някое място.
Той вдигна очи към нея. Не каза нищо, само се усмихна.
— Защо не си качиш нещата горе? Ще донеса нещо за ядене.
Тя взе сака си, пълен наполовина с дрехи, и се качи по стълбите на втория етаж. Парапетът под ръката й светеше, лъснат от безброй много ръце, но сега залите и стаите бяха празни. Сега те се обитаваха само от Мироу, последния от този род. Тя почувства връзката на доверие и уважение, която съществува между тях: здрава връзка от тази, която можеше да очаква между себе си и нейните сътрудници. Около тях винаги съществуваше една неопределена въздържаност, която го отделяше, която го нравеше необщителен. Понякога тя се открояваше дори на фона на нейната затвореност.
Влезе в стаята, в която винаги се настаняваше, хвърли сака и шлема си на старото легло и се загледа как те потънаха в завивките.
Тя разкопча палтото, свали го и тръгна с него към масивния гардероб. Спря, когато зърна бледозеления летателен костюм, захвърлен на пода до гардероба. Закачи механично палтото си, вдигна костюма и го премери. Разпери го и внимателно го огледа. После бавно свали палтото си и на негово място закачи костюма.
Джеруша се върна на леглото и се загледа в смачканите завивки. От един стол до леглото вдигна четка за коса и видя дългите, руси коси по нея. После я остави. Седеше мълчаливо, а в ума си виждаше едно малко, самотно къдрокосо детенце с плетени гащички и сандалки да наблюдава клекнало сребърни дъждовници в пресъхващия гьол. Слънчева светлина се изливаше над нея като топъл мед.
Джеруша взе шлема и сака от леглото и бързо слезе по стълбите.
— Джеруша? — Мироу се изправи до ниската дъсчена маса близо до огнището, над която, наведен, приготвяше храната, и се намръщи недоумяващо. — Мислех, че ти беше…
— Ти не ми каза, че имаш други гости. — Гласът й придоби неочаквана за нея интонация. — Няма да остана.
Лицето му се промени като на човек, който току-що е уличен в ужасен пропуск.
Мироу попита тихо:
— Винаги ли си на служба?
— Твоите морални принципи не са, разбира се, и мои, дори и на служба.
— Какво? — Изразът на лицето му напълно се промени. — Искаш да кажеш… Това ли мислиш? — Облекчението му бе съпроводено от силен смях. — Аз мислех, че търсиш контрабандисти!
Тя отвори уста.
— Джеруша. — Той прекоси разхвърляната стая и отиде при нея. — О-о, богове, не исках да кажа това. Не е както си мислиш. Тя е само приятел. Никакъв роман. Тя е толкова млада, че може да ми бъде дъщеря. В момента е в морето с лодка.
Джеруша погледна настрани, после сведе очи.
— Не исках да… се натрапвам.
Той се окашля.
— Не съм от камък, боговете знаят… — Той вдигна една мека, избеляла възглавница, после пак я пусна.
— Не съм и очаквала. — Тя знаеше, че онова, което каза, е лошо.
— Ти веднъж каза, че не съм глупав човек. Но през цялото време, при всичките ти посещения, никога не разбрах… — той вдигна ръце и я докосна така, както никога не я бе докосвал — … че ти искаш нещо повече.
— Аз не исках ти да разбереш. —
Той я пусна.
— Има ли някой друг? В града, там в твоя свят, друг…
— Не — каза тя, а лицето й гореше. — Никога.
— Никога? — Той пое дълбоко дъх. — Никога?… Никой никога не те е докосвал така. — Той я прегърна, притисна я към себе си и тя почувства как очертанията на неговото тяло се сливат с нейното, как устата му се залепи за нейната, сладка като нектар.
— Да… сега… — промърмори тя, когато целувката му я освободи. После отново жадно потърси устните му.
— Извинете, сър!
Задъхана, Джеруша инстинктивно се отдръпна. Тя видя стария готвач, застанал на вратата.
— Какво има? — Гласът на Мироу прозвуча раздразнено.
— Обяд е, сър. Обядът е готов… но ще почакам, докато се приготвите. — Джеруша видя познатата усмивка на готвача, който затътри крака към кухнята.
Мироу въздъхна дълбоко, опита да се намръщи, но успя да си придаде само вид на огорчен. Той се пресегна и взе ръката й, но тя я издърпа. Мироу я погледна изненадан.
— Ти ясно ми зададе въпроса. — Усмивката й се разколеба от напрежението, породено от силните емоции. — Но трябваше да направиш това по друго време, Мироу. — Тя поклати глава и за момент притисна ръце до устните си. — Сега за мен вече краят е близко…
— Разбирам. — Той кимна уклончиво сякаш моментът, който току-що бяха изживели, моментът, който тя бе чакала толкова дълго, не значеше нищо за него.
Разочарование и неочакван срам прониза гърдите й.
— По-добре да се връщам в града. —
— Не трябва да си ходиш. Ние можем… да се държим така, сякаш нищо не е станало.
— Може би ти ще можеш. Но аз не мога повече да се преструвам. — Тя облече палтото си и със залитане тръгна към вратата.
— Джеруша. Добре ли си? — В гласа му прозвуча загриженост.
Тя спря, обърна се и отговори:
— Да. Дори един ден, прекаран извън Карбънкъл, е като преливане на кръв. Може би… ще те видя отново на Фестивала… преди окончателното заминаване? — Мразеше да го моли.
— Не, мисля, че няма. Мисля да не ходя на този Фестивал. А и няма да напусна Тийумат. Тук е моят дом.
— Разбира се. — Тя почувства как една неискрена усмивка отново се появява на лицето й като мускулна конвулсия. — Е, може би аз ще… ти се обадя, преди да замина. — „Дано се скапеш, дявол те взел…“
— Ще те изпратя.
— Не се тревожи. — Тя поклати глава, тури шлема и закопча каишката под брадата си. — Не е необходимо. — Отвори потъмнялата врата, излезе и бързо я затвори зад себе си.
Беше стигнала средата на хълма, когато го чу да я вика. Обърна се и го видя да тича по склона към нея. Тя спря, а ръцете й се свиха в юмруци.
— Какво има?
— Буря идва.
— Не, не идва. Преди да напусна Карбънкъл, проверих метеорологичния бюлетин.
— Да вървят по дяволите прогнозите. Ако тези копелета въобще някога вдигат поглед от симулаторите и гледат небето… — Той посочи с ръка към хоризонта. — Утре на разсъмване ще бъде тук.
Тя вдигна глава, но видя само разкъсани облаци. Едно бледо, лъжливо слънце обвиваше в ореол и засенчваше Близнаците.
— Не се безпокой. Дотогава ще съм се върнала у дома.
— Не се безпокоя за теб. — Той продължаваше да гледа хоризонта на север.
— Охо! — Тя почувства как лицето й надяна маската на безразличие.
— Момичето там. То е в малка лодка. Ще се върне едва утре сутрин. — Той я погледна мрачно. — Веднъж вече я спасявах, беше почти замръзнала. Този път може и да не съм толкова късметлия. Няма да пристигна там навреме, освен ако…
Тя кимна.
