Снежната кралица

— Добре, добре… — изхленчи старата вещица. — Не говори така на майка си, неблагодарна пикло. Не ти ли давам всичко, което поискаш?

— Това е съвсем друго. — Бладуд постави ръце на хълбоци и погледна към Муун, като се усмихваше. — Мисля, че си точно това, от което имам нужда.

— О-о, богове! О-о, богове мои! — прозвуча повече като проклятие, отколкото като молитва.

Джеруша стоеше мълчаливо до Мироу на безжизнения морски бряг, заслушана в далечния, пронизителен писък на прогонените хищни птици. Очите й неспокойно огледаха осеяния със смърт бряг, неспособни да погледнат към Мироу, застанал с пребледняло лице до нея. Това беше лов на нимфи… клане на голия бряг. Срещу него тя се бе възмущавала по принцип, без никога да се опита да стигне до същността му. Но Мироу мразеше самата същност.

Той се отдалечи от патрулния летателен апарат и тръгна по една пътека между осакатените тела на нимфите. Оглеждаше одраните, окървавени трупове с мазохистична подробност. Джеруша вървеше след него, като спазваше дистанция Стиснала зъби, тя се чудеше дали ще може отново да отвори уста. Видя го, че спря и се клекна до едно от телата. Отиде по-близо и видя, че не беше нимфа. Не беше и човек.

— Една. Една умряла Хрътка?

— Един умрял приятел. — Той вдигна безжизненото тяло на дилипа като заспало дете. Тя видя тъмното петно, което остана под него. Джеруша наблюдаваше, без нищо да разбира, как той пренесе тялото до края на водата, как нагази без колебание, как влезе навътре, докато студеното море достигна до гърдите му. И тогава той пусна изгнаника да се върне спокойно в дома си.

Когато излезе от водата, Джеруша свали палтото си и го метна на раменете му. Той кимна разсеяно. Тя си мислеше, че студът почти не го е докоснал. Изведнъж си спомни, че преди пет години един от контрабандистите на техника беше дилип.

— Тя сигурно също е мъртва — каза Мироу. Гласът му беше като стомана. Джеруша разбра, че няма никакви следи от Муун Даунтрейдър. — Старбък и неговите Хрътки, те са направили това. — Той посочи с ръка Думите му прозвучаха като проклятие. — Последният лов. На моя земя! — Стисна ръце в юмруци. И да ги остави така, да ги обезобрази, така да ги изложи на показ. Защо?

— Еъриенрод е заповядала — Истината я изгори като пламък, когато разбра причината, накарала Еъриенрод да се нахвърли срещу един чуждоземец, напълно непознат. Заради мен? Не, не… не заради мен!

Мироу се обърна към нея, сякаш нейната вина му подейства като фар.

— Това е престъпление срещу гражданин на Хийгемъни върху подарена му земя. — Гласът му обвини нея. — Ти видя това със собствените си очи, ти имаш пряка власт. Имаш ли право да обвиниш Старбък в убийство… командир?

Тя настръхна.

— Не зная. Вече не зная, Мироу. — Тя докосна служебната си значка на яката на палтото, пое дълбоко дъх. — Но се кълна в твоите богове и в моите, че ще направя всичко, което е по силите ми, това да стане. Еъриенрод унищожава всичко, до което се докосне, проклета да е! И аз ще й платя, дори ако трябва да умра за това! Няма да мине безнаказано. Тя се мисли за недосегаема, мисли, че ще бъде вечно кралица, но това няма да й се размине, дори ако трябва да умра!

— Вярвам ти, Джеруша — каза Мироу. Тя почувства как в гласа му постепенно заглъхна хладното обвинение към нея. — Но няма много време.

— Зная. — Джеруша погледна настрани, като бавно запечатваше в ума си гледката на убитите същества, чиято единствена вина бе животът. — Никога не бях виждала нимфа… — Тя стисна устни.

— Ти тук не видя нимфа. — Гласът му беше неспокоен. — Не е тази купчина от мъртва плът… това въобще не е нищо. Докато не видиш техния танц във водата и не чуеш тяхната песен, не можеш да твърдиш, че си видяла нимфи… Ти не можеш да разбереш истинското престъпление, докато не научиш тайната за тях. Те не са животни, Джеруша.

— Какво? — Тя се обърна. — Какво казваш? — Не, не ми казвай това. Не искам да го зная.

— Те са интелигентни същества.

Тя се олюля.

— Не… Мироу, не са. Те не могат да бъдат!

— Те са форма на живот, създадена от генното инженерство Старата империя им е дала интелигентност, както и безсмъртие. Муун Даунтрейдър ми каза истината за тях.

— Но защо? Защо трябва да са интелигентни? И как би могъл Хедж да знае? — Гласът й затихна.

— Не зная защо. Но зная, че Хийгемъни би трябвало да знае истината от преди едно хилядолетие. Когато научих това, казах на Муун, че не зная дали да се смея или да плача. Мускулите на лицето му трепнаха. — Сега зная. — Той се обърна с гръб към нея.

Джеруша стоеше безмълвна и неподвижна. Нищо не се променяше нито в морето, нито във въздуха: никаква разлика в профила на скалите, никакво задушаващо усещане за смърт, за загуба, за печал.

— Мироу… върни се с патрулния апарат. Иначе ти ще… умреш.

Той бавно кимна.

— Оцелелите ще се върнат навреме. Не мога да им помогна, вече не мога да помогна и на себе си. — Той погледна към малката платноходка, акостирала на брега — платното й тъжно се полюшваше. — Тя ми даде най-важния подарък, който някой може да ми даде, Джеруша: истината… Тя ми съобщи, че й е казано да се върне Изпратена е със сибилско поръчение. Не разбирам, не мога да повярвам, че е трябвало да завърши така. Какво означава всичко това?

— Не зная. Нищо. — Джеруша поклати глава. — Може би всичко, което вършим, е безсмислено. Но ние трябва да опитаме, нали? Ние трябва да продължим да търсим справедливост, да търсим възмездие. — Тя тръгна към патрулния апарат, обгърнала гърдите си с ръце. Когато мина покрай изоставената платноходка, й дойде наум, че Хрътките на Еъриенрод днес убиха нейното дете-клон. И Еъриенрод никога няма да узнае за това.

32

— Разтревожих се за теб, когато съобщиха за бурята.

— Не беше нищо. Просто се измъкнахме от нея — отговори той.

Тих смях.

— Колко Старбъци биха могли да кажат това, без да лъжат?

Спаркс не отговори. Лежеше неподвижно на леглото и наблюдаваше как тя го гледа. Еъриенрод лежеше до него. Извивките на нейното тяло сякаш представляваха гънки на континент, израснал от морето, забулен в снежните полета на нейните коси. Тя разтриваше тялото му с ароматен крем с бавни, опипващи пръсти, но той не реагираше. Нима няма да откликне на нейното най-интимно докосване? Като труп… богове, помогнете ми, жив съм погребан.

Еъриенрод отдръпна ръка от бедрото му, когато мускулите му се стегнаха… вкочаняване на мъртвец. Тя се претърколи по корем и положи глава върху гърдите му. Загледа го загрижено с очи от ахат. Порочни очи… Той видя сенките, които лежаха непосредствено под тях, видя дълбочините на мъдростта без милост. Затвори очи. Но аз направих всичко това за теб, Еъриенрод.

— Нима толкова си уморен? — Тя повдигна чуждоземния медал от гърдите му и го заобръща разсеяно между пръстите си. Той долови скрития поток на хладно негодувание под плитчините на нейната загриженост. — Или си толкова отегчен? Да направим ли тройка?

— Не. — Той я прегърна и придърпа към себе си. Вдишваше аромата на копринената й коса, целуваше очите й… и не чувстваше нищо. Нищо. Момичето-призрак, което срещна на морския бряг, щеше да застава между тях винаги, когато лежаха заедно, и той щеше да вижда нейните очи… верните очи, единствените очи. Те щяха да го обвиняват, от тях щяха да текат кървави сълзи, винаги… — Еъриенрод! — извика той отчаяно. — Дявол да го вземе, ти знаеш, че те обичам! Знаеш, че си всичко за мен, всичко, което тя бе за мен и дори повече… — Но думите му прозвучаха като стон. Ръцете му се оттеглиха от нея.