръка и усмивка на задоволство заигра на лицето му.

— Онзи не става вече за нищо. Вътре е много горещо. Забрави за това. — Олюляващото се дуло на револвера изведнъж се насочи към гърдите на Гъндалийну. — Щрак и ще бъдеш парализиран, полицай! — От добре опакованата фигура се чу младежки смях.

Гъндалийну спря и погледна тийнейджъра и дулото на револвера.

— Той не е мъртъв, той е ранен! Той е жив, трябва да го извадим оттам… — Дъхът му се превърна в бял облак и полепна по лицето му.

Двама души го хванаха и започнаха да го теглят настрани от горящия апарат. Тийнейджърът ходеше важно зад него и се кикотеше всеки път, когато краката му пропадаха под кората на снега.

— Не! Не можете да направите това. Той е жив, дявол да ви вземе, жив ще изгори вътре!

— Радвай се тогава, че си зрител, а не си при него. — Първият мъж се ухили до него. Те го заставиха да отиде с тях до една оголена стена, където бяха скрили шейните си. Там всички спряха и клекнаха да гледат. Двамата мъже все още го държаха здраво, като го заставиха да се обърне заедно с останалите. Сега той виждаше ясно летателния апарат. Гъндалийну вдигна нагоре глава, душата му се изпълни със синевата на небето и той отправи молитва към боговете.

Но небето беше пусто и в пустата бяла тишина на замръзналия Зимен свят една слънчева топка от мощна светлина отне зрението му, а последвалият взрив го лиши и от останалите му сетива.

Загубата на съзнание бе последвано от болка в израненото му тяло. Гъндалийну лежеше проснат на един объл камък, докато номадите се движеха наоколо, шушукаха и го сочеха с пръст. Един от тях нервно се изсмя. Паметта на Гъндалийну се проясни и той си спомни защо се смееха… наведе се напред и повърна в отъпкания сняг.

— Изпратиха те да ни убиеш, а ти дори не можеш да понасяш гледката на смъртта! — Един от номадите