Снежната кралица

Тялото на Еъриенрод върху него застина.

— Тя?!… За какво говориш, любов моя? За нашата Муун? — Гласът й беше тих — като покрит с облак. — Все още ли те преследва, след толкова време? Тя си отиде. Ние я загубихме много отдавна. Забрави за нея. — Тя погали слепоочията му с краищата на пръстите си, като правеше бавни кръгообразни движения.

— В името на всички богове, мислех че съм я забравил! — Той извъртя глава, като се опитваше да избяга от собственото си отражение.

— Тогава защо? Защо се сети за нея сега? Страхуваш ли се от предстоящата Промяна? Нали ти обещах, че тя никога няма да настъпи.

— Това не ме безпокои. — След избиването на мои хора… вече нищо не ме безпокои. Той внимателно я свали от себе си, претърколи се по корем и подпря главата си с ръце. Тя седна до него, сребърните й кичури милваха кожата му.

— Тогава какво… — Във въпроса й прозвуча някаква лудост. Ръцете й обхванаха неговите рамене. — Ти си мой, Старбък. Ти си единственото, което обичам на този свят. Аз няма да те разделя с някаква си лятна мечта. Няма да те загубя заради някакъв дух… дори и той да е моят.

— Тя не беше дух! Тя беше реалност. — Той замахна с юмрук.

В отговор Еъриенрод заби нокти в тялото му.

— Кой?

— Муун! — Нещо го разтърси, нещо като ридание. — Муун! Муун! Муун! Тя беше там, на лова. Тя излезе от морето заедно с нимфите.

— Сън. — Кралицата се намръщи.

— Не, не е сън, Еъриенрод! — Той отново легна по гръб, а ноктите й продължаваха да се забиват. — Аз я пипнах, видях знака на шията й… тя беше в кръв. Пипнах кръвта… тя ме прокле! Смърт за убийство на сибила… смърт за любов със сибила…

— Глупак! — Но не беше глупостта му, която я нервира. — Защо веднага не ми каза за това?!

Той поклати глава.

— Не можех. Аз…

Тя го удари. Главата му рухна на възглавницата. Той не можеше да повярва.

— Къде е тя? Какво стана с нея?

Той изтри уста с опакото на ръката си.

— Хрътките… щяха да я убият. Аз ги спрях. Аз… аз я оставих на брега.

— Защо? — Една прошепната дума, която изразяваше загуба.

— Защото щеше да ме познае. — Той с усилие изтръгна думите от устата си. — Щеше да ме познае… щеше да види, че това съм аз! — Мислите му се въртяха в омагьосан кръг.

— Значи те е срам да бъдеш любовник на най-силната жена на тази планета? — Тя отметна назад коси.

— Да. — Беше го срам да я гледа, когато го каза. — Когато бях с нея, ме беше срам.

— Но ти я остави сама на брега, когато се задаваше буря, без да се срамуваш от това. — Еъриенрод обви ръце около гърдите си разтреперена, като че ли тя бе изоставената.

— По дяволите, не знаех за бурята, прогнозата нищо не казваше! — Достатъчно бе само да погледнеш небето, за да разбереш… Но той се бе затворил в кабината на апарата, за да скрие от Хрътките треперенето си и невъзможността да се контролира. Бе излязъл отново едва когато бурята ги връхлетя, когато беше твърде късно да се мисли за нещо, освен за собственото си оцеляване. А след това… беше много късно за каквото и да било. Той погледна ядосаното лице на Еъриенрод. — Не те разбирам! Защо държиш толкова много на нея? Дори и да ти е роднина, ти никога не си била близка с нея. Не така, както бях аз…

— Никой на този свят не й е по-близък от мен. — Еъриенрод се наведе към него. — Не си ли разбрал това? Още ли не си видял, че… аз съм Муун.

— Не! — Той се отдръпна от нея. Тя взе в ръка неговия медал и притегли Спаркс като кученце.

— Муун е мой клон! Аз я отгледах като Летен човек, за да заеме моето място като кралица. Ние сме еднакви във всяко отношение… във всяко отношение. — Тя хвана ръцете му и ги сложи върху тялото си. — И двете те обичаме повече от всичко.

— Това е невъзможно!… — Той отново докосна лицето й. Еъриенрод и Муун бяха нощ и ден, стомана и въздух, жлъч и мед… Тогава защо обичам и двете? Той наведе глава. Защото аз наистина обичам и двете! О, богове, помогнете ми!

— Всичко е възможно. Възможно е дори да се върне при мен. — Еъриенрод гледаше през него, през времето. — Но дали все още ми е нужна… дали все още ми е нужна? Тя отново съсредоточи поглед върху него. — Обичаш ли ме?

Той отпусна глава, почувства ръцете й да го прегръщат, да го милват любовно, със силно чувство на собственост.

Не повече, отколкото някога съм желал пея, само нея.

— Само теб, Еъриенрод. Ти ме направи това, което съм. Ти си всичко, от което имам нужда. — Ти си всичко, което заслужавам.

33

— Хайде, сибила! Ела да се запознаеш с любимите ми животни. — Острият, висок глас на Бладуд мушна като с остен Муун, подкара я през тълпата от глупаци, струпани на входа на стаята. Бяха дошли да я видят, сочеха я и мърмореха, задаваха й неприлични въпроси, които тя оставяше без внимание. Беше като рядка риба, изложена на показ. Никой от номадите обаче не смееше да я доближи, да я докосне. Тълпата се отдръпваше от пътя й като трева под напора на вятър. Дори Бладуд фактически никога не я докосна. Муун видя на бедрото на момичето да виси парализиращ револвер.

И дори да се опиташе да се изскубне от мъчителите си, нямаше къде да отиде. Бяха пътували два дни с шейни, бяха се изкачвали по покрити с лед планини към вътрешността, докато стигнат до номадския лагер. Не й бяха останали сили да ходи през зимната пустош. Кучетата лаеха и виеха, завързани с вериги между ярките палатки от синтетична тъкан, разположени под огромен скален заслон. Палатките изглеждаха под купола на заслона като гротескни гъбовидни образования. Дузина вечни нагреватели и фенери изпълваха огромното пространство с топлина и светлина. Муун забави крачки и протегна ръце към един нагревател, покрай който минаваше. Но нетърпението на Бладуд не я остави.

— Хайде, побързай! — И тя отново ускори ход, прекалено вцепенена от изтощение и студ, за да може да възрази.

Бладуд я подкара към полутъмен, тесен коридор. Муун забеляза, че заслонът постепенно се превръща в пещера с множество галерии. Над главата си видя слаба светлина. Смрад изпълни ноздрите й, когато влезе по-навътре. Пътят беше преграден от дървена врата, оплетена с жици. Бладуд мина покрай нея и натисна с палец една тежка ключалка. Вратата се отвори и тя махна на Муун да влезе.

Муун продължи напред. Тя чуваше зад себе си стъпките на Бладуд. Когато разгледа новия си затвор, Муун замръзна на място. Стаята беше с размери двадесет на тридесет фута и почти толкова висока. В средата на високия таван като слънце бе поставен жичен нагревател. По краищата, затворени в клетки, вързани с въжета и синджири имаше всякакви видове същества: с козина, с перушина, с люспи или просто с голи, сбръчкани тела. Муун запуши носа и устата си с ръка, когато тяхната смрад я удари с всичка сила. Тя видя как се свиват от страх, как вият. Видя такива, които лежаха намусени, апатични, без въобще да реагират. Видя едно човешко същество да лежи на легло до най-отдалечената стена.

— Дяволите да я вземат! Дяволите да я вземат! — Бладуд се развика неочаквано. Муун се извърна рязко. Менажерията засъска, зави, закряска, когато Бладуд се обърна и побягна по коридора. Вратата хлопна зад гърба й. Муун се обърна и насочи поглед към човека, който продължаваше да лежи неподвижен на леглото. Тя бавно тръгна към него, накуцвайки. Изплашените животни се отдръпваха от нея.

Муун отиде до непознатия без да го буди и видя, че беше мъж, чуждоземец… полицай. Дебелото му униформено палто беше покрито с тъмни петна, на краката си имаше мръсни бели номадски ботуши. Лицето му притежаваше фините черти на кареумовски аристократ, каквито бе виждала толкова често. Тялото му бе