Снежната кралица

искам това, или не.

— Ще свикнеш — каза Хеън намусено. — Знаеш ли, никога не можех да си обясня… защо вие, техниците, пиете отрова всеки път, когато животът ви притисне. Ако ти беше на моето място, досега сто пъти да си умрял… хиляди пъти!

— Прав си. — Гъндалийну потрепери от страх при мисълта да възприеме философията на Хеън. — О-о, богове, това ще бъде съдба по-лоша и от смърт!

Хеън го погледна с нескрито отвращение, докато не почувства как неговото крехко честолюбие се разпада.

— Да. Смърт пред безчестие е привилегия на богатите. Точно както и водата на живота… Но всъщност никой не разполага с живота, нито със смъртта.

— Бях свикнал да мисля, че за мен няма нищо по-важно на тоя свят от моя живот. Нямаше нищо, което можеше да ме накара да разбирам слабите хора, като теб, които са готови да се простят с живота си — каза Хеън. — Единствено важно за мен беше оцеляването, без значение как бих оцелял…

— Какво? — Гъндалийну беше подпрял глава на стената, унесен в размисъл за миналото. Езикът му разсеяно опипваше мястото на избития зъб. Той проследи погледа на Хеън до металната обвивка, която обхващаше долната част на атрофиралото му тяло. — Знаеш ли, ти не трябва да оставаш тук. Това може да се оправи на Кареумов.

— След пет години? — Хеън повиши глас, готов с всички аргументи, премислял мислено всички отговори безкрайно дълго. — Нямам достатъчно пари!

— Иди при властите. Те ще се погрижат за всеки чуждоземец, който не иска да остане тук.

— Аха, сигурно. — Хеън измъкна едно шише изпод леглото си, отвори го и отпи от него. — Знаеш ли колко много обвинения има срещу мен там, у дома? И на много други места. Ако смяташ, че до края на живота си ще приема да се лее от мен кървав пот в някои наказателна колония, ти си луд. — Той пое още една голяма глътка.

— Тогава изглежда нямаш големи възможности. — А и вероятно не заслужаваш. Изненадващо Гъндалийну почувства тръпка на съчувствие. Свещени праотци… какво ли щеше да бъде, ако бях роден в неговото тяло, а не в моето… — Аз… те съжалявам.

— Наистина?… — Хеън избърса уста. — Ами ти, смяташ ли да се връщаш, за да те хвърлят в затвора за стореното? Дявол да те вземе, ти вероятно ще симулираш невменяемост: престъпление от страст… направил си го от любов. Любов… Любовта е болест! — Ръката му трепна, хванала гърлото на шишето.

Смърт, ако любиш сибила… смърт, ако не я любиш. Гъндалийну нарочно се разкашля, не искаше да отговаря. Какво ще правя? Не зная. Бъдещето стоеше пред него открито като безнадеждно море.

— Попитай ме утре… — Той погледна към вратата, когато някой влезе. Беше Персийпион и една втора фигура, покрита с пелерина и качулка.

Тор се отмести, за да й направи път. Непознатата внимателно свали качулката от главата си.

— Муун? — Гъндалийну се изправи на колене, като се подпираше на стената. Муун стоеше до него, лицето й беше променено до неузнаваемост от козметичното изкуство. Вдигната й коса беше хваната в гнездо от сребърни ширити с вплетени златни мъниста и венчета, които очите му не можеха да проследят. Тор свали пелерината от раменете й и откри роклята й с меден оттенък, която се спускаше по тялото й като набраздена от вятъра тревна ивица. Якичка от опалесцентно35 мънистено украшение скриваше тайния знак на шията й.

Б.З. стоеше онемял, наблюдаваше нейния блясък, възхищаваше й се.

— Б.З., аз… — Тя млъкна, отмести поглед от очите му с неочаквано смущение. Но все пак сияеше.

— Моята дама… — Подобно на звезден лорд от старата империя той взе ръката й, наведе се над нея и я допря до челото си. Досущ като кралицата. — Пред теб ще коленича с радост. — Муун се усмихна, без да разбира, не с нейната собствена усмивка, не с тази на Еъриенрод.

— Какво мислиш, Хеън? — Персийпион се усмихваше радостно, като държеше номадската туника на Муун под ръка. — Ще мине ли?

— Ти ли стори това от нея? — попита Хеън.

Тя вдигна скромно рамене.

— Е, Полакс ми помогна. За машина той има добър вкус.

— Еъриенрод не обича този цвят. — Хеън остави бутилката на пода. — Но ще мине… о, богове, да… ще мине! Ела тук, ваше величество. — Той протегна ръце.

Гъндалийну се намръщи, продължи да държи ръката на Муун и почувства как тя го стисна силно, когато погледна към Хеън.

— Не й казвай така — каза той остро и предупредително.

— По-добре е да свикне. На теб няма да ти навреди, дявол да те вземе! Няма дори да те докосна. — Хеън отпусна ръце. — Само ми позволи малко да те погледам.

Муун се отдели от Гъндалийну и застана пред него. Тя бавно се завъртя, все още неуверена в тези дрехи и от неговия поглед. Той я изпиваше с очи, поглъщаше я, а тя стоеше с търпеливо достойнство. Гъндалийну я наблюдаваше как гледа Хеън. Той настръхна, когато Хеън рязко се изправи на крака, олюля се и падна тромаво на колене пред Муун.

— Еъриенрод… — Той мърмореше нещо, което можеха да чуят само нейните уши. Гъндалийну погледна към Тор. Нейните украсени с цветя очи се разшириха от учудване. Тя завъртя пръст до слепоочието си и поклати глава.

— Аз зная, Старбък… — Муун кимна, като скри съжалението си. Тя помогна на Хеън отново да седне на леглото.

Хеън отмести поглед от нея. Лицето му отново стана сурово.

— Направи грешка, Даунтрейдър… че когато бях коленичил, не ме ритна. Еъриенрод мрази губещите. — Той се наведе към нея с някакво мазохистично удоволствие. — Сега слушай добре останалото.

— Все още ли имаш намерение да й помогнеш да използува това? — намеси се Гъндалийну възмутен.

Хеън се усмихна загадъчно.

— „Жертвата е най-сигурна пред вратата на ловеца“. Би трябвало да знаеш това, полицай.

Муун се обърна, замислена над чутото. Или ти просто се страхуваш да й откажеш? Гъндалийну въздъхна. Гърдите го боляха.

— Това ще стане, защото аз съм приносител. — Муун се усмихна и това бе всичко, което той можа да види.

40

— О-о, как ме боли гърба! — Тор се протегна, доколкото позволяваше ограниченото пространство на килера в казиното. Думите й се отразиха от стените. В килера почти нямаше никакви продукти, а постоянните клиенти правеха всичко, което бе по силите им, за да не остане нищо.

— Хайде, Полакс, вземи последния контейнер с тлалок оттук преди да са изпопадали столовете. — Тя се прозина и чу как пукането на челюстта й отекна в главата й. Кухо? Най-после си загубих и ума.

— Както кажеш, Тор. — Полакс премина безстрастно през стаята и се насочи като вярна хрътка към посоченото от нея място. Тя се изкикоти, замаяна от изтощение.

— Кълна се, че го направи нарочно! Не съм ли права? Признай си…

— Както кажеш, Тор. — Полакс взе кашона.

Устата й се отпусна.

— О-о, дявол те взел, Поли… какво ще правя без теб? Наистина ще ми липсващ, торба с омаслени джунджурии. — Тя оправи перуката си. — Само две неща има, които Оийрезубол може да прави за мен, които ти не можеш, а след като сваля този похлупак, ще остане само едно… а това мога да получа от всеки мъж. Нищо чудно, че е ревнив. — Тя се засмя мрачно. Оийрезубол й беше казал, че тя ще стане негова жена само ако се съгласи най-напред да се освободи от Полакс. Тя се съгласи и почувства, че прибавя още