Тя повдигна ръка до шията си. Закри раната си, закри трилиственика от неговия поглед.
— Муун — прошепна тя, без да знае защо му каза името си, но благодарна, че все още имаше глас да го произнесе. — Сибила… — гласът й беше режещ от нарастващата истерия, — да, аз съм! И аз ти казвам, че ти извършваш убийство. Ти нямаш право да ловуваш по тези места. И нямаш право да убиваш интелигентни същества! — Тя посочи с ръка към труповете на плажа, без да гледа нататък. — Това е убийство, убийство!
Той погледна настрани, после очите му отново се обърнаха към нея, зелени и твърди като смарагд.
— Млъкни, дявол да те вземе… — Но продължи да я гледа, а ръцете му се сключиха на коленете. — Проклета да си, проклета да си! Какво нравиш тук? Как можа да дойдеш тук, да ме видиш такъв? След като ме напусна… можех да те убия за това! — Той обърна глава, извърна очи настрани.
— Да! — изкрещя тя. — Убий и мен, убиец на нимфи, убиец на сибили, страхливец… проклет да си! — Тя отново оголи шията си и му показа раната. — Пролей кръвта ми и приеми проклятието върху себе си! — Тя протегна кървави пръсти, като се опитваше да го докосне, да го нарани, да го зарази…
Но ръката й загуби силата си и падна като отсечена, щом видя символа, който блестеше на черния му костюм: кръга с кръстове, знака на Хийгемъни, медалът, който бе виждала всеки ден от своя живот в Лятото… Ръката й отново се вдигна и той не й попречи да го докосне. Бавно, много бавно тя повдигна очи, като знаеше, че в следващия момент ще…
— Не! — Юмрукът му се стовари върху нея без предупреждение и всичко потъна в тъмнина.
31
— Здравей, Мироу. — Джеруша изскочи от патрулния апарат, облечена в униформа и с най-добрата си имитация на усмивка. Вятърът се опита да отметне полузакопчаното й палто и да премине към по-груби интимности.
— Джеруша? — Енгенит закрачи по склона към нея, заобиколен от помощниците си. Неговата широка приветствена усмивка й се струваше искрена и тя също се усмихна по-сърдечно. Но Джеруша прочете колебание в погледа му, който той отправи към униформата и, преди да срещне очите й. — Много време мина.
— Да. — Тя кимна и сведе надолу очи, като се чудеше дали неговото колебание се дължеше само на времето. — Зная. Как… как си, Мироу?
— Все така. Всичко си е както по-рано. — Той пъхна ръце в джобовете на парката и вдигна рамене. — Обикновено е така. Това служебно посещение ли е, или частно? — Мироу погледна към празния патрулен летателен апарат.
— Предполагам и от двете по малко — отговори Джеруша, като се помъчи да прозвучи непринудено. Тя видя как той леко присви уста, как мустаците му помръднаха. — Искам да кажа, че получихме сигнал за контрабандист на техника някъде наблизо —
— Командирът на полицията преследва заблудени вдън земя? Откога? — попита той развеселен.
— Е, това беше единственият въпрос, който можеше да бъде зададен. — Тя се усмихна примирително.
Мироу се засмя.
— По дяволите, Джеруша, знаеш, че не е нужно официално извинение, за да дойдеш тук. Ти си добре дошла по всяко време… като приятел.
— Благодаря ти. — Тя разбра намека и му беше благодарна. — Хубаво е да те считат за човек, а не само за полицай. — Тя опипа палтото си, неочаквано смутена от него.
— Съжалявам, не можах… — Изглежда беше достигнал до същия въпрос. — Предполагам, че си била… заета.
— Заета! О-о, по дяволите, беше… истински ад, дявол да го вземе. — Тя се наведе към летателния апарат и затръшна вратата. — Б.З. си отиде, Мироу. Мъртъв е. Убит от бандити извън града. И аз просто не мога… не мога повече да издържам. — Джеруша наведе глава. — Не зная как ще си наложа да се върна отново в Карбънкъл. Само като си помисля колко по-добре ще е за всеки, колко радостни ще бъдат всички, ако въобще никога не се върна. Колко по-добре щеше да бъде, ако аз бях загинала, а не Б.З.
— Но, в името на всички богове, Джеруша… защо не си ми казала?
Тя се отдръпна от протегнатите му ръце, като се престори, че е заета с качулката си и погледна отчаяно към морето.
— Не мога да дойда тук и да… да те ползувам като кошче за отпадъци, дявол да го вземе!
— Разбира се, че можеш. За какво са приятелите? — Тя видя усмивката му.
— Не можех!
— Добре. Но защо не? Защо не можеш? — Той я хвана за лакътя.
— Не ме докосвай. Моля те, Мироу, недей. — Тя почувства как ръката му се отпусна, но нейната ръка все още гореше от допира. — Ще се справя. Всичко ще бъде наред. Сама ще се справя. — Едва успяваше да запази самообладание.
— И ти смяташ, че смъртта ще реши проблема?
— Не! — Джеруша удари с юмрук по кабината. — Не. Затова трябва да се махна… Трябва да намеря друг начин. — Тя се обърна бавно. Очите й бяха затворени.
Той замълча за момент, чакаше.
— Джеруша… зная за всички номера, които ти правят през цялото време. Ти не можеш да издържиш на цялото това напрежение, ако го таиш в себе си. Не можеш да го изживяваш сама. — Изведнъж Енгенит продължи почти гневно: — Защо престана да ми се обаждаш? Защо престана… да ми отговаряш? Не ми ли вярваш?
— Твърде много. — Тя сложи ръка на уста да потисне една абсурдна усмивка. — О, богове, прекалено много ти вярвам! Погледни, няма и пет минути как съм при теб, а вече всичко ти издрънках. Само като те видя и се разкисвам. — Джеруша поклати глава, а очите й останаха затворени. — Сам виждаш. Не мога да се осланям на теб, без да се превърна в инвалид.
— Ние всички сме инвалиди, Джеруша. Родени сме инвалиди.
Тя бавно отвори очи.
— Такива ли сме?
Енгенит стоеше с ръце зад гърба, с поглед зареян в морето. Вятърът се усили и разроши гарваново- черната му коса. Тя се сви в дебелото си палто.
— Ти знаеш отговора, иначе не би дошла. Хайде да отидем в къщата. — Той я погледна. Джеруша кимна.
Последва го нагоре по хълма, като водеше разговор за реколтата и времето, а съпротивата й я напускаше постепенно. Минаха покрай скърцащата вятърна мелница, изправена като самотен страж над външните постройки. Използваха я да изпомпват вода от кладенеца. Беше абсурден анахронизъм в една плантация с модерни енергийни агрегати.
— Мироу, винаги съм се чудила защо използуваш това нещо да захранваш помпата.
Той погледна към нея, после към вятърната мелница и каза добродушно:
— Е, ти ми взе летателния апарат, Джеруша. Не се знае кога ще загубя и генераторите си. — Не беше очаквала такъв отговор и само поклати глава. Стигнаха до главната постройка, влязоха през защитената от бури веранда в стаята, която тя си спомняше много добре от първото си идване тук. Тя почти не се беше променила.
Тя свали шлема си и разтърси тъмните си къдрици. Почувства очите й да блуждаят по комфортния домашен уют на отрупаната с вехтории стая, където реликвите на чуждоземни предци — антики от един напуснат свят, съжителстваха в трудно поддържано примирие с грубата местна мебел. Тя отиде до широкото каменно огнище и се обърна с лице към него, излагайки замръзналия си гръб на огъня.
— Знаеш ли, имам чувството, че никога не съм си отивала. Странно, нали, как понякога човек чувства
