— Добре, Мироу. Тръгвай да я потърсим.
Той се поколеба.
— Аз… не зная как да те помоля за такъв вид услуга. Нямам право да те моля. Но…
— Всичко е наред. Мой дълг е да ти помогна.
— Не. Иска ми се да те помоля… да не се държиш с нея като с длъжностно лице. Да… забравиш, че въобще си я срещала. — Той се усмихна и направи гримаса. — Ти разбираш. Аз също много ти вярвам. — Той започна да потрива ръце. Едва тогава тя видя, че беше излязъл без палто.
Сега Джеруша си спомни за неговото безпокойство при пристигането й и най-после разбра.
— Тя да не е масов убиец или нещо от този род.
Той се засмя.
— Тъкмо напротив.
— Хайде да тръгваме, преди да си замръзнал.
Те слязоха по хълма в прегръдките на вятъра. Качиха се на летателния апарат и се отправиха на север по бреговата линия.
— Добре. Предполагам, че сега мога да изложа своята версия. Ти имаш някаква връзка с онези контрабандисти на техника, които са били тук преди около две седмици. Твоята гостенка е контрабандистка. — Тя се отпусна назад с някакво облекчение, почувствала отново познатите схеми, познатите навици, старите обикновени отношения.
— Не съвсем.
— Не съвсем? — Тя го погледна. — Тогава обясни.
— Ти си спомняш обстоятелствата при последната ни среща.
— Да. — В ума й изплува неочаквано лицето на Гъндалийну, изразяващо дълбоко възмущение. — Б.З. наистина ви спипа.
— Твоят сержант — допълни той. — Съжалявам за онова, което се случи. Заради теб.
— Поне стана бързо. —
— Тя е Лятното момиче, което ти строши ръката. Онова, същото, което избяга с контрабандистите.
— Върнала се е? Как? — промърмори тя стресната, но без изненада.
— Върнаха я обратно със себе си.
Джеруша почувства как летателният апарат подскочи и пикира в някаква необичайна тяга надолу, но успя да възстанови предишното положение.
— Това ще рече, че тя се е завърнала незаконно. —
— Кареумов.
Тя изсумтя.
— Трябваше да се досетя. Кажи ми, Мироу… сигурен ли си, че случайно е отишла там?
Той свъси вежди.
— Сто процента. Какво искаш да кажеш с този въпрос?
— Никога ли не ти е правило впечатление, че Муун Даунтрейдър Самър поразително прилича на Снежната кралица?
— Не. — Пълно объркване. — От години дори не съм виждал Снежната кралица.
— Какво ще ми отговориш, ако ти кажа, че кралицата знаеше коя е Муун и беше бясна, когато тя изчезна? Ще ти кажа, че всичките ми неприятности тръгнаха, откакто я изпуснах. Какво ще ми отговориш, ако чуеш, че Муун Даунтрейдър е клон на кралицата?
Той се опули.
— Имаш ли някакви доказателства?
— Не, нямам никакви доказателства! Но зная. Зная, че Еъриенрод имаше планове за това дете… планове да направи своето друго аз Лятна кралица. И ако тя разбере, че Муун се е върнала…
— Те не са една и съща личност. Те не могат да бъдат. — Мироу се намръщи и погледна към морето. — Ти забрави нещо за Муун.
— Какво?
— Забрави, че тя е сибила.
Джеруша трепна, когато умът й осъзна чутото.
— Така значи, тя е… Но това още не значи, че не съм права. Или че тя не представлява заплаха за Хийгемъни.
— Какво ще направиш? — Мироу се сви в седалката, докато я гледаше.
Тя поклати глава.
— Не зная. И няма да зная, докато не пристигна там.
— Махни онези кожи оттам. Бързо… идва един бял… последван от тъмнокож… — Кучетата залаяха.
Муун усети думите как прииждат и се оттеглят като студения език на прилива, който ближеше прасците й. Тя отвори очи, спомни си, че не й се искаше да ги отваря. Единственото, което видя, беше небе и безцелно плуващ облак. Тя не се помръдна, страхуваше се да се помести.
— Тази е мъртва.
— … голям късмет, хвала на Майката!… никога не съм виждал толкова много кожи…
— Хвала на Снежната кралица. — Смях.
— Тази не е. — Едно лице, увито в бяло, скри небето от погледа й, коленичи до нея и я изправи.
— Черно. — Муун чу собствения си глас. — В черно. Къде… къде? — Тя се обърна и извика ужасена, когато видя тялото, което лежеше до нея… — Силки!
Фигурата в бяло я отмести настрана и се изправи.
— Предполагам, че е един от онези хемофилици32, любители на нимфи. Трябва да е ранена от Хрътка. — Беше глас на млад мъж.
— Силки! Силки! — Муун се пресегна и пипна безжизнените пипала на проснатото до нея тяло.
— Довърши я — чу се един груб, старчески глас.
Муун се преобърна на една страна, когато младежът клекна и сграбчи един камък. Тя хвана токата на дрехата си, разкопча я до гърдите, когато камъкът се издигна над главата й.
— Сибила! — Муун изстреля думата като щит.
Момчето пусна камъка и отметна назад качулката си. Тя видя неговото объркване, щом съзря следата от засъхнала кръв по наранената й шия.
— Сибила! — Тя посочи татуировката си, благодарна, че се вижда добре и че той я бе разбрал.
— Мамо! — Момчето седна на пети и се провикна през рамо. — Погледни тук!
Другите бели фигури я наобиколиха като църковен трибунал.
— Сибила, Мамо! — Една слабичка момичешка фигурка танцуваше възбудена около нея. — Ние не можем да я убием.
— Не ме е страх от сибилска кръв! — Муун дочу гласа на старата вещица след блестящата белота. Старата жена се удари по гърдите. — Аз съм свещена. Аз ще живея вечно.
— О-о, по дяволите, така е. — Момичето отмести братчето си и се наведе да види лицето на Муун. Засмя се, нервно и отново се изправи. — Можеш ли да говориш?
— Да. — Муун се изправи и погледна проснатото тяло на Силки. Видя зад него много бели фигури да разрязват с ножовете си телата на мъртвите нимфи. Тя се олюля, обхвана колене с ръце и отвърна поглед от гледката.
— Тогава аз ще я взема. — Момичето се обърна към старата жена. — Искам я за моята зоологическа градина. Тя ще може да отговаря на въпросите ми.
— Не! — Старата жена я плесна. Момичето бързо наведе глава. — Сибилите са заразни, чуждоземните казват, че са заразни. Те са измамници. Стигат ти любимите животни, които имаш, Бладуд! Ще взема да разгоня и тези…
— Само да си посмяла! — Бладуд я ритна злобно. Старата жена изрева й се препъна назад. — Само да си посмяла! Ако искаш вечно да живееш, стара глупачко, остави на мира животните ми!
