Снежната кралица

натоварваше всички мускули. — През целия си живот съм смятала, че моят род принадлежи на Морето. Но да принадлежиш истински на Морето, така както принадлежат нимфите, е нещо друго. — Тя млъкна.

Нимфите приключиха своя танц и изчезнаха под водата. После, съвсем близо пред дока, изведнъж се появиха три стройни глави със струяща по тях вода. Техните грациозни шии се извиха назад като носена от вълните морска трева, очите им от полиран черен кехлибар бяха насочени към нея. Защитните мембрани се плъзнаха над повърхностите от обсидиан29. Покритите им с пера вежди стояха изправени и им придаваха учуден вид. Нимфата в средата беше тази, която я бе държала като собствено дете сред морето.

Муун се наведе над парапета и протегна ръка. „Благодаря ти! Благодаря ти!“, тихо шептеше тя, изпълнена с признателност. Една подир друга нимфите се издигаха от водата, допираха се до дланта на ръката й и отново се гмурваха.

— Правят го така, сякаш разбират. — Тя се изправи, усещайки как студът хапе мократа й ръка. Сложи ръкавица и бръкна в джоба си.

— Може би те наистина разбират. — Енгенит се усмихна. — Може би разбират дори, че по някакъв начин са спасили една сибила, а не просто още един нещастен моряк. Никога не съм ги виждал да танцуват така за един непознат. Те са забележителни същества — каза той, като отговори на въпроса в очите й.

— Същества? — Тя разбра колко много бе казал той с една-единствена дума. След спасяването тя бе научила много неща за Енгенит, за неговите отношения с нимфите, за неговото уважение към тях, за неговата грижа за безопасността им. От векове съществуваше някаква форма на общуване посредством знаци и звуци, които се предаваха между нимфата и човека. Това бе насочило нимфите да я търсят в морето и бе довело Енгенит на мястото на катастрофата. Но тя не подозираше. — Искаш да кажеш… човешки същества? — Тя се изчерви и поклати глава. — Имам предвид интелигентни същества като Силки? — Тя погледна лицата на нимфите, после се обърна към Енгенит.

— Толкова ли ти е трудно да повярваш? — отговори той. Беше отчасти въпрос, отчасти предизвикателство. Гласът му я порази с някаква странна сила.

— Не. Но, никога не съм мислила… никога не съм мислила. — Никога не съм мислила, че някога ще срещна чужденец от друг свят. Никога не съм мислила, че той може да не е човек. Никога не съм мислила, че една сибила трябва да отговаря на такъв въпрос. — Ти ме молиш да отговоря? — Гласът й беше висок и напрегнат, тя почувства, че се унася…

— Муун?!

Заспива… Вход.

30

— Какво разказах? — попита тя след това.

— Разказа за нимфите — отговори Енгенит и се усмихна.

Муун повтори думите в ума си. Най-после тя знаеше какво значи да си в Морето цялостно и пълноценно. Не вечно да балансираш по опънато въже между морето и небето, по тънката граница между два свята.

Тя слушаше ритмичното, успокоително налягане на въздуха, който откликваше на всяко искане на белите й дробове, вкусваше с наслада неговата топлина, постъпваща през регулаторната клапа. В далечината безбрежните простори на морето се губеха зад мъгла от пясък. Но тук, в плиткия залив, тя виждаше съвсем ясно съвършената красота на нимфите и на Силки, виждаше техните стройни тела.

— Затова пеете! — Гласът й достигна до тях на крилата на смеха недеформиран, макар че този смях представляваше само облак от мехурчета. Защото не можете да сдържите радостта си. Между вдишванията тя чуваше тяхната песен, която беше чувала само в легендите и сънищата си: букет от свиркания и стенания, и напев от звънчета, въздишки и викове — обезверени и отчаяни отделни звуци, които, обединени в хор, представляваха химн на признателност към Морето- Майка.

Тя знаеше това, макар че не можеше да различи една песен от друга, макар че не беше сигурна, че те имат някакво значение в смисъла на човешките песни. Тя знаеше, защото й бе казано.

Когато излезе от неочаквания транс, видя, че Енгенит прибираше ръце до тялото й, а бронзовото му лице беше опънато от напрежение. Когато го позна, той пое облечените й в ръкавици ръце и ги целуна.

— Аз вярвах… винаги съм вярвал, винаги съм се надявал и молил… — Гласът му секна. — Но никога не се решавах да те попитам. Значи е вярно. Не зная дали да се смея, или да плача.

— Какво… за какво? — промърмори тя, все още полузамаяна.

— Нимфите, Муун! Нимфите…

… интелигентна форма на живот, използуваща кислород, създадена от генна технология; биоинженерен продукт, източник на техновирус за дълговечност… Биологическите спецификации на старата империя се лееха безкрайно, но тя не можеше нищо да разбере от тях. Енгенит обаче я накара да изслуша всяка запомнена от него подробност. Гласът му беше рязък от вълнение. Интелигентна форма на живот… интелигентна…

Муун почувства ръцете си обхванати от пипалата на Силки, почувства как той я подхвърля нагоре в салто сред някаква спирала от тела. Вдигна я високо и тя запечата в съзнанието си великолепието на момента. Видя залива да се отмества в далечината, видя сенчестото песъчливо дъно, осеяно от водорасли, разперени като ръце. Тя плуваше свободно в компанията на нимфи, през чиято наследствена територия бе минала, за да прозре тяхната същност — те не застрашаваха никого и не се страхуваха от нищо в океанските глъбини… не се страхуваха от нищо, освен от лова.

Слисана, тя запита Мироу как чуждоземците биха оправдали водата на живота, ако знаеха, че нимфите не са животни.

— Те трябва да го знаят, щом сибилите го знаят.

— Човешките същества винаги са се отнасяли един към друг като с животни. Ако те не могат да видят интелигентното в човека, няма нищо чудно в това, че се отнасят още по-лошо към нечовешките същества. — Енгенит погледна към Силки, свит тъжно до парапета, загледан в плискането на вълните. — И дори нимфите да бяха само животни, какво ни дава право да ги убиваме само заради нашата суетност? Нимфите генетично са продукт на човешкото творчество. Те може би са били предназначени за биологичен тест. Може би старата империя се е разпаднала преди да успее да обобщи тяхната „полезна инфекция“, за да дарят човечеството със съвършена безсмъртност. Убиването на нимфи за получаване на вода на живота датира от хаоса в края на империята, когато онези, които са си осигурявали безсмъртие, не са се интересували за цената на техния живот. Истината може би е била скрита преди едно хилядолетие, когато Хедж пръв е преоткрил този свят. Така че нимфите трябва да се тревожат единствено за цената на това безсмъртие.

— Но… защо старата империя въобще е направила нимфите интелигентни?

— Не зная. Нито пък ти знаеш. — Той поклати глава. — Сигурно е имало причина. Зная само, че не им е дадена интелигентност, за да станат жертви на лова! — Тогава той й каза, защо се занимава с контрабанда и защо преди него баща му е вършил същото. Традицията е предадена от неговия дядо, първия местен прародител, който е обичал нимфите така, както е обичал този живот, и той е направил своите земи светилище. По-сетнешните поколения не са били доволни от ролята на пасивни защитници и са започнали тайни враждебни действия срещу експлоататорите до деня, в който полицаите се нахвърлиха срещу Муун в странноприемницата. Той отново погледна на север, като се намръщи подигравателно, което нямаше нищо общо с думите му.

Но сега, след още сто и петдесет години експлоатация, предстоеше чуждоземците отново да напуснат Тийумат. Неправдата, която той се опитваше да спре, беше почти към своя край. Времето на регресия и невежество беше направило почти половин завъртане по безкрайното колело на безсилието. Най-после Лятото щеше да даде на нимфите едно постоянно пространство във времето — време за попълване на техния брой, неизбежно коригиране на ужасната злина, сторена им от техните създатели.

Но злината и добрината в самото време не значеха нищо за нимфите, нямаха никакво съдържание в това, което Муун можеше да разбере от тяхната същност. Необезпокоявани, те живееха стотици, може би хиляди години. Подчиняваха се на различна ценностна система: живееха за момента, за мимолетната